— Това пък какво е? — изгъгна Ръждивия, който бе побързал да си запуши носа.
Отекна единична гръмотевица и от небето се изля порой.
— Там са кланиците — сви рамене Талия, — до тях пък са колбасарските цехове. Изхвърлят отпадъците във водата на залива, затова те съветвам дори кутрето си да не потапяш в нея.
Заобиколиха острова отдалеч, макар че в този мрак и дъжд нямаше опасност някой да познае кораба. „Кинжалът“ се оказа вързан в края на дълъг кей, от който започваше настлана с дъски пътека на подпори през гъсталаците в плитчините. От другата страна на острова имаше по-къс пристан, до който също стигаше пътека.
— Не можем да се проврем от другаде заради чакалотите — промърмори Талия.
Пуснаха котва встрани от острова и се опитаха да измислят нещо.
— Ще успеем или с цяла армия, или ако някой се промъкне сам — заяви тя. — И понеже нямаме армия…
— Не ми харесва — прекъсна я Осейон. — По-добре да отида аз.
— Нужно е лукавство и умение да се прокрадваш, а може би ще се наложи да прибягна и до Тайното изкуство, ако ни очакват. Осейон, ти си прекалено едър и тежък, не те бива за съгледвач. Ще доближа малкия пристан призори и ще се покатеря на някое от дърветата в плитчините, за да огледам къде какво има.
— Доста ще е опасно за тебе, както те слушам — отбеляза Ръждивия.
— Нищо по-разумно не ми хрумна. Вие сещате ли се за друго?
Уговориха времето, мястото на срещата и сигналите и Осейон я откара с лодката до пристана. Там не се мяркаше никой. Талия му помаха с ръка и се скри в мъглата.
Денят се проточи, отмина и часът, когато трябваше да я вземе от пристана, но тя не дойде.
— Трябва да са спипали Талия — омърлуши се Ръждивия, когато разбраха, че тя няма да дойде на срещата.
— Ще ида да я търся — каза Осейон. — Трябва обаче да им отвлечем вниманието. Жалко, че няма начин да вкараме няколко от тия чакалоти право в спалнята на Бел Горст.
— Хубавичко щеше да заподскача! — ухили се Ръждивия. — Като гледам, събрали са се хиляди в залива заради кланиците. И островът няма нужда от друга охрана.
— Я да помисля… Има ли някаква надежда да потопим „Кинжалът“ до пристана?
Морякът завъртя глава.
— Пазят го добре. През цялото време има двама-трима на борда, пък и винаги е готов за отплаване.
— Май се захванахме с невъзможни неща.
— Тъй си е — печално потвърди Ръждивия.
— Сетих се нещо… — отрони Осейон след няколко минути.
— Каквото ще да е, няма да свърши работа — още по-мрачно го увери морякът. Облягаше се на фалшборда и зяпаше тъмнеещия остров. — Нищо не можем да направим за тях.
— Хич не ми се иска да се оправдавам с това пред Мендарк — призна войникът. — Ти стой тук и си отваряй очите. Аз ще се поразходя с лодката. Аргис, ела да ми помогнеш.
— Къде ще ходиш? — разтревожи се Ръждивия.
— Ще ти кажа, ако успея!
Двамата в лодката загребаха към отсрещната страна на залива. Кланиците бяха ярко осветени, защото кървавата работа тук продължаваше денонощно. Осейон отиде да си пошушне малко с нощния майстор и срещу щедър рушвет нае до сутринта малкия шлеп с отпадъците, който почти преливаше. Изтеглиха го до Острова на Фукльото, като през цялото време пускаха по малко кръв и карантия. Невидими в нощта зверове се биеха свирепо за плячката и разпенваха водата.
— Кое време е? — прошепна Аргис.
— Май остават два часа до зазоряване.
Спряха при късия пристан, Осейон се прокрадна по дъсчената пътека към наблюдателницата и повали в несвяст единствения часови. Потършува из краищата на шубраците, дори се осмели да повика тихо Талия, но нямаше и помен от нея. Той и Аргис нарамиха по едно буре с боклуци и се дотътриха до верандата на голямата къща. Вратата беше отворена заради горещата нощ. Там не пазеше никой.
Осейон лисна отпадъците през входа. В тежкия задух вонята беше убийствена. Двамата прокараха следа обратно към пътеката и доизпразниха второто буре по калния скат на брега, недалеч от мятащите се, осеяни с шипове опашки и зейналите огромни челюсти.
Един чакалот се хвърли пред останалите, преплува шеметно плитчините и защъка през гъсталака към брега, привлечен от миризмата. След минута огромна глутница зверове се втурна след него. Скоро нахлуха през вратата, но намериха храна, само колкото да се разлюти гладът им. В къщата обаче имаше предостатъчно жертви, вече ги надушваха.
Двамата се върнаха на „Хлапето“, където Осейон обясни на другите какво е направил. В нощта проехтя писък и секна внезапно. Огромният войник се засмя.
— Ха така! — Отново скочи в лодката и подвикна оттам: — Отивам да прибера Талия.
— Не се бави — заръча му Ръждивия, застанал на щурвала. — Тия гадини направо ще залеят острова след малко. Ей! Как ще стигнеш през тях до пристана?
Настана дълго мълчание.
— Няма как, ще отидем на другия пристан — доста стъписано промърмори Осейон.
— Изобщо няма да се промъкнеш покрай „Кинжалът“ и пазачите! — Ръждивия поскубваше нервно редките си кичури. — Защо не ми каза по-рано какво си намислил?
Осейон изпсува.
— Тоя ваш капитански занаят бил по-мъчен, отколкото си представях. Е, какво да се прави, първо ще превземем „Кинжалът“.
— Кой — ние ли? Аз не съм държал оръжие в ръка през живота си.
30.
Пиршеството на чакалотите
Талия се издърпа върху късия пристан и пропълзя към настланата пътека. Щом някоя дъска проскърцаше тихичко под тежестта на тялото й, тя тутакси се обливаше в пот. Понякога луната надничаше през облаците и осветяваше чакалотите, които дремеха по калните брегове. Тези твари бяха дълги по четири-пет разтега, а разтвореха ли челюсти, можеха да налапат дете наведнъж. Най-едрият я съпроводи с поглед и размаха огромната си люспеста опашка.
От пътеката тя се хвана за увиснал клон на едно високо дърво и се покатери. Нямаше друг безопасен начин да се добере до сушата, защото в края на пристана бдеше поне един часови. Прехвърляше се от дърво на дърво.
Щом се развидели достатъчно, Талия се премести така, че да вижда почти целия остров. От едната страна бяха пръснати казарми и складове. Върху хълмче стърчеше огромна къща, заобиколена от дървета. Талия се препотяваше и отпъждаше рояците хапещи мушици. Денят се изниза, но тя изобщо не успя да налучка къде може да са затворили Пендер. Извади хляба и сиренето от джоба си, понечи да се настани удобно на клона и изтърва храната. Нямаше смисъл да се спуска от дървото — десетина рака веднага се събраха да разкъсат сухия краешник и после бързо се пръснаха на всички страни.
Явно това беше ден за отдих. Защото моряци, офицери и пазачи се мяркаха тук-там, но не бяха заети с някаква работа. Талия се оглеждаше за някой роб или недоволен слуга, който може би щеше да й каже охотно къде държат Пендер.
По-късно неколцина опърпани роби започнаха да трупат дърва за голям огън насред обширната ливада. Надзирателят ги навикваше често, наблизо стояха и двама пазачи. Нямаше начин да заговори някой от групичката. Други роби пренасяха товари между складовете, казармите и къщата, дори се случваше да минат под скривалището й, но наоколо все се мяркаше пазач.
Към края на следобеда огладня жестоко. Не можеше да отдели поглед от корените на водните гъсталаци, облепени със сочни стриди. Никой не се заглеждаше към нейното дърво. Тя се смъкна, отряза
