Тъмна е луната

— Скат и див лук! — промърмори Каран. — Още отсега ми писна.

Лиан не отговори. Задухът потискаше въпреки редките хладни повеи по склона.

— От утре водата пак ще е по-ценна от диаманти — продължи тя. Бледото й лице лъщеше от пот, непокорната й коса бе провиснала. — Лиан, не ми се вярва, че ще издържа.

Стана и отиде при струйката, стичаща се по улей в скалата, за да наплиска лицето си. Лиан се загледа в нея. Той понасяше жегата много по-леко. Родината му Джеперанд се намираше до източните предели на Сухото море и през лятото там наставаше адски пек.

Каран седна и се вторачи на запад. Слънцето залязваше в толкова кристално ясно небе, че се виждаха очертанията на високия полуостров Фаранда, отдалечен на шейсет-седемдесет левги. Тя си спомни пътешествието с Шанд и се притесни още повече от по-късия, но по-мъчителен поход, който им предстоеше.

Тревожеше се и за Шанд. Дори през пролетта жежкото слънце го омаломощаваше. Как ли го понасяше сега? Представяше си как той отслабва все повече и другите накрая са принудени да го зарежат в пустинята.

Ръката на Лиан леко разтърси рамото й. С падането на здрача бе станало малко по-хладно. Той й подаде чаша с гореща отвара от горчива билка, която бе набрал на платото. Тя отпи, смръщи се, и отново отпи.

— Лиан…

Той се бе вторачил в пустинята.

— Видях светлина — промълви бавно.

Каран се изправи на пръсти, хваната за рамото му. Далеч в солената равнина мъждукаше искрица.

— Те са! — Лицето й засия. — Изпреварили са ни само с няколко дни. Побързай, да разпалим сигнален огън!

Заеха се да трупат дърва до ръба на канарата. Наоколо имаше предостатъчно сухи клони. Но преди да запалят огъня, светлинката угасна.

— Тръгнаха без нас… — отрони Каран.

— Все някога ще се огледат. Ще поддържаме огъня цяла нощ.

В последните часове на нощта обаче стана трудно да намират съчки наблизо.

— Слънцето скоро ще изгрее. — Каран се тръшна, изтощена и отчаяна. Очите й се бяха зачервили от дима. — Никога няма да ги настигнем.

Миг по-късно искрицата се появи. Светеше равномерно няколко минути, после примигна веднъж, втори път, трети…

— Дават ни знак!

— По-добре да сме предпазливи, докато не се уверим, че са те — напомни Лиан.

Облякоха широките пустинни наметала. Кожата на Каран изгаряше твърде лесно, затова се омота цялата, само очите й се виждаха през цепките в предпазните очила.

Така се бе настървила, че щеше да продължи да върви в най-горещите часове на деня, но Лиан я възпря. Вървяха бързо през следващата нощ, макар че той все изоставаше. Целият бе облян в студена пот.

На другия ден потеглиха още в ранния следобед и преди смрачаване Каран, която се бе качила на една стърчаща скала, извика:

— Виждам ги!

Скочи и закрачи припряно. Лиан се мъкнеше начумерен подире й. Тъмнината се сгъстяваше. От другата страна на широко равно петно сол се очертаха три силуета. Той съзираше в тях само враждебност и заплаха.

— Внимавай! — подвикна след Каран. — Не знаеш кой е там!

Тя не спря. Изведнъж се втурна напред в захлас.

— Малиен! — изкрещя оглушително и се хвърли към най-дребната от фигурите.

Малиен залитна назад и присви очи от болка.

— Извинявай! — завайка се Каран и й помогна да стане. — Забравих…

— Рамото ми скоро ще е напълно здраво. — Малиен я прегърна. — А ти как?…

— Къде е Шанд? — прекъсна я Каран. — Добре ли е?

— Добре е.

Талия и Осейон стояха безмълвни отстрани.

— Имате късмет, че изобщо се върнахме — подхвърли Малиен. — Някои от нас се бояха, че ни е подгонил Рулке.

Изчакаха в мълчание Лиан да дойде при тях. Той реши, че може би се питат как ли е избягал. Те обаче го посрещнаха със същата сърдечност. Дори Осейон го потупа по гърба.

— Добра среща! Отдавна загубихме надежда.

По пътя Каран започна да разказва случилото се в Нощната пустош, но щом разкри, че Лиан е избягал отделно, няколко дни по-късно от нея, Малиен спря като закована и се обърна към него.

— Лиан… — Той бе срещал неведнъж този неин поглед, докато помагаше на Тенсор. — За твое добро ще е да казваш само истината, защото трябва да убедиш не само мен, а и Мендарк и Игър.

Каран сгуши глава в раменете си и стисна по-силно ръката му.

— Бихте могли поне да ме изслушате, преди да ме съдите — изръмжа Лиан.

— Когато настигнем другите, ни чака тежка нощ — смънка Малиен под носа си.

А Лиан вече се питаше имало ли е смисъл да бяга от Нощната пустош.

15.„Стъпчи скорпиона!“

Лиан не продума по целия път към бивака. Поведението на Малиен го бе стъписало. Смяташе, че й е симпатичен. Как ли щяха да реагират враговете му? Как би постъпил Баситор?

Разстоянието не беше голямо, но вървяха цялата нощ и част от следващия ден, докато стигнат бивака. Местността беше твърде неравна — потоци черна лава, застинали един върху друг, с толкова дълбоки пукнатини, че паднал в тях човек за нищо на света не би могъл да се измъкне сам. Трябваше да преодолеят и няколко остри хребета, коварно хлъзгави и опасно високи. Навсякъде се виждаха ями с гореща пепел и димящи гейзери или падини с миризлива кал. Въздухът разлютяваше очите му.

Бивакът беше разположен на малко поле от черна пепел, заобиколено от скали, високи по няколко разтега. Палатките и шейните бяха закътани до самата южна стена в мечтаната оскъдна сянка. Посрещнаха ги с пиршество — глътка-две вода в повече, още по един резен скаг.

Четиринадесет аакима стояха в полукръг пред палатките. Някои като че им се зарадваха — Аспър, Селиал и Зара, която едва сега бе започнала да пъпли нагоре от душевната бездна, в която се бе сринала след смъртта на сестра си. Изражението на повечето от аакимите обаче беше неразгадаемо. Или не прибързваха с изводите, или потискаха истинските си чувства. Но от Баситор направо лъхаше на недоверие.

Тенсор беше облегнат на скалата и не отвори очи. С нищо не показа, че е забелязал пристигането им. Мендарк изглеждаше по-дребен и съсухрен, но и по-самоуверен, откакто Лиан го бе видял за последен път. Усмихваше се — не дружелюбно, но не и кисело. Лиан знаеше, че той ще слуша внимателно и не би се оставил някой друг да му повлияе.

Игър се бе отделил от останалите. Дори позата му издаваше колко е настръхнал.

— Какво му има пък сега? — прошепна Каран на Малиен.

— Нападението на Рулке беше страховит удар за него. Провали се в Катаза и това беляза ума му. Опитахме се да ви върнем, а трябваше да спасяваме на косъм Шанд, Талия и Аспър. Нямахме друг избор, освен да затворим Нощната пустош… — запъна се Малиен. — Съжалявам.

— Позволявам си да кажа, че просто сте направили необходимото — промърмори Каран.

— Слязохме при разлома и се опитахме, но поискахме прекалено много от Игър и последствията бяха твърде лоши. За него също… сега е почти слепец. Внимавай.

— Каран! — разнесе се познат вик и Шанд изтича от тесен пролом в скалите. — Не вярвах, че ще те видя отново!