Тъмна е луната

Погледът му се изцъкляше. Що за долен бъзльо! Разярената Каран скочи и го изрита колкото сила имаше точно в разместения хълбок. В миг се ужаси и отврати от себе си.

Тенсор се замята. Ококори се и нададе оглушителен страдалчески вопъл. Пръстите му се вкопчиха в пострадалия крак, по лицето му изби пот, която заискри на звездната светлина. От него не се чу друг звук въпреки болката, кънтяща из тялото му като камбана.

— Защо ме върна към живота, омразно детенце?! Времето ми изтече.

По нейните бузи се стичаха солени сълзи.

— Ти ме отгледа и аз ти го връщам тъпкано — натърти Каран безжалостно. — Що за презрение си изпитвал към мен, щом си ме дресирал като животно и си ограбил бъдещето ми. Това ще получиш от мен сега — презрение! Ти не създаде нищо. Ти покваряваше и разрушаваше, а когато съсипа докрай доброто начало у себе си, избяга, защото не ти стигна смелост да събереш парчетата и да залепиш счупеното. — Тя надвикваше с лекота вятъра. — Гордостта ти нашепва да умреш в пустинята. Щях да те уважавам повече, ако бе излязъл сам, вместо да ме доведеш, за да слушам излиянията ти и да бъда свидетелка на твоето „благородство“. Това не е доблест, не е чест, а надменност! Тенсор е име на страхливец, делата ти са постъпки на суетен горделивец, носещ само беди. Стани от ложето на страха си, Тенсор, иначе ще те проклинам и отвъд гроба.

В това време всички бяха изтичали от пещерата. Аакимите напираха да помогнат на Тенсор, но Шанд изпъна ръка и ги възпря. Скупчиха се зад него и гледаха сцената застинали, вбесени и смаяни.

— Стани и спаси името си!

Тенсор се напъна да се надигне, но се отказа. Надникна в смразяващите очи на Каран, опита отново и застана на колене. Кожата му имаше неприятен, сивкаво-жълт оттенък, от челото му падаха капки.

— Не мога. Боли…

— Боли?! Че какво е болката пред гордостта на аакимите? Какво е тя пред честта? Да върви по дяволите твоята болка. Тенсор, когото познавах, не би допуснал тя да му се наложи. Ако ти е останала смелост — изправи се.

Тенсор клекна и се подпря на дланите си. Насили се и тупна на колене. Напрегна се. Падна. И отново. Слабостта надделяваше. Каран не можеше да направи друго, освен да го пронизва с поглед, макар че се мразеше. Нямаше смисъл да го изтезава, ако наистина не можеше да се изправи.

— Ако ти е останала смелост… — прошепна тя пребледняла.

Аакимите се размърдаха зад нея, но Шанд пак ги накара да спрат. Тенсор направи върховно усилие, преодоля болката и изтощението до пределите на своята жизненост и далеч над тях. И падна. Взря се в нея от земята — стар и обезверен.

— Ще… ще ми помогнеш ли?

Това беше мигът. Каран се наведе, прегърна го през кръста и се помъчи да го вдигне колкото се може по-внимателно. Той залиташе, но се изправи и опря длани на раменете й. Още на първата крачка щеше да се препъне, но тя го задържа. Постояха така, да събере сили, после се смъкнаха бавно покрай останалите и се отправиха към пещерата.

Тенсор постоя до носилката си, облегнат на рамото й.

— И как би искала да спася името си? — попита благо, макар и грачещо.

— Още не знам, но ще дойде ден, когато ще бъдеш призован.

— Ще се отзова — рече й Тенсор.

Помогна му да легне и той заспа дълбоко.

Но до края на нощта и през остатъка от похода в солената пустиня Каран все умуваше какво й е направил, каква е могла да бъде и какво представлява сега. Трикръвна — безумно, срамно създание. И у нея избуя недоволството от себе си, заради онова, което бе загубила завинаги. Усещаше в душата си празнота, която не можеше да запълни.

В другия край на пещерата споровете не стихнаха и с изгрева. Лиан слушаше, омаян от драмата, и трупаше всичко в безупречната си памет за своето „Предание за Огледалото“. Това го ободряваше. Щеше да състави двадесет и третото Велико предание. И то щеше да носи неговото име.

— Но с какво си помогнахме досега? — казваше Талия. — Не знаем как да създадем флейтата, нито как да я използваме.

— С втория проблем ще се занимаваме после — успокои я Мендарк. — Нека първо я направим.

Млъкнаха за кой ли път. По платнището съскаха кристалчета, запратени от утринния вятър.

От ъгъла се обади скърцащият, неуверен глас на Тенсор:

— Аз знам точно как бе сътворена флейтата. И мога да ви науча, но в края на краищата нищо добро няма да излезе от това.

— Ти! — слиса се Мендарк, но дали от готовността му да помогне, или от знанията му, не стана ясно.

— Когато кароните завладяха нашия свят — продължи немощно аакимът, — ние се превърнахме в низшата раса, прислугата. На нас се падаше черната, неприятната работа. Имаше много досадни дреболии за вършене при създаването на флейтата и на Шутдар му дотягаше. Аз бях неговият помощник. Нима бих могъл да забравя?

— Как тъй не направи и една за себе си, щом си знаел как? — недоверчиво попита Мендарк.

— На Аакан нямах възможност. А щом дойдохме на Сантенар, нямаше за какво да ми послужи. Отначало бяхме щастливи тук. Никога не сме се домогвали до власт, искахме свобода. А след появата на Възбраната вече нямаше смисъл. Пък и не можех да си набавя ааканско злато. Другото не върши работа.

Той затвори очи и заспа.

Впуснаха се в дълго обсъждане.

— Може ли да се разчита на него, как мислите? — чудеше се Шанд. — Ако не, за нищо на света не бива да прибягваме до неговата помощ.

— Винаги е бил почтен по своему — увери го Мендарк. — Доколкото един велик предводител може да остане почтен. Естествено, ще гони своите цели. Но дори паметта да не го подведе, ще успее ли в направата на самата флейта? Кои са четирите неща, които трябва да намерим или научим? — Той започна да отброява на пръсти. — Първо, достатъчно количество злато от подходящия вид. Второ, похватите за създаването на флейтата. Трето, как да я употребим. Четвърто, човекът, който може да я използва. Имаме някакви следи и надежди за първото и второто. Да видим как ще се справим. Намерим ли злато и сдобием ли се с флейтата, ще имаме време да се тревожим дали сме способни да извлечем полза от нея. Може би това е една от тайните на Огледалото.

Лиан виждаше у всички не вълнение от открилия им се шанс, а страх, че ще прахосат усилията си в безплодно начинание. Само Мендарк не беше уплашен.

— Малиен, трябва да знам повече за Огледалото. Какво е написано за него?

— Не ми е познато нищо. Отбелязано е съществуването му и скритите в него опасности.

— Но защо? — начумери се той.

— Кому е било нужно? Малцината, способни да боравят с Огледалото, са знаели всичко за него. После е станало ненадеждно, прибрали го и забравили. Ялкара го откраднала и подчинила на волята си, променила го. Нашите знания за Огледалото са остарели.

— Не ми се вярва съвсем нищо да не е било записано.

— Всичко това се е случило много преди да се родя. Щом е нужно, питай Тенсор или Селиал. Но дори Тенсор не може да ти каже какво е сторила Ялкара.

— И тогава ще се заема с третия проблем. Как да се използва флейтата. Шанд, отсега нататък Огледалото ще бъде с мен — каза Мендарк.

— Няма! — разлюти се Шанд. — Върна се на съхранение при мен и само аз ще реша кому да го поверя. Чуй какво е предсказано преди много години: „Огледалото е заключено и за никого няма да е достъпно освен за Единствения, който може да го отключи. А ключът е в самото Огледало.“ Е, способен ли си да ни изтълкуваш този парадокс?

Мендарк дълго прехвърляше идеи в ума си, накрая призна:

— Не.