— Значи
И Лиан се изяждаше отвътре, че не може да разгадае противоречието, но Шанд не изтърва нито дума повече.
20.
Бой с кал
През деня бурята изчерпи мощта си. Преди здрач пътешествениците събраха снаряжението си и потеглиха, издърпаха шейните с олекналите мехове по зърнестото дъно на каньона и излязоха на полето с кристална сол, която пак захрущя и заскърца под плъзгачите. Три седмици, откакто напуснаха Катаза, и дванадесет дни след последното пълнене на меховете в подножието на планината. Имаха вода за около седем дни, а до езерата щяха да се мъкнат осем-девет дни.
В благоприятни условия те напредваха по-успешно, особено в последните часове на нощта, когато изгряваше сърпът на луната, въпреки че по пълнолуние щеше да се вижда злокобната й тъмна страна.
Дните ставаха непоносимо горещи и трудни. Избухваха свади с повод и без повод. С потъмняването на луната, което сякаш отразяваше нарастващия мрачен страх в душите им, караниците се ожесточаваха. От ударите на Каран по главата на Игър зрението му отново се влоши и той изпадна в студен неистов гняв към нея, Лиан и целия свят.
Тя обаче не му обръщаше особено внимание, толкова се бе улисала в признанието на Тенсор и онова, което й бе причинил.
Един ден обаче забеляза, че Селиал се е състарила плашещо. Сребристата й коса добиваше мътнобял оттенък, дрехите й провисваха по тялото.
— Какво й е на Селиал? — подхвърли Каран на Малиен, докато се тътреха по безкрайната солена равнина.
— Ще умре скоро. Пречупи се.
— Нищо ли не може да се направи за нея?
— Нима би я заставила да страда още?
Каран се озърна. Селиал се тътреше отделно от другите, навела глава, с безволно отпуснати ръце.
— Тя беше толкова добра с мен в Шазмак…
— Отвърни й със същото. Намери думи на утеха и благодарност, най-милите, които ти идват на ум, или я остави на мира.
Вечерта преди тръгване Селиал свика аакимите, покани и Каран.
— Времето ми свършва — изрече тя с присъщото си достойнство. — Но мястото, където ще намеря покой, е далеч оттук, затова напрягам силите си. Избрах да легна в земята при Железните порти на Бясната вода, в самия край на Фошорн. Мостът на небесната дъга беше най-величавото ни дело, извършено на Сантенар. Искам да споделя вечния си сън с моята прабаба, която е била начело в изграждането на моста. Погребана е от другата страна на канала. Дано се срещнем, когато Фаранда и Лоралин отново се слеят.
— Ще дойда с тебе да те изпратя — промълви Каран със сълзи на очи.
Нямаше много за описване в този поход — жега, солен прах, жажда и преумора. Миражи обещаваха вода всеки ден, но пътниците не намираха друго освен спечена от слънцето сол. Имаше поне една промяна към добро — след сблъсъка на волята между Каран и Тенсор май желанието на Баситор да тормози Лиан бе изчезнало.
На седмата вечер водата свърши.
— На какво разстояние сме? — попита Игър, докато изстискваха последните капки от меховете.
— Поне един ден — пресметна Осейон.
Напрягаха се да продължат през нощта и в края й вече страдаха от сериозно обезводняване.
— Невъзможно е да сме далеч от езерата — изпъшка Мендарк, щом небето просветля на изток. Слънцето се показа и откри пред погледите им плоско поле от сол във всички посоки. — Сега е моментът да решим. Оставаме тук да умрем или продължаваме, докато умрем. И в двата случая няма да чакаме дълго.
— Можем да повървим още малко — промърмори Шанд, излющвайки суха кожа от устните си.
Каран се закова на място и започна да се озърта. Останалите, дори Лиан, крачеха и тя изостана.
— Какво е това?!
Душеше усърдно въздуха. Или с дарбата си за усета, или с изострената от месеците в пустинята чувствителност долавяше вода.
Никой не отговори, просто местеха крака напред. Прекалено често се бяха лъгали през тези дни.
— Сбъркали сме посоката — извика тя прегракнало. — Усещам вода. Ами да, натам е — по̀ на юг.
Не възразиха, дори не продумаха. Не си струваше. Тръгнаха подире й.
Каран ги води няколко часа. Всяка крачка се превръщаше в тежък труд. Мускулите й сякаш се слепваха, цялата кожа я сърбеше. Познаваше признаците — обезводняването щеше да я убие до края на деня.
С издигането на слънцето над солта се преливаха миражи, все по-изкусителни.
— Накъде? — изхриптя Мендарк.
— Ами… не мога да позная.
Дарбата й измени за кой ли път.
— Някой да ме вдигне — помоли Лиан.
Баситор и Осейон бяха най-високи и едри. Аакимът изгледа летописеца многозначително, но застана до Осейон. Лиан стъпи на раменете им и огледа хоризонта във всички посоки.
— Какво виждаш? — подвикваха му другите.
— Нищо! Трябва да съм по-нависоко.
Осейон и Баситор стиснаха глезените му и го вдигнаха над главите си.
— Виждам вода… — изкряка Лиан с нацепени устни. Сочеше на юг. — Там са езерата!
— Поредният мираж! — сопна се Игър.
— Да, ама този е с дървета.
Не след дълго всички съзряха купчинката мангрови дървета с тъмни листа и зелената ивица, проточила се по калния бряг.
— Вода! — развика се Каран, сякаш не бе вярвала досега. — Да видим кой ще стигне пръв.
Двете с Талия заподтичваха към езерото. Лиан ги следваше мудно. Според него беше твърде горещо за такива глупости.
Каран доближи водата и скочи от ниска бабуна, за да не стъпи в петно кал. Краката й пробиха втвърдената кора и тя затъна до бедрата в гъстата солена тиня. Разкикоти се.
— Ухаа! Ама че е топло!
Опита да се измъкне, но кората се чупеше навсякъде около нея.
— Помощ! — писна, макар че още се смееше. Хлъзна се по-навътре и изведнъж проумя, че е загазила. — Талия! Засмуква ме…
Талия бе спряла при първия й вопъл. Изведнъж водата се надигна и около нейните крака, кората поддаде ненадейно.
— Лиан! — кресна тя. — Върни се и доведи другите да ни извадят.
Внезапно Каран хлътна до гърдите. Изпадна в паника и се замята диво.
— Не мърдай — посъветва я Талия, която също залитна и пльосна на хълбок. Изплю малко кал и добави: — Никакви движения, само разпери ръце.
Каран я послуша и засега престана да потъва. Лиан се домъкна при тях с Шанд, Осейон и неколцина аакими, дърпащи шейни.
— Помощ! — примоли се Каран.
Калта започваше да покрива и раменете й. Шанд се разсмя от душа.
— Стига си шавала! Няма да потънеш повече.
— Засмуква ме — хлипаше тя.
