Тъмна е луната

проясни и се очерта планината Катаза, върховете й бяха обагрени от залязващото слънце изглеждаха близо, само на ден път. Могъщи, непристъпни… и победени.

Каран обърса прахоляка от бузите си и кихна.

— Но какви ги говориш…

Тенсор се обърна към нея с изпепеляващия поглед, който тя толкова добре помнеше от детството си.

— Казвам ти, Каран, ти ни навлече всичко това. — Вдигна ръка в знак за мълчание. — Остави ме да довърша! Ти ни стори зло, като донесе Огледалото в Шазмак, като подлуди отново Емант, като ни излъга и пак отнесе Огледалото. Знам, била си принудена да направиш горчив избор, но ти избра сама. Ти изгради моста, по който да мине Рулке, за да пробуди своите гашади. Каквито и добри намерения да си имала, колкото и да те оправдава невежеството, ти беше ключът към тези събития. Не са твое дело, но ти стана свързващата брънка. Без тебе щяха ли гашадите да проникнат в Шазмак? Щеше ли да ни предаде Емант? Нищо подобно нямаше да се случи. Сега не те обвинявам. Как бих могъл да посоча нечия вина? Твоите престъпления са нищо в сравнение с моите. Но и ти си замесена, значи ще си носиш бремето.

Каран не забравяше пред какъв немислим избор бе изправена, нито последствията от решението си. „Прав си. Не мога да загърбя своята роля.“

Изведнъж думите потекоха от устата му, все едно бързаха да избягат.

— И двамата имаме своя вина. Още на Аакан, в онази забравена древност, аз избрах да помогна на Рулке и Шутдар в сътворяването на флейтата. Трудих се наравно с тях, ако ще и да знаех, че посягат към забраненото. Аз оставих пролуката в Нощната пустош, за да се възползвам от нея по-късно. Аз реших да те приютя в Шазмак, за да те отгледам според желанията си. Аз насъсках Емант да души и подслушва около тебе, въпреки че знаех колко негоден инструмент е той. Аз изпратих Фейеламор като пленница в Шазмак, без да се вслушам в нейните предупреждения и заплахи. Аз насочих силата си срещу беззащитната Нелиса и поругах Големия събор… — Той вдиша с дрезгаво хриптене и продължи припряно: — Аз си послужих с Лъжовното огледало, за да открия отново пролуката, като пренебрегнах възможността, че то може да ме заблуди. Точно това и направи. Аз отворих портала, но се провалих в защитата му, пък и прибързах, без да чувам твоите молби и увещанията на Синдиците. Откакто има Предания, никой не е бил по-прословут с глупостта си, по-всеотдаен и по-настойчив в нея. Може Питлис в края на живота си да ме е превъзхождал по самонадеяност, но пък аз упорствах през цялото време…

— Ти каза, че искаш да ми признаеш нещо. Това ли било? Досега чух само всеизвестното.

— Не… Съвсем не е това. Извърших страшна подлост спрямо тебе. Помня как дойде при мен в Шазмак. Колко дребничка и опърпана беше, но с каква сила и достойнство! Ти ме трогна. Тъкмо каквато бих очаквал да е дъщерята на твоя баща с неговото вироглавство и склонност да си търси белята. Но независимо от това бях готов да те отпратя, ако ще и към скорошната ти смърт.

Каран сви рамене.

— Да, щях да те прогоня, макар че за такава дъщеря бих могъл да мечтая. Ти нямаше право да идваш в Шазмак, баща ти наруши клетвите си. И ги бе погазил отново, като ти е разказал за нашия град. Съзрях огромна заплаха в тебе. Вярно, всички мелези са опасни, но ти се отличаваше от другите. Знаех, че си дошла не за да останеш при нас. Щеше да се върнеш в света и да го хвърлиш срещу нас. Да бях те прогонил…

Никой от аакимите не ми позволи. Рядко пренебрегваха съветите ми, но този път останаха непреклонни. От мига, в който те зърнаха, те се прехласнаха. Въобразяваха си, че знаят коя си ти. Ха! Нищичко не знаеха! Ти ме трогна и те обикнах. Дори обичта на Раел към тебе не беше по-силна. Но се боях от онова, което ще ни донесеш — ти, трикръвната, хилядократно по-голямо зло от всеки друг мелез!

Все едно заби ледено копие в гърдите й.

— Трикръвна? Що за приказки?

— Ти — Каран, си двоен мелез, тоест трикръвна, защото имаш в себе си кръв и от Трите свята. Произхождаш от три различни човешки раси — коренната, аакимите и фейлемите!

— Фейлемите… — смотолеви тя потресена.

— Не знаеше, че има и фейлем сред прадедите ти, нали? Пред никого не изтървах и думичка. Никому не бих могъл да доверя такава тайна. В нашите Предания е предсказано как ще се появи трикръвната сякаш от нищото и ще разтресе дори пространството и времето. Колко ми се искаше да те видя как си отиваш през онази порта…

Тенсор я прегърна леко. Каран вдигна глава към него, неспособна да проумее. Всичко се променяше. Тя изобщо не бе онази, за която се мислеше.

— Но останалите те приеха. Нямаше какво друго да сторя, освен да те скроя според своите мерки. Заех се с отглеждането ти, за да не допусна разцвета на онези дарби, които според мен бяха най-голямата заплаха за нас. Успях ли, провалих ли се? Направих ли те непълноценна? Да, можеше да бъдеш друга. Сега си прекалено съзряла и закостеняла, за да си върнеш загубеното. Понякога оформянето на дарбите е сполучливо, а друг път мощта на съдбата, както би казал народът на твоята майка, не допуска отклонение. Ти не се разви много в насоки, за които имаше огромни заложби, затова пък бурно прояви неочаквани способности. Може би тези дарби накрая ще се окажат още по-голяма заплаха. Не исках дори да научиш, че си потомка на великата Елиенор, но Малиен ми попречи. Тя ме препъваше на всяка крачка.

Каран бе изумена от истината за потеклото си. Трикръвна… това беше проклятие, страховито клеймо на лудост и непредвидимост. Сащиса се и от злото, сторено й от Тенсор. Ето защо я преследваха толкова настървено. Затова всички искаха нещо от нея, разпознаеха ли необичайното, рядкото, заложеното по рождение. Как е дръзнал да се намеси така в съдбата й, без да спомене и думичка? Никога нямаше да му прости.

— Това е — промълви Тенсор. — Върни се при тях. Бъдещето ти принадлежи, ако успееш да спасиш поне нещо от съсипията, която причиних с безразсъдството си.

Каран му обърна гръб, обзета от омраза и погнуса. Проклет да е! Защо не свърши със себе си още тук, щом толкова му се иска? Слизаше по пътеката, а зрънца сол драскаха бузите й. Долу се озърна. Тенсор стърчеше като изваян от вятъра стълб. Повеите запращаха към нея откъси от напевно слово.

— Аз съм нищо… И онова, за което милеех, е нищо!…

Налетя задушаващ облак прах. Каран приклекна и уви главата си с наметалото, докато отмине. Бурята мяташе нови вълни солена мътилка към нея. Денят бе свършил, вече сияеха няколко по-ярки звезди, а тъмночервената мъглявина-скорпион надвисваше мрачно. Този път не различи високия силует върху хълма. Тенсор го нямаше. Гневът й се изпари. Каквито и грехове да е извършил, някога той й беше като баща. Как да го остави да умре в самота?

Изкачи се тичешком, препъваше се начесто в мрака. Тенсор лежеше като захвърлен парцал. Приличаше на труп, но щом тя отгърна плата от лицето му, клепачите му трепнаха. Каран повдигна главата му и избърса солта.

— Остави ме! — примоли се той. — Подобаващо място за подобаващ край.

Отпускаше се, чезнеше, допуснал в душата си самосъжалението и отчаянието. И тя се вбеси. Пак говореше гордостта му. Както винаги. Каран забрави съчувствието си, толкова ниско бе паднал Тенсор. Нека поне се опита да поправи стореното.

— Признавам и своите злини, но не направих нищо за самата себе си. А ти напакости и на мен, и на цял Сантенар с безмерната си гордост. Но имат ли с какво да се гордеят аакимите освен с миналото? А дори и в него изобилстват славните поражения, а не великите дела или трайните творби. Я ставай! Ще настъпи миг, когато дори твоята помощ ще бъде необходима! Ставай! И отчаянието ти е противно като гордостта, коренът им е един и същ.

— Остави ме — хриптеше Тенсор. — Нямам какво да дам. Подхожда ми да умра в тази безплодна, безполезна дупка. Така си отиваме всички.

Очите му губеха блясъка си. Волята отслабваше властта си над осакатеното тяло.

— Не смей да умираш, жалък страхливецо! — разкрещя се тя в лицето му. — Захвърли ни в ужас и разруха, а сега се въргаляш в самосъжаление като онова изчадие Питлис, изоставяш народа си без надежда. Този път няма да стане. Аз няма да ти позволя.