Тъмна е луната

самото начало е знаел колко е ценно. Малиен, известно ли ти е още нещо?

Тя се поколеба.

— Има още… малък златен идол, донесен от втората група аакими, които са дошли на Сантенар — доброволно, не като роби на Рулке. Статуетката е древна и безценна, защото е реликва на аакимите от Настор, една от северните земи на Аакан. Съхраняваха я в библиотеката на Стасор, която е далеч на изток. Вярвам, че до днес е там, но дори мисълта да им я отнемете ще е тежко светотатство за тях.

— Друго знаеш ли?

— И да има друго злато, не сме научили.

— Кароните не са ли донесли?

— Рулке и Кандор са дошли с първата група. Никой не е носил нищо.

— Защо?

— Защото първия път не е било възможно — отговори му Лиан. — Само флейтата, разбира се, но нали тя си е проправила прохода в известен смисъл. В няколко източника е записано, че са се прехвърлили голи на Сантенар.

— А втората група?…

— Кароните прекарали петдесетина години на Сантенар, преди да осъзнаят колко може да се проточи тази гонитба заради флейтата. И поискали подкрепление от Аакан — обясни Малиен. — Тогава тук дошли мнозина от нас, както и мелези между карони и аакими. Те обаче нямали дългия живот на двете раси, а и повечето не били способни да оставят потомство… също като мулетата.

Прехвърлили се и цял отряд аакими по свое желание. Именно те измислили как да пренесат малки предмети — скъпи на сърцата им дреболии или полезни приспособления. Така и Тенсор е успял да донесе Огледалото, струва ми се. Но за моите прадеди знам, че не са имали злато.

— Няма да стигне — завъртя глава Игър.

Лиан се мръщеше и внезапно забърбори:

— Може да има още! Ялкара е притежавала златни накити — тежка верижка, гривна и огърлица. Виждал съм неин портрет с тези накити… но къде?

Шанд изпусна протяжна въздишка. Лиан го погледна с любопитство, но добави:

— Дали обаче златото е било от Аакан? Взела ли ги е, оставила ли ги е, както е постъпила с Огледалото? Няма нищо в архивите за това.

— Че защо ще ги зарязва, ако са й били толкова скъпи? — усъмни се Игър.

— Де да знам. А защо е оставила Огледалото? Нищо чудно да е нямала сили за пренасянето им през портала, защото се знае, че борбата с Фейеламор я е изтощила. Или пък вече не са й били необходими.

— Нямаме отговори на тези въпроси — призна Малиен. — Бих искала да ви разубедя за флейтата, но ако решите да си опитате късмета, трябва да отидете в Хависард, откъдето е избягала Ялкара. Никой никога не е разграбвал крепостта й.

— Две надежди… — смънка Мендарк. — Едната от тях нищожна. Алсифър беше опустошен след пленяването на Рулке и оттогава е безлюден. За да е останала някаква ценност, трябва да е била скрита с невъобразима хитрост. Освен това диадемата на Питлис не е достатъчна. Питам се… не може ли да се задоволим със сплав, в която е примесено обикновено злато?

— Не — твърдо отговори Малиен.

— Значи умуваме напразно — сприхаво установи Игър. — Хависард е непристъпен.

— Върху него е наложена закрила — уточни Шанд. — Не може да бъде превзет със сила, освен чрез разрушаване на основите му, впити надълбоко в скалите. Единственият шанс е да минеш отдолу през мините.

— Според Преданията тя подновила работата в мините за сребро близо до Тар Гаарн — промълви Лиан — и забогатяла от тях, както и аакимите преди нея.

— Мините са изоставени след нейното бягство — напомни Шанд — и вече няма да бъдат възстановени. Помпите се повредили, не е останал кой да ги поправи. Водата е заляла тунелите на дълбочина стотина разтега.

— Правете каквото искате! — рече им Игър, видимо по-оживен. — Аз се връщам в Туркад. Що за непокорни хора има в този град! Длъжен съм и да възпра гашадите или поне да ги затрудня в разчистването на пътя пред Рулке. Но как да го постигна, щом разполагат с Шазмак… От Туркад ще изпратя свои хора в Алсифър. — „В Стасор също — добави наум, — за да прибера онази безценна статуетка, ако се стигне и до това. Аакимите клонят към упадък, накрая и Стасор ще бъде разрушен. По-добре златото да е в моите ръце.“ — Но Тар Гаарн и Хависард… — добави гласно той — не са ми по силите.

— Отдавна предвидих, че може да стигна до Хависард — сподели Мендарк, — затова прегледах някои стари карти в Зайл. Няма какво да правя в Туркад. — Незабелязано отправи към Игър яростен поглед, който сякаш казваше „засега“. — Но ако някой познава по-добре Тар Гаарн и иска да дойде с мен…

— Защо трябва да питаш? — поклати глава Шанд. — Връщам се в Мелдорин с Каран и Лиан и си отивам право у дома в Тулин. Гелоните ще са узрели, докато се прибера. Нямаме какво да си кажем с тебе, изясних ти го още преди дванадесет години…

Мендарк се извърна и рече високомерно:

— Не очаквах, че си страхливец.

Шанд само сви рамене и добави:

— Ако не ме беше прекъснал, щях да допълня, че ще ти начертая карта. Не, имам по-добра идея — ще я начертаем заедно с Игър.

За изненада на всички Игър се надигна и отиде при Шанд. Скоро си бъбреха, сякаш са стари приятели. Шанд май се погаждаше с всекиго… освен с Мендарк. Обясняваше на Игър какво чертае по парче овехтял пергамент, а той го поправяше от време на време.

Чак сега се сетиха, че Каран и Тенсор са навън, а бяха минали часове, откакто излязоха. Кафеникавата светлина на деня отдавна гаснеше в пролуките около платнището. Нямаше вятър, всичко бе замряло. И тогава вопъл на безкрайно страдание разцепи тишината.

19.Признание

Каран и Тенсор излязоха във враждебен, отровен свят — виещ вятър, задушаващ прах и гъст въздух, които обгаряше носа, гърлото и белите дробове. Каран му позволи да се опре на рамото й и те закрачиха през каньона и нагоре по склона на нисък рид.

Помъкнаха се сред причудливи колони и пещери, издатини и ями, издълбани в солта. Тук слоеста грамада напомняше за листовете на книга, там стърчащ край приличаше на стесняващата се муцуна на гризач. Каран имаше време да ги разгледа, толкова тежко се влачеше Тенсор. Тялото му бе невъобразимо разкривено от атаката на Рулке. Гърбът и левият му хълбок бяха някак усукани, цялата лява половина на тялото му бе скована, а едната му ръка висеше безжизнено. Остатъците от несломимата доскоро воля го тласкаха напред и потискаха болките в разместените кости и скъсаните сухожилия. Той мълчеше.

Най-зле беше в края на изкачването, когато се напъхаха в зейналата паст на вятъра. Очите на Каран се възпалиха. Двамата излязоха с несигурни крачки върху плоския връх на възвишение, стърчащо над другите в околността. Могъщ повей изду нейното наметало и щеше да я вдигне във въздуха, но ръката на Тенсор притисна рамото й и я задържа.

— Няма ли да седнеш? — изкрещя тя.

Извит ръб от вкаменена сол наблизо предлагаше завет. Гласът на Тенсор стигна до ушите й сух и стържещ:

— Ако седна, може и да не стана повече. — Той се загледа унесено на изток, докато очите му не гурелясаха. — Потърпи.

Каран не намери какво да каже.

— Сега ти си единствената надежда — говореше той сякаш на себе си. — Те не знаят накъде са водени, нито пък ще им бъде казано. Единствена ти си способна да прозреш всичко в целостта му. Потърпи!

Напорът на бурята спадна, във въздуха блещукаха кристалчета сол. Изведнъж гледката пред тях се