Войникът опъна тетивата на дългия си лък, но се отказа.
— Стрелата няма да долети — изсумтя той недоволно.
— Засега не ни настига — съобщи Талия след малко. — Май сме му равностойни.
— Уви, не ми се вярва — отвърна Пендер. — Много хитро си е нагласил платната, за да ни заблуди. Играе си с нас, пази се от стрелите ни, а и иска да се отдалечим още от Ророс.
— И аз чух същото — сподели Осейон, — харесвало му да изтезава хората.
— Няма ли начин „Хлапето“ да ускори ход? — чудеше се Талия.
— Единствено ако изхвърлим товара зад борда.
— По-добре, отколкото да му падне в ръчичките.
— Знам, знам… — смънка дебелакът просълзен. — Тъй да бъде, но живакът ще е последен. Водата зад борда! — ревна той.
Талия се хвърли към помпата и започна да излива запасите им от прясна вода. Осейон скочи в трюма и изхвърли толкова камъни от баласта, колкото посмяха да махнат въпреки риска корабът да се преобърне при буря. Моряците от екипажа му помагаха припряно, после се заеха да вадят от трюма останалите стоки — чували зърно, огромни бурета с олио и вино, сандъци с порцелан и сушени кокосови орехи. Пендер посърваше с всяко тежко цопване във водата. След малко повече от час беше останал само живакът, имаха храна и вода за ден-два.
„Хлапето“ полека увеличаваше дистанцията.
— Успяхме! — развика се Ръждивия и удари с юмрук по дланта си.
Отначало повярваха в това, но на „Кинжалът“ опънаха платната и наваксаха. До смрачаване имаше много време.
— Отървете се от котвите — с мъртвешки глас заповяда Пендер. — Запазете само най-леката.
С често пъшкане и непосилни напъни стовариха двете големи котви във водата. Дръпнаха напред, но едва доловимо. И тогава видяха как екипажът на пиратския кораб издърпва на борда нещо, което се бе влачило зад кърмата — голямо платнище с метални тежести. Стройният морски съд отново започна да ги догонва.
— Този изверг ни се подиграва! — кресна Пендер, а по небръснатите му бузи плъзнаха сълзи на ярост. — През цялото време го е дърпал на буксир, за да се забави. Няма надежда. Изхвърлете и живака!
Осейон хлътна в трюма, но излезе с мъка оттам, опрял на рамото си внушително желязно бидонче. Стигна с олюляване до фалшборда и го бутна навън. То потъна с мощен плясък. Пендер се вторачи във водата, избърса сълзите и се развика:
— По-чевръсто де!
По-яките моряци се заеха разпалено със задачата. „Кинжалът“ беше толкова наблизо, че виждаха как им се зъби Бел Горст. Щом зърна обаче първото бидонче от скъпоценния товар да изчезва към дъното, той изрева на стрелците си и към „Хлапето“ засвистяха стрели през няколко секунди. Пендер размаха ръка в непристоен жест. Стрелите падаха зад кърмата на кораба.
— Не му се вярваше, че ще изхвърлим живака — поклати глава Талия.
— И аз още не мога да повярвам — унило призна Пендер.
Осейон грабна великанския си лък, опъна тетивата толкова назад, че мускулите на ръцете му се издуха, и пусна стрелата. Бел Горст припряно се сниши.
— Ха! Това хареса ли ти?! — кресна Пендер.
— Страхотен изстрел — обади се Талия. — Улучи ли го?
— За малко — обезсърчи ги дебелакът, вдигнал далекогледа пред окото си. — Проби ръкава на куртката му. Вече няма да ни се перчи.
„Хлапето“ сякаш запълзя по-надалеч от преследвача.
— Смешно ли ти е сега, гадино окаяна! — съскаше Пендер. — Хващам се на бас, че ти е много криво, задето не ни сгащи, докато можеше.
Носеха се стремително покрай бряг, където много от кухините бяха рухнали частично и образуваха арки, стърчащи зъбци и разкривени островчета. Този коварен район бе отбелязан в картите с простичката дума „непроучено“. А „Кинжалът“ влезе малко по-навътре в морето.
— Иска да ни пресрещне, ако отпрашим в открито море, или го е страх от плитчините? — мърмореше дебелакът.
— Какви са шансовете ни? — пак се обади Талия.
— Ами товара го няма, а той струваше повече и от „Хлапето“. Но той иска да докопа кораба, а и да се разправи с нас заради загубата.
— Да, за пиратите в Крандор не са се чули ласкави думи до днес. Но като ще умираме, да му дадем урок, който ще запомни.
— Осмина сме — напомни грамадният войник. — А те са поне двайсетина.
— Хрумна ми нещо — изсумтя Пендер, — стига да ми се доверите…
— Ще ти поверя и живота си — отсече Талия. — Казвай.
— Когато плаваме по вятъра, ще имаме предимство. Ако завием още тук, той тутакси ще ни налети. Но ей там… — посочи няколко скупчени островчета по-напред — …минем ли между тях, ще ни загуби от поглед, колкото да се отправим назад към Ророс. Тогава ще си проличи кой е по-бърз.
— Пендер, аз не съм моряк, но… няма ли да загубим вятъра в платната, докато се промушим между островчетата?
— И това го има — почеса се той. — Мисля да отбием навътре, все едно ще ги заобикаляме, и в последния момент да се пъхнем между двете най-големи скали. Той мина към дълбоките води и ще му е по- трудно да повтори нашия номер. Онези отдалечени островчета ще му попречат. А после ще има да се чуди към Туисъл ли сме продължили или се връщаме в Ророс, нали така!
— Ако налучка и веднага обърне?
— Тогава е свършено с нас. Ей, Ръждивия, ела насам.
Двамата се впуснаха в спор за прилива, вероятността вятърът и теченията да са по-силни или по-слаби между островчетата, газенето на „Хлапето“ в сравнение с това на „Кинжалът“ и други тънкости, които Талия не схвана.
Навлязоха между скалите, обърнаха по вятъра и корабът се втурна напред като пришпорен. Талия се взираше в противника — „Кинжалът“ също зави, но заобикаляше широките канари от външната страна.
Непоносимото очакване сковаваше хората на борда. Всичко зависеше от следващия ход на Бел Горст. Талия виждаше колко прозорлив се беше оказал Пендер. Зад двете по-големи скали стръмният бряг се извиваше право на юг и позволяваше да скъсят пътя към Туисъл, а и вятърът щеше да е благоприятен. Пиратът сигурно вече се опасяваше, че ако ги пусне да се промушат първи, могат да се върнат или да се откъснат далеч напред, докато той заобиколи отдалеч или също тръгне да криволичи между островите.
— Ще завие… — извика Ръждивия и Талия посърна. — Не, продължава в същата посока, ще заобиколи.
Пендер нададе победен вопъл. Навлязоха откъм подветрената страна на едната канара и вятърът стихна отведнъж. Инерцията ги доближи опасно до стърчащите подводни скали. Осейон и Ръждивия се приготвиха да отблъскват кораба с дълги весла. Дори когато стигнаха до края на протока, нямаше вятър — спираше го следващата групичка островчета.
— Рекох си, че течението ще ни изнесе — намуси се Пендер.
„Хлапето“ спираше, платната провиснаха.
— Ей там ще хванем вятъра! — развика се Ръждивия от мечтата. — Ама ще е страшно напъване.
На триста-четиристотин разтега от тях вятърът наистина набръчкваше водната повърхност, насочен като по тунел.
— Хайде! — изврещя и Пендер. — Спускайте лодката, вържете я с по-яко въже. Осейон, скачай вътре да гребеш. Агрис, ти също — посочи той най-мускулестия от моряците.
След минута двамата мъжаги натиснаха с все сила веслата.
— Раздайте се докрай — подканяше ги Пендер гръмогласно, — иначе сме трупове!
Въжето се опъваше, пръскайки капки, „Хлапето“ запълзя към вълните. Тогава „Кинжалът“ се появи в източния край на протока с издути от вятъра платна.
