не в лицата. По-късно през деня Каран бе седнала на едно хълмче и разтриваше набитите си пети. Неочаквано подвикна на Шанд:
— Онова там не е ли лодката на Пендер?
Не много далеч от брега лодка с малко платно се клатушкаше тежко на север. Старецът напрегна очите си.
— Може би, но ми се вижда доста тромава. Не съм уверен…
— Сигурна съм, че е той. Защо ли пак плава насам?
Шанд предпочиташе да не я посвещава в такива подробности.
— Най-добре да не умуваме какви ги върши Пендер. Напоследък е избрал опасен начин да натрупа пари.
— Знам. Морето е неговият живот и е ненаситен за злато, за да има отново кораб. И защо пък да няма?
— Скоро ще се сдобие с кораб, ако тази война се проточи… и ако главата му остане на раменете. Сега опитният моряк може да поиска каквато цена му хрумне.
Припасите им наистина свършваха по-скоро, отколкото Шанд бе очаквал. Двамата събраха от скалите миди и водорасли и си свариха гъста супа, добавиха малко вино и див чесън, който Каран набра край пътеката. Докато котлето къкреше на огъня, тя отиде да поплува в студената вода. Върна се посиняла и разтреперана.
— Ще се затриеш така — укори я Шанд. — Не виждаш ли, че по възвишенията вали сняг? На бързай с тези щуротии.
— Това може да каже само човек, който никога не е бил безпомощен — неприветливо отвърна тя.
— Едва ли някой по-добре от мен знае какво е да си безпомощен.
Шанд я смая с разпаления си тон, макар че очевидно говореше за миналото. Затова замълча, а той я зави с одеяло и й даде паница супа, после и втора, за да се сгрее. Накрая Каран си позволи да глътне и малко вино.
Нощта беше мразовита, но тя не усети студа в уютната топлина на дрехите и одеялата си. Призори вятърът се укроти, оловносивите облаци останаха в небето заедно със заплахата от дъжд.
Сутрин или вечер Каран се къпеше в морето, всеки път се бореше с вълните по-навътре. Един ден се отдалечи толкова, че Шанд вече не виждаше главата над сивата вода. Изнизаха се десетина минути и той се уплаши, дори умуваше дали да не смъкна дрехите си и я потърси, макар че не знаеше накъде да се отправи, а и не бе добър плувец. После я зърна далеч от предишното място — загребваше преспокойно към брега. Не се изправи чак до плиткото, където водата й беше до глезените.
Шанд я загърна с наметалото си. Тя вдигна поглед към намусеното му лице и каза:
— Обожавам плуването. Морето отмива миналото, обновява ме. А студът не ми пречи.
Силният гърч по тялото й веднага я опроверга, но старецът знаеше кога е благоразумно да не се обажда. Само кимна към огъня.
— Да сваря чай, а?
На деветия ден видяха широката кафеникава река Ганел. Каран почти се бе възстановила. Успяваха да извървят по четири левги въпреки хълмистата местност и кратките светли часове, пък и се налагаше да спират, за да ловят риба и да събират миди. Рядко разменяха по някоя дума, всеки таеше мислите си.
Ганел беше пълноводна от зимните дъждове, нямаше начин да я преплуват, но Шанд знаеше селце по брега, където биха могли да намерят лодкар. Тръгнаха срещу течението и няколко часа по-късно излязоха там, където широката пътека от юг стигаше до селото — струпани бедняшки колиби, където зиме всичко тънеше в кал, а лете в прахоляк. Хапнаха по паница разкашкана юфка.
— Ганел… — промърмори Каран. — Недалеч от Чантед има рекичка… е, по-скоро поток със същото име.
— Същата е и явно я има от дълбока древност, щом си е прорязала русло през планините, за да се влее в морето там, където сега е Ганпорт.
— Щом казваш. Да отидем в града.
— Закъде си се разбързала? Не ти понасят моите гозби, а?
— О, вкусни са, но искам да си купя някои неща.
— Какви?
— Ами… Гребен. Бележник. Просто някои неща — повтори тя с упорит блясък в очите. — Искам и да се изкъпя с гореща вода.
Шанд не беше въодушевен.
— Да знаеш, че Ганпорт не е като Туркад, нито дори като Толрайм. Съмнявам се да продават бележници.
Все пак намери плешив съсухрен старец, който безмълвно ги отведе при малката си лодка, завързана под навес от оплетени клони. Прекосиха реката и Шанд пусна медна монета в дланта му. Лодкарят кимна и без нито дума загреба обратно към другия бряг. Двамата тръгнаха по северния бряг на Ганел край високи дървета и тръстики. Продължиха и след смрачаване по широката пътека. Пред тях вече мъждукаха светлините на доста голям град.
Ганпорт се радваше на благоденствие от риболова и търговията, но пътешествениците завариха улиците почти опустели. Тук-там се мяркаха войници на Игър, никой обаче не ги спря.
— Това пък какво означава? — чудеше се Шанд. — Войната чак дотук ли е стигнала? Не ми приличат на армия, завладяла града. Но нека внимаваме и не се набиваме на очи.
В ясната студена нощ луната още не бе изгряла, под краката им скърцаше скреж. Намериха странноприемница, наречена „Четирите риби“, наглед твърде занемарена. Шанд настоя да влязат тук, за да не привличат внимание.
Съдържателката беше дребна сбръчкана старица с огромен нос, но направо невидима брадичка. Очите й бяха разногледи, тя неспирно въртеше глава на мършавата си шия досущ като гъска, която се озърта за дебнеща лисица.
— Непременно трябва да опитате нашата баня. „Четирите риби“ е прочута с банята си, най-хубавата в Ганпорт — цвърчеше бабичката. — Най-горещата вода, най-прекрасните балсами и аромати. Ще върне цвета на бледите ви бузки… госпожичке, ще омекоти дори вашата загрубяла кожа, господине.
Шанд не пожела да ползва банята, но Каран нямаше търпение да отиде там. Щеше да струва едва ли не колкото нощувката — домакинята надълго и нашироко се жалваше колко поскъпнали дървата за огрев и колко неутолима била алчността на прислугата. Наложи се да почака един час, докато загреят достатъчно вода в грамаден котел.
Банята се оказа малка, продухвана от вятъра пристройка без мазилка по каменния зид. Старицата подгони с метла в ръка двама безделници и те се махнаха вкиснати. Каран забеляза, че тревата е утъпкана на едно място до стената — явно имаше любители да зяпат къпещите се. А така наречената вана бе издълбана в пода дупка, облицована с толкова зле направени плочки, че се ронеха по ръбовете. По-скоро приличаше на кладенец и човек можеше да се измие само прав в нея. Жена в напреднала бременност или дебелак трудно биха се измъкнали. Дървената запушалка на дъното се вадеше с верижка. Каран се вторачи разколебана в дупката — питаше се колко ли е чиста, защото помещението вонеше на мухъл.
— О, много си е чисто, много! — зацвърча съдържателната с енергично кимане.
За доказателство обърса дъното с парцал на дълга дръжка и го тикна под носа на гостенката.
— Ето, нали ви казах!
Самият парцал беше толкова зацапан и протрит, че нищо не би могло да проличи, а и миришеше още по-зле. Каран го отблъсна от лицето си и смънка омърлушено:
— Добре де, донесете водата.
Смая се — бабичката изглеждаше крехка като вейка, а в странноприемницата се размотаваха няколко месести младежи, но съдържателната сама помъкна дървените кофи. Залиташе и разплискваше вода навсякъде и преди да се добере до ваната, кофите бяха наполовина празни. Стовари ги, напъна се да вдигне едната и изля остатъка около ваната. Без да й мигне окото, посегна към втората, но Каран подозираше, че може изобщо да не се изкъпе, и я изпревара.
— Няма нужда. Вие идете да обслужвате клиентите си, аз ще пренеса водата.
