малко. В този миг Лилис напипа с крака подводен камък, тласна диво, лодката се изплъзна от пръстите на мъжа, който цопна с плисък в дълбока яма. Разкрещя се и трескаво размаха ръце. Явно не умееше да плува.
— Помощ! — изрева след секунда.
Лилис се мъчеше, но май нищо не постигаше. Студът се просмука в цялото й тяло, всяко движение беше мудно като насън.
С още малко вопли високият накрая се издърпа върху скалите. Докато някой дотича при него, лодката се бе изместила от извивката на брега, кроткият отлив я подхвана и я задърпа навътре. Вторият обсипа първия с грозни думи, цапардоса го по главата, смъкна припряно дрехите и ботушите си и тромаво заплува към лодката. Поемаше си дъх като риба на сухо. Добра се до целта и се изтегли на кърмата, като проклинаше студа и некадърните си съучастници.
Лилис се потопи във водата, но още стискаше въжето. Колкото и да се мътеше главата й от ужас, знаеше, че оттук няма да се пребори с течението. Зъбите й тракаха.
Лице като муцуна на невестулка надникна над носа, корави пръсти сграбчиха ръката й. Мъжът с лекота я вдигна от водата и я захвърли в лодката.
— Т’ва пък к’во е! — изгъгна гадно. Изхили се и устата му с изгнили зъби зейна като пещера. — Няк’во плъхче на Мендарк. Ей сегичка ще си оправим сметките и с тебе.
На Лилис не й се гледаше жилавото, космато голо тяло, надвесено над нея. Цялата се тресеше. Мъжът намери две весла и загреба към брега, без да спира потока от сквернословия. След малко Лилис помръдна, но мръсно стъпало я настъпи по глезена.
— Лежи си кротко, да не те пребия. Повече няма да ни се пречкаш.
Килът изчегърта по скалистото дъно при носа. Някой хвана въжето. Косматият извлече Лилис от лодката.
— Ама това дете ли е? — възкликна високият, който за малко не се удави.
— Ъхъ, нахално недорасляче. Ще падне голям майтап с нея! — Косматият върза ръцете й и я бутна на грапавия камък. — Да не си шавнала!
Ужасът я вцепени още по-силно от студа. Мендарк и Осейон не знаеха къде е, а и не вярваше Мендарк да го е грижа. Главорезите (знаеше, че не са войници на Игър) можеха да постъпят с нея както им скимне.
— Ама как се оправихме и с ония боклуци, а!
— Тъй, тъй! — потвърди трети мъж, който излезе от шубраците. — Голям вой ще се вдигне в Туркад. Колцина очистихме?
— Трима, а бяха шестима или седмина. Другите още бягат, накъдето им видят очите.
— А ние кого загубихме освен Бан?
— Торкуил и оня, дето изгоря. Пак му забравих името.
— Вече е все тая. Той направо се препече.
— Да, ама Торкуил беше печен мъжага и приятелче.
— Златото е по-добър приятел, а сега дяловете ни са двойно по-големи.
20. Пътят на север
Отминаваше следобедът на деня след разпрата между телтите и хлуните. Каран трудно заспа от тревога, а щом най-сетне задряма, налегнаха я кошмари. Когато се събуди, вече не ги помнеше, но бе настръхнала.
И денят не беше по-приятен. Студът я мъчеше, валеше и сняг. Все докосваше пълни с отрова жлези на медузите и подутите й пръсти пипаха още по-несръчно. Боляха я и стъпалата, изтезаваше я зверски глад — от този
Цяла група хлуни, покрили главите си с плат, се скупчиха на отвора, заместващ вратата. Изглеждаха ядосани, доколкото лицата им изразяваха нещо, затова пък непреклонни. Каран изправи гръб и стисна ножа. Долови, че този път те ще наложат волята си. Телтите оставиха сечивата и Клуфер се изтъпани отпред. Разгоря се гневен спор. Каран пак не успя да проследи скорострелната размяна на думи, обаче си беше ясно, че тук вече няма убежище за нея. Няколко пъти чу името на Игър и предположи, че ще я предадат на него.
Телтите отново застанаха в редица, за да не стигне никой до Каран, а старшият хлун изрече заповед и в ръцете на съратниците му се появиха къси ножове.
Клуфер се смръзна от уплаха.
— Нарушавате уговорката — промълви тя отчетливо.
— Така ще бъде — потвърди старшият хлун, — ако не ни я дадете.
Клуфер изви глава към другите телти, сякаш очакваше неминуема гибел. Каран тънеше в покруса. Телтите бяха много бедни, но добри към неканената си гостенка. Не можеше да допусне такава саможертва.
— Не! — отсече тя. — Тръгвам с тях.
Клуфер завъртя глава отчаяно.
— Правото на госта! — настоя Каран и вдигна ръце. — Не можете да ме спрете.
По лицето на Клуфер се изписаха и облекчение, и срам. Каран направи две крачки и се загледа в подутите си крака. Какво ли я чакаше? Игър не беше мекушав човек — знаеше, че ще й отмъсти за откраднатото Огледало, а после би се възползвал от дарбата й, докато не я превърне в съсипана, никому ненужна твар. Животът й свършваше.
Очите й шареха в търсене на спасителен изход, но не го намираха. Старшият хлун пристъпи напред и пръстите му стиснаха смазващо лакътя й. Каран се взря в очите му, но откри в тях единствено страха от Игър. Хлуните вече не можеха да си позволят състрадание.
Най-неочаквано чу гласа на Шанд зад вратата. Сърцето й сякаш подскочи. После думите му потънаха в крякащите вопли на хлуните, врявата се засилваше, докато не заприлича на кудкудякане в курник.
Нечий вик надделя над шумотевицата, отекна тежък тътен и настъпи тишина. Каран понечи да се отскубне, но хлунът не я пускаше. От лакътя надолу ръката й бе изтръпнала.
— Шанд! — кресна тя. — Добре ли си?
Навън някой изохка. Тя не се съмняваше, че са убили стареца.
Шанд застана на входа почервенял и задъхан, но невредим. В тоза миг хлунът отскочи встрани и извика нещо на другите отпред. Отговориха му с нов крякащ стон.
Каран се свлече на пода и започна да си разтрива лакътя.
— Отведи я, вървете си! — изкрещя старшият и се отдалечи припряно, повел останалите след себе си.
Телтите се върнаха по местата си, но не подхванаха отново работата. Шанд зърна Каран и усмивката открои бръчките по старческото лице. Щом пристъпи към нея, си придаде сериозен вид, но закъсня. Опасността бе отминала и Каран отприщи гнева си — той я бе изоставил на студа и ужаса. Но най-много я вбесяваше унижението да я види полугола и оплескана с парченца от медузи.
— Каза, че ще се забавиш няколко часа — изсъска му ледено. — Това беше преди пет дни.
Пак пролича колко му е забавно.
— Направих всичко, което можах — благо отвърна старецът. — А хлуните са се държали с тебе достатъчно добре. Дали са ти някаква дреха вместо онези, които са се дянали незнайно къде, и възможност да заслужиш с честен труд прехраната си. Нито са те унижавали, нито са те подлагали на жестокости, а и не са искали от тебе повече, отколкото от всеки друг тук. Скриха те, защото ги помолих, закриляха те от Игър, който е сложил името ти в списъка.
— Ако не бяха телтите, щяха да ме тикнат в ръцете му още вчера! — яростно изфуча тя.
Шанд се помъчи да прикрие смайването си.
— Не подозирах, че е стигнало чак дотам. Все пак не са те предали веднага — не е малка услуга спрямо една непозната, и то неблагодарница, в такива времена. Трябва да ти е ясно, че самият им живот, ако и да е мизерен в твоите очи, е под заплаха. Както и да е, това вече не ни засяга — незабавно се махаме от
