Тя се облегна на дърво и разтърка бузите си с измръзнали пръсти. Кимна, от умора не й се говореше. Билото се разделяше и между разклоненията намериха по-плитка падина.
— Виж! — посочи старецът зеленина в подножието на скалата. — Има извор. Ще се настаним зад второто било.
В падината беше кално, затова пък водата в извора се оказа чиста. Напълниха манерките, измиха си ръцете и лицата, преди да продължат. При следващото било намериха равна поляна с жилава трева и остри камъни, а скупчените ниски дървета сякаш ги канеха да се подслонят тук. Каран се строполи на земята и започна да разтрива ходилата си, Шанд побърза да събере дърва за огън.
— Коленете не ме държат права — оправда се тя. — Съжалявам, но трябва да си почина.
— И аз така мисля, иначе утре ще си изцедена. А и толкова време съм прекарал на път, че ми е все едно за един ли се грижа или за двама.
Тя обаче се надигна скоро, събра запас от сухи клони, слезе до извора и донесе още вода. Шанд, който раздухваше праханта под клечките, си мислеше удивен за разликата между нея и Лиан. Дори в най- сговорчивото си настроение младият летописец само гледаше как да кръшне от работата. Какво пък толкова бе намерила Каран в него? Напомни си обаче, че Лиан има и по-привлекателни качества.
Скоро огънят се разгоря, лъхна ги приятна топлинка, и Шанд се зае да опъне палатката.
Каран придърпа два дънера, провери ги внимателно за хапещи и жилещи животинки и седна на единия до огъня. След малко се изправи, заклатушка се към палатката, уви се с одеяло и легна на земята.
— Твърде уморена съм да седя — промърмори, когато старецът я изгледа.
Той само изсумтя, зает с варенето на вечерята. Слънцето залезе. Каран задряма. Накрая водата прекипя с шумно съскане и вдигна облак пепел. Парче дърво изпращя, навсякъде се пръснаха искри и жарава. Каран побърза да ги изтръска от одеялото.
— Защо мирише на изгоряло? — попита тя сприхаво.
Шанд протегна ръка и махна тлеещо въгленче от черната й коса.
— Не те е опърлило много.
— Какво значение има, бездруго е съсипана.
Старецът не я остави да се оплаква от косата си.
— Време е за вечеря! — изрече гръмко и потри ръце.
Успя да й отвлече вниманието. Каран си подаде паницата, за да я напълни догоре с гъста ароматна яхния. Не продума, докато не изяде всичко. Успя да преглътне още половин паница.
После стопли вода в най-голямото котле и се захвана да търка косата си, докато не й свършиха силите да вдига ръце. Ядно изля посивялата вода, но кичурите, които придърпа пред очите си, още бяха черни.
— С времето ще се оправи — успокои я Шанд. — Ако питаш мен, не изглежда зле. Пък и нали ще порасне нова?
— Че какво ми пука дали според тебе не е зле? Косата си е моя и сега е гнусна. Тя е най-хубавото нещо в мен, а ти го съсипа — кресна Каран и изрита другото котле.
То се търкулна с дрънчене по склона. Наложи й се да куцука дълго надолу. Когато се довлече обратно, котлето имаше доста окаян вид, а дръжката се бе отчупила. Остави го до огъня и седна тежко на дънера.
— Направих това, за да ти спася живота — напомни старецът.
— Извинявай. Не знам какво ме прихвана. Моля те да не ме мислиш за чак такава неблагодарница.
Поседя, опряла чело в скръстените си ръце, надигна се и затътри крака към палатката.
— Толкова съм уморена…
Спа непробудно цялата нощ.
Шанд остана до късно край огъня, пийваше вино от мяха, който Каран не поиска да докосне, размишляваше и рееше поглед към звездите. Два пъти навлизаше в гората и се ослушваше за необичайни звуци. Колкото и малко хора да се мяркаха в тези земи, той знаеше добре, че самотните пътници винаги могат да си навлекат беда. След полунощ се уви в одеялата и задряма до изгрева.
Сутринта бе сложил овесената каша да се вари, преди Каран да изпълзи от палатката. Привлечена от миризмата на храна, тя се протягаше само по риза и си разтриваше очите. И този ден започваше зле като предишния с мокрите повеи на вятъра. Каран се вторачи замаяно в Шанд, сякаш не знаеше кой е, нито какво тя търси тук.
— Добро утро… — Мъчеше се да си спомня името му. След Големия събор често се събуждаше в това състояние. Дългият сън като че я връщаше в забравата, в която я намери той. — Сви вежди и накрая съзнанието й изкопчи името от паметта. — Добро утро, Шанд!
Слезе до извора да се измие. Остана само десет минути, но май се опомни. Пристъпи към огъня с паница и лъжица в ръце и поздрави весело спътника си. Зяпна котлето, в което беше кашата, и се засмя:
— Къде се е търкаляло? — След миг си спомни. — О, аз го направих… Съжалявам.
— Няма нищо. — Шанд се чудеше дали тя изобщо се възстановява. — Ще го поправя. Как си днес?
— По-добре, макар че имам мускулна треска в краката.
— Ще вървим полека тази сутрин. И аз съжалявам за твоята коса.
Тя тръсна глава и погледна кичурите.
— Може и да си въобразявам, но чернилката избледнява. С какво си я боядисал, да му се не види?
Той се разсмя.
— Боята е от корени на мирта, забърках и други съставки. Но за нищо не ставаше — повече кафява, отколкото черна, пък и червеното личеше. Набързо повторих с мастило за карти. Грозна мацаница, чувствах се голям глупак да върша това, докато ти лежеше почти примряла. Знаех, че няма да се запази дълго. Има и по-добри бои, но трябва да ги вариш. Както и да е, свърши работа. С червена коса нямаше никакви шансове да се измъкнеш от Туркад.
Отначало Каран се чувстваше схваната, но скоро мускулите й се сгряха, прасците обаче не престанаха да я болят през целия ден. Имаше повече сили и поиска почивка чак към средата на утрото. От върха на висока скала се виждаше морската шир. Внезапно Каран подскочи.
— Какво има? — сепна се Шанд.
— Кораб е доближил мястото, където ние слязохме на брега вчера.
— Ами такива закътани заливчета са малко, а времето е лошо.
— Само че на мачтата се вее флагът на Игър — неспокойно промълви тя. — Дали може да ни проследи, макар че избягахме по море?
— Ти знаеш повече за това, както чувам.
— Представа си нямам от
— Не виждам как ще научи, че и ние сме дошли тук.
В себе си тя призна правотата му, но все не можеше да се избави от усещането, че някой ги следи. Отново се опитваше да открие с дарбата си Лиан, но получаваше само смътно впечатление за неспирен бяг денем и нощем. През цялото време мислеше за Лиан и това я подтискаше още повече.
Отново спряха преди края на следобеда. Вечерта Каран пак търка косата си упорито със сапун и вода, но не се избави от боята. Не беше преуморена и поседя до огъня, след като притъмня. Шанд долавяше изпитателния й поглед. Накрая Каран попита:
— Защо ми помагаш?
— Имам си важни причини, но сега не ми се говори за тях. Засега ти стига да знаеш, че Игър се стремеше да те докопа, а аз нямах никакво желание да попаднеш в ръцете му.
И на следващия ден апетитът й беше неукротим. Дояждаше третата паница овесена каша, когато Шанд прихна.
— Ей, по-полека! Ако продължаваш така, ще ни свърши храната преди Ганпорт, а дотогава няма откъде да купим.
— Ей там я има в изобилие — невъзмутимо посочи тя към морето.
Не беше далеч, защото Шанд предпочете една обрасла пътека край брега пред утъпканата в планината. Тази криволичеше по-често, но по нея се вървеше леко.
Духаше вледеняващ вятър, обсипваше ги ту с дъжд, ту с лапавица, но поне ги блъскаше в гърбовете, а
