Тъмна е луната

— Той си има свой остров. Малко след пристанището, точно срещу кланиците. Наричат го Острова на фукльото.

„И мястото, и името му подхождат“ — рече си Талия.

Пендер се опомни във възтясна килия и веднага му се догади от вонята на мърша. Въпреки изпитото вино си спомняше предишната вечер — кана след кана евтин бълвоч, мъката от отнетите му печалби, а накрая някакви дружелюбни моряци му помогнаха да излезе от кръчмата. Помнеше и мургавото лице на Бел Горст, който му се хилеше заплашително, макар че в онзи момент пиянското замайване пречеше на страха. Сега всичко му стана ясно до болка.

Пиратът нито му каза нещо, нито му стори зло веднага, докато моряците влачеха Пендер по кейовете и корабът прекосяваше пристанището. Но Пендер не се залъгваше. Не след дълго Бел Горст щеше да се появи, за да го изтезава и да го убие колкото се може по-мъчително и бавно. За да си отмъсти, а може би и заради самото удоволствие.

Беше буден от около час, когато двете резета изскърцаха и вратата се открехна. Първо се подаде глава, после се вмъкна и мъничката фигурка. Тъмнокожото момиче май също беше робиня, съдейки по оръфания къс панталон и туника. Късите стегнати плитчици по главата й стърчаха като дръжки на тиган.

— Гариш ха! Плогит! — сопна му се тя без никакво притеснение от обстановката или затворника.

— Не разбирам вашия език — отвърна Пендер и много предпазливо седна на пода.

Главата го болеше до полуда. Момичето заговори на общата реч в западното полукълбо.

— „Светло утро“, туй ти рекох.

Подаде му дървена паница с тъмна коричка по ръба. Вътре имаше сивкаво месиво, може би преварена каша от някакво смляно зърно. От паницата се носеше и силна задавяща смрад на риба, загнила преди да бъде изсушена на слънце. Дори вечно гладният Пендер се отврати.

— Какво е това?!

— Ами варен бъркоч, какво друго! — възкликна тя, смаяна от невежеството му.

— Задръж си го. Не ми се яде.

Вторачиха се един в друг.

— Какво търсиш тук? — почуди се дебелакът. — Робиня ли си?

Детето загребваше с пръсти от паницата и макар че не се наслаждаваше на вкуса, нямаше нищо против гадната храна.

— Не съм, то се знае! — осведоми го презрително. — Баща ми и аз сме водоносци.

Изрече думата с гордост, която повече подобаваше на „майстори-летописци“, макар че занятието й беше окаяно и зле платено, а и в повечето страни почти по нищо не се различаваше от робството.

— Не те ли е страх да живееш на този остров с толкова зли пирати?

— В цял Крандор никой няма да посегне на хлапе — отсече тя с непоклатима увереност.

— Ами аз? — процеди свирепо Пендер. — Не съм от Крандор, ами от порочния Туркад, дето е в другия край на света.

Надигна се стремително с дрънчене на вериги, като се мъчеше да пренебрегне тежестта в главата и присвиването на стомаха.

Момичето кротко поглъщаше „бъркоча“. Вонята в задушната килия беше нетърпима.

— Личи ти, че си добър човек. Пък и пред вратата има пазач.

Пендер пак се тръшна на пода.

— И защо си тук, дете? Как ти е името?

— Викат ми Туилим и ме пратиха да се сприятеля с тебе, та да науча кой си — сподели тя откровено, вперила в него погледа на големите си кафяви очи.

— Да не би да крия? — изсумтя дебелакът. — Моето име е Пендер. Аз съм морски капитан от Туркад и търгувам из всички места, където мога да отида.

— А защо си подпитвал в митницата?

— Търся един моряк, казва се Джевандер, който изчезнал от Туркад преди седем години.

— Ама защо? — изфъфли детето, докато си облизваше пръстите.

— Защото дъщеря му, която е горе-долу на твоите години, ме помоли да го намеря.

— А-а… — Тя се подпря на пети. — Е, не познавам човек с такова име.

— Случило се е отдавна. Обещах да го потърся. Нищо лошо не бях намислил.

— Не ми позволяват да отговарям на твоите въпроси — рече му момичето и се изправи.

— Сега какво ще ме правят? — все пак попита Пендер.

— Страх ме е, че ще те подложат на мъчения, когато се върне Бел Горст. За да знаят, че им казваш истината. Жал ми е за тебе, господин Пендер, ти си симпатяга.

Тя излезе, отнасяйки паницата, и отвън пак залостиха вратата. Пендер прекара деня вцепенен от уплаха. Не понасяше болка. Казано направо, беше си страхливец.

В късния следобед на другия ден вратата се отвори и влезе причината за всичките му страхове — Аринда бел Горст. Висок и строен, с тъмнокестенява дълга коса, сплетена на плитки, тънък, остър нос и твърде дебели бърни. Държеше кинжал.

— Хайде, капитане — подкани той и отключи оковите. — Искам да видиш какъв огън ще накладем за тебе. После ще вечеряш с мен… за последен път в живота си, уверявам те.

Наложи се Пендер да бъде побутван с острието. Лицето му лъщеше от пот. Предстоеше му жалка, гнусна гибел.

Талия не се спря цял следобед — издирваше стари познати, за да научи колкото се може повече за Бел Горст, а и да проумее защо му се позволява да върши пиратските си набези толкова безнаказано. Наближаваше полунощ, когато тя се върна на „Хлапето“. Завари Осейон и Ръждивия да крачат от носа до кърмата, без да знаят какво да сторят.

— Вече си мислех дали не е спипал и тебе — усмихна се от облекчение войникът.

Тя отвърна с доста по-бледа усмивка заради умората.

— Внимавам повече, след като ме сгащиха последния път. — Намекваше за злополучното си залавяне в Ганпорт. — Ще съм ви благодарна за малко кафе, ако печката още е гореща.

Ръждивия отскочи до мъничкия камбуз. Талия седна на сгъваем платнен стол и си събу сандалите. В просмуканата от влага нощ над планините отвъд града се трупаха буреносни облаци.

— Поговорих си с леля Дасия… заместник-губернаторката. Най-добре е да се допитваш до близки роднини, ако ще разнищваш такава повсеместна поквара. Замесени са и високопоставени хора. Може би дори губернаторът. — Осейон обикаляше из кораба и наглед я слушаше съвсем разсеяно. — Какво ти е?

— Ще ти кажа, когато свършиш.

— Бел Горст е богат и влиятелен, а митницата е царство на рушветите. При градските пристави е горе- долу същото. За да бъде предприето нещо срещу него, са нужни неопровержими доказателства.

— Значи ще разчитаме само на себе си. Какво научи за неговия остров?

Ръждивия донесе чайник кафе и три големи чаши, а Талия разгърна карта на пристанището.

— Ето го Острова на фукльото. Около него има широк пояс водни шубраци, в които гъмжи от змии и чакалоти. Бел Горст разполага там с великолепно имение, казарми, робски колиби, складове и наблюдателница.

— И аз научих нещо — подхвана Осейон. — Тук е бил регистриран кораб на име „Камата“, но никой не го е виждал от години. Според човека, с когото се разприказвахме, сигурно е продаден в някое по-далечно пристанище. Носела му се страшна слава, като на „Кинжалът“. Защото собственикът им е един и същ!

— Охо! — сепна се Талия. — Вече знаем кого да питаме какво е сполетяло бащата на Лилис, но се опасявам, че новините няма да ни харесат. Горката… Стига сме дърдорили. Я да огледаме Острова на фукльото.

Ветрецът ги тласкаше полека край шамандурите. След час отляво се откроиха множество големи, скупчени нагъсто сгради, осветени от силни фенери. От тях се носеше възможно най-противният полъх — гниещи съсиреци и мърша.