Тъмна е луната

— Глупости! Калта е по-тежка от водата, а твоето тяло остава на повърхността.

— Измъкни ме! Когато искам уроци, ще си кажа.

Шанд преобърна една шейна с гладката ламарина надолу и я избута пред себе си към ямата, в която беше Каран. Лиан го последва с втора шейна. С много дърпане, ругатни и противно жвакане извадиха Каран. Дотогава Талия се бе извлякла навън сама — дългите й крака бяха намерили опора под гъстата тиня.

Щом се озоваха на твърдия бряг, другите се забавляваха до насита с вида им. Каран приличаше на кално духче, а и мацаницата по нея вонеше на развалени яйца.

— Вониш отвратително! — кискаше се Лиан.

— Я си гледай работата! — изписка Каран, почти разплакана от яд.

— И ти ли си мислиш това, което си мисля и аз — ухили й се Талия.

— Май че да! — отвърна Каран и впила гневен поглед в присмехулниците, остърга топка кал от дрехите си и я запрати по кискащия се Лиан. Зарадва се, че го оплеска по гърдите.

В същия миг Талия улучи Шанд по ухото. Скоро навсякъде хвърчеше и пръскаше кал сред смях и викове. Мендарк притича да види какво става и го уцелиха в окото. Каран потръпна от удоволствие, най-вече защото видя, че го бе замерила Талия. На Мендарк обаче не му беше весело и скоро другите мирясаха. В този задух бездруго нямаше да издържат дълго. Потърсиха безопасни места, където да се изкъпят. Каран и Талия се отдалечиха заедно, като още се подхилваха.

От тази страна нямаше риба заради възтоплите плитчини, затова пък аакимите можеха да напълнят веднага своите тразпари. Първата чаша блудкава вода бе поднесена на Селиал церемониално, сякаш бе отлежало вино. Вялата белокоса жена изпъна рамене, отпи и примлясна с устни, за да покаже колко цени този дар. Щом получиха първата порция от опреснителите, те започнаха да се наливат с вода до пръсване.

В отсрещния край на езерото гъмжеше от риба. И едно хвърляне на мрежа стигаше да се нахранят. Там завариха и огромни птичи ята, които се гмуркаха неуморно, за да се заситят преди дългия път за презимуването на север.

Осейон изплете мрежа, като разнищи ивици плат и усука върви. Дебелите му пръсти сръчно връзваха възлите.

— По-лесно ми беше с десет пръста — сподели той с Лиан.

По залез разполагаха с грубо стъкмена мрежа, дълга пет-шест разтега.

— Хвани този край — каза Осейон на летописеца.

— Не ми изглежда много здрава — огледа я придирчиво Лиан.

— Ами не се и налага. Ще ни е нужна два-три пъти.

В светлата нощ по пълната луна се открояваше само тъничка жълта ивица. Отнесоха мрежата там, където солената кора изглеждаше достатъчно здрава.

— Хвани тук и тук. Лиан, ама ти нищо ли не знаеш за риболова? — избоботи Осейон.

Младежът се засмя.

— Нито веднъж не съм замятал въдица. Но след цял месец само на скаг ще се издигна до най-добрия летописец сред риболовците.

Осейон се засмя и го тупна по рамото, а Лиан тутакси затъна до коленете.

— Радвам се да видя, че си научил първия урок — подхвърли Осейон, щом го издърпа да стъпи на кората. — Той гласи: „Никога не изпускай мрежата.“ Сега я дръж по-надолу, иначе ще се измъкват под нея.

Лиан крепеше единия край на мрежата, а Осейон нагази до кръста и обиколи в кръг обратно към брега. Скоро вече се напъваха да извадят петдесетина големи риби, няколко рака и златисто-червена водна змия. Осейон взе за малко тоягата на Мендарк и метна влечугото обратно във водата.

Останаха при езерото три дни, за да се запасят със сушена на слънце риба. Продължиха, пълни с нови сили, и след още няколко дни излязоха от солената равнина на ската, издигащ се към високото плато. Над първите канари попаднаха на мънички езерца в скалите, преливащи от приказно хладна, чиста вода. В най- голямото се изкъпаха и изпраха вмирисаните парцали, в които се бяха превърнали дрехите им. И там се задържаха два дни, тъпчеха се с риба и пресни плодове.

Лиан предпочиташе да си седи на сянка в усамотение. Подреждаше в ума си „Предание за Огледалото“ и всеки събеседник би го разсейвал. Каран не се притесни от това — намери приятелка в Талия и двете често си плацикаха краката в сенчестия край на някое вирче и си приказваха.

— Ела при нас! — повика Каран една сутрин минаващия наблизо Шанд.

Той се огледа унесено, махна им с ръка и продължи нанякъде.

— Какво го прихваща? — зачуди се Каран.

— Не знам — сви рамене Талия. — Напоследък си мълчи.

— А ти какво ще правиш сега?

— Знам ли… — въздъхна другата жена. — Животът ми стигна до кръстопът.

— Двамата с Мендарк не сте ли?… — запъна се Каран нерешително.

Талия се засмя.

— О, за малко, и то преди години. Той ми е скъп и сега, целите ни са общи. Каквото и да мислиш за него, Мендарк направи много добрини на Сантенар. Но срокът на службата ми изтече и съм настроена да поема по собствен път, щом тази история приключи. Ами ти?

— Толкова съм объркана! Единственото ми желание е да се прибера у дома в Готрайм. Изобщо не разбирам защо се озовах тук. Всичко е като безкраен кошмар.

Вдигна поглед. Шанд седеше на уединена скала и се взираше в пустинята. Гледана отдалеч, солта притежаваше призрачна красота, създаваше илюзия за прохлада и покой.

— Сухото море е голям изкусител — подсмихна се Талия.

На следващия ден пак се подложиха на безмилостния пек и продължиха дългото изкачване. Завариха платото изсъхнало, пролетната трева бе отдавна пожълтяла. Всички реки освен най-пълноводните се бяха накъсали на локви, разделени от дълги ивици пясък и чакъл. Но имаше дивеч в изобилие, по бреговете зрееха плодове и ядки, а до водата винаги оставаше по-малко от ден път. В сравнение със Сухото море преходите сега приличаха на разходка за отмора.

Щом стигнаха до река, течаща на запад, изкусните в лодкарството аакими обелиха огромни платна кора от близките дървета, втвърдиха ги над огъня и ги съединиха в дълги тесни лодки. След това им оставаше само да гребат лениво през деня и да се носят по течението до късно през нощта. Денем беше приятно топло, а нощем намираха свежест в прохладата. С приближаването към западния край на платото заваля — първите дъждовни капки, които Каран усети на лицето си от половин година. Пътуването щеше да е чудесно, само Игър да не хвърляше мрачната си сянка от последната лодка.

След около седмица криволичене из източните планини се добраха до пътя, който водеше на юг. Игър веднага се примъкна до Мендарк.

— Какво искаш? — посрещна го Мендарк с неприязън.

— Безпокоя се какво ли върши Рулке.

— Жалко, че не помисли за това, когато имахме шанс да го затворим завинаги!

— Това е минало, което няма да се върне — остро отвърна Игър. — Но още не е прекалено късно.

— Първо се нуждаем от оръжие — флейтата, ако не си забравил.

— Ти следвай този път. Все пак Рулке е само един, а аз имам цели армии в Туркад.

— Един, ама е карон! И разполага с пълчища гашади.

— Моите войски пък наброяват стотина хиляди бойци, закалени в битки. Ще му създам предостатъчно грижи.

— В такъв случай не се нуждаеш от мен — отбеляза Мендарк с тънка усмивчица.

Игър изкриви устни в погнуса от молбата, която се канеше да изрече.

— Мендарк, аз… аз нямам пари. Умолявам те, дай ми назаем злато, за да се върна с Туркад, и ще ти го изплатя в десеторен размер.

Мендарк изсумтя.

— За да си върнеш богатствата и империята за моя сметка, а после да се разплатиш с пари, които