—
Толкова бяха загазили, че нямаше смисъл да си хаби думите.
29.
Островът на фукльото
— Дали не можеш да опиташ някоя от твоите илюзии? — плахо се обърна Пендер към Талия. — Или пък някакъв ветрец — направо ще е чудесно…
— Боравенето с времето е сред най-трудните умения в Тайното изкуство — напомни тя. — И най- непредсказуемото… досущ като самия климат. Никога не ми се е удавало. А дори Фейеламор не би опитала да скрие „Хлапето“ в толкова ясен ден. Те бездруго ни виждат.
„Кинжалът“ явно губеше скорост от подветрената страна на островчетата, но изглеждаше, че ще ги догони. И то преди двамата в лодката, които бъхтеха по-здраво от роби в галера под бича на надзирателя, да издърпат кораба към ивицата, до която стигаше вятърът. Всички наблюдаваха смълчани доближаването на враговете. Това бе най-дългият час в живота на Талия.
Различаваха мургавата физиономия на Бел Горст, чуваха воплите и подигравките на екипажа му.
— Това не се понася! — удари Пендер с юмрук по щурвала.
— Имаш ли катран? — нехайно попита Талия.
— Една или две бъчви, ако не сте изхвърлили и тях, нали така!
— Не сме.
Той я позяпа и се ухили.
— Ръждивия, катранът да е на палубата, ама на секундата!
Скоро оплешивяващият моряк дотича с бъчонката, стовари я на дъските и ловко изби капака.
— Потопи две стрели в катрана, моля те. — Талия се съсредоточи със затворени очи. — И донеси кофа жарава от камбуза.
Тя седеше, скръстила крака, потънала в мислите си. Изгради последователно всички части на илюзията и ги събра в едно цяло. Никой не продумваше, Пендер стискаше щурвала, така, все едно се опитваше да вдълбае в него пръстите си. Съвсем малко разстояние ги делеше от пиратския кораб.
Изведнъж Талия отвори очи.
— Лъкът!
Сложиха големия лък в ръцете й. Тя опита тетивата и кимна.
— Стрела!
Подадоха й стрела, чийто връх бе намазан с катран. Тя я претегли на длан и доразмаза чернилката по острието.
Изправи се пъргаво, опря върха за миг в жаравата, пристъпи към фалшборда, опъна силно тетивата и пусна стрелата. Тя описа висока дъга, спусна се към „Кинжалът“ и се заби в платното точно над тиковете. Плъзнаха пламъчета. Талия подхвърли лъка на Ръждивия.
— Стреляй пак!
Тя занарежда думи, като цялото й тяло се поклащаше.
Огънчето облизваше платното, появи се друго от стрелата на Ръждивия и изведнъж пламъците с глух рев подскочиха чак до върха на мачтата и се прехвърлиха към другите платна. Моряците се щураха безцелно. Талия размаха ръце и огънят като че обхвана такелажа, щурвалната рубка, дори дъските на палубата. Половината пирати тутакси се метнаха във водата, другите се скупчиха на носа. Бел Горст тичаше напред-назад, ругаеше ги яростно и заливаше пламъците с кофи вода.
Талия ненадейно се стовари на палубата и илюзията изчезна. Едното платно и въжетата му горяха, но всичко друго беше незасегнато. Пендер крякаше въодушевен. Всички зяпаха пожара втрещени.
— Ей, вие! — избумтя гласът на Осейон откъм лодката. — Какво правите бе?! Размърдайте се!
Гребците бяха издърпали незабелязано „Хлапето“ към достъпния за вятъра проток. Платната трепнаха и започнаха да се издуват. Още преди Пендер да е отворил уста, моряците бяха по местата си. Осейон и Аргис се покатериха на борда, облени в пот. Скоро издърпаха лодката от водата.
— Така не съм се трудил през целия си живот — изхърка Осейон и преглътна на един дъх цял черпак вода.
Пожарът на пиратския кораб бе угасен. В най-голямото платно зееше огромна дупка, такелажът и рейките бяха овъглени, но другите платна, макар и опърлени тук-там, бяха годни за плаване.
Бел Горст сдържаше кипящия си гняв, прибираше моряците си, които бяха скочили зад борда, налагаше свирепо всички наред с камшика и ги пришпорваше да сменят въжетата и платното. Но сега беше ред на „Кинжалът“ да замре в зоната на пълно безветрие. Капитанът му гледаше безпомощно как на „Хлапето“ опънаха платната и се отдалечиха, а щом излязоха от завета край островите, набраха скорост и се устремиха към Ророс.
Чак тогава хората на борда отделиха време да вдигнат Талия, която сякаш бе повалена от удар в главата, и да я сложат в хамак на сянка. Добраха се до пристанището преди изгрев, акостираха, уговориха се как ще пазят поред и свободните потънаха в сън. По тъмно седнаха да вечерят и да се посъветват.
— Съсипан съм — изломоти Пендер, които наистина имаше вид на смъртник. Възторгът от спасението на косъм отдавна се бе изпарил. — Вложих всичките си печалби в това начинание с живака, до последния грайнт!
Преви рамене и бутна чинията настрана. В тази покруса дори яденето не му се услаждаше.
— Може и да е останало едно бидонче — опита се да го ободри Талия.
— Не стига дори да възстановя другите товари, камо ли пък нашите припаси и котвите.
Дебелакът кършеше пръсти.
— Все пак да го продадем и да купим нови стоки, преди да са ти поискали сметка за предишните.
— Никой нищо няма да ми продаде. Бел Горст ме е нарочил — няма да посмеят! Пълна съсипия!
Той се затътри към подвижното мостче. Приличаше на опечалено буре.
— Пендер, сигурна съм, че ще можем да…
— Не ми говори, сега не мога да мисля! Оставете ме на мира!
Той се заклатушка по улицата. Талия го изгледа и се обърна към Осейон и Ръждивия.
— Е, какво ще го правим тоя Бел Горст?
— Ние ли? — облиза си устните Ръждивия. — Не сме бойци. Поне аз не съм. Оплачи се на градските пристави.
— Обзалагам се, че и тях е подкупил! — троснато каза Талия. — Вчера ние го унижихме и той ще иска да си отмъсти. Отделим ли се от кея, ще ни подгони отново.
Умуваха половината нощ, но не стигнаха до никакъв план. Талия се събуди със зората и откри, че Пендер не е на кораба.
— Може да е препил и да се е тръшнал на пода в кръчмата — предположи Осейон и се измъкна от своя хамак.
— Нищо чудно! Тъкмо за това се бе настървил, когато тръгна да се шляе.
И все пак тя се безпокоеше. След пладне реши, че е време да го потърси. Още в първата пивница узна какво е станало.
— Вашият приятел така се накърка, че не можеше да стои прав — осведоми я кръчмарят, нисичко и жизнерадостно човече. — Горкото пиянде, все едно му бяха потънали гемиите. Добре че го прибраха, негови приятели.
— Приятели?… — Тя едва не издаде паниката си. — Кои бяха те?
— Най-добрите, които можеш да си намериш тук! — изкикоти се джуджето. — Силни приятели. Предвождаше ги не друг, а Аринда бел Горст.
— Пендер с него ли тръгна? — уточни Талия с престорено хладнокръвие.
— Снощи щеше да тръгне подръка и с някой демон, ако онзи му бе подложил рамо да се облегне.
— Къде да намеря Бел Горст?
— Май не сте от тоя град, а? — намигна й кръчмарят.
— Родена съм в Ророс, но ме нямаше много години.
— А, знаех си. Никой от местните хора нямаше да ме попита.
— Но аз питам — потисна тя раздразнението си.
