разправя безпощадно с противниците си, се помъчи да забие крак в гърлото й. Тя едва събра сили да се търкулне встрани и да се изправи тромаво. Ако не го довършеше веднага, щеше да я убие.
Той замахна със сабята си. Талия избягна удара, улови ръката му, възползва се от инерцията на неговото движение и го метна яростно през рамо. Тежкото тяло разцепи парапета и мъжът падна с вик във водата. Тя се озърна — пробягаха вълнички, нещо се замята под повърхността и скоро вече нямаше никакво движение.
А на нея й прилоша още повече. Преви се от повръщането и разстройството. Накрая се изми, колкото можа, и легна на пътеката. Губеше скъпоценно време. Всеки миг можеше да дойде смяната на мъртвия часови, а тя беше безсилна.
Излелият се проливен дъжд я принуди да се размърда. Погледна към небето и през парцаливите облаци видя, че мъглявината-скорпион се е преместила. Значи беше късна нощ, а не й олекваше. Предстоеше й много работа и не знаеше как да навакса изгубените часове.
Най-после се добра до бараката за затворниците. През нощта беше заключено, но отвън стоеше само един пазач. Този не се отличаваше с бдителност, а макар и обзета от ужасна слабост, Талия беше веща в занаята си. След минута отвори вратата.
Вдигна по-високо фенера, който взе от пазача. Стотина роби се размърдаха от светлината. Нощните посещения на Бел Горст ги плашеха до полуда.
— Джевандер… — повика тя тихо. Той се показа веднага и опипа нашийника си. — Ще видим какво можем да направим — обеща Талия. — Да предложа ли свобода и на останалите?
— Защо не? Но не ги познавам добре. Стоя настрана от всички.
— Ще ме чака кораб до острова — каза тя по-силно, но не и така, че да се чуе извън бараката. — Ако някой иска да дойде с мен, да решава веднага.
Изправиха се още двама. Другите я зяпаха намусени и с безразличие. Талия не се учуди — робството твърде бързо прекършва човешкия дух.
— Да вървим към пристана, корабът ще доплава скоро.
Навън Талия извади малко медно клинче от джоба си, овлажни го с език и опря връхчето в червения кристал на нашийника. Така се напрегна, че тялото й се разтресе, но разгада вложеното заклинание. Внезапно минералът се разтроши със зеленикав проблясък и се изрони от основата.
— Ох, заболя… — Тя се преви от напразни напъни да повърне. — Дали?…
— Свободен съм — прошепна Джевандер, откъсна нашийника и го запрати в шубраците, после я прегърна. —
— Всъщност не съм. — Талия примижа, защото всичко се раздвояваше пред очите й. — Имам късмет, че сте само трима.
— Какво става?! — изсъска Джеви.
Недалеч от тях се разнесоха крясъци й глухи удари, чуваше се хрущене, звук от прекършено дърво.
— Представа си нямам — смънка тя премаляла.
След като отърва и другите двама от нашийниците, остана съвсем без сили. Скоро щеше да се развидели, на изток небето порозовя. В сивкавия полумрак пред тях се откри ужасяваща гледка — навсякъде пълзяха чакалоти с окървавени муцуни, които се биеха за късове месо и кости. Грамаден стар звяр стискаше мъж в челюстите си и го размахваше наляво-надясно. Нещастникът пищеше, след миг нещо изпращя в тялото му, той провисна безжизнено и животното го отнесе нанякъде.
— Ти ли го направи? — прошепна втрещеният Джевандер.
— Май моите приятели са… попрекалили — също толкова тихо отвърна тя. — Ох, главата ми!
Джеви обаче прояви завидно самообладание.
— Намери ли твоя човек?
— Не! — изпъшка Талия. — Изобщо не знам къде го държат.
— Докато те нямаше, аз огледах. Той е в килиите под къщата. Стой тук, ще го намеря.
— Ще отидем заедно. Ако Пендер е пострадал, дори двамата едва ще го извлечем оттам.
Тя се тътреше по моравата, подпирайки се на рамото му. Едното крило на великолепната врата бе изтръгнато с пантите, в опустошеното фоайе навсякъде имаше кръв, кичури коса и парцали от разкъсани дрехи.
— Накъде? — изграчи Талия.
— Надолу по тези стъпала.
Вляво от тях се подаде почервеняла муцуна. Изглежда в стаята имаше библиотека, защото над очите на съществото се виждаше залепнал разръфан лист от книга.
Талия се подхлъзна и двамата се търкулнаха по стълбата на оплетено кълбо от ръце и крака. Долу не завариха никого от пазачите. Затворниците се бяха долепили безмълвно до решетките, но никой не поиска да го пуснат. Шумът отгоре подсказваше какво ги чака.
Намериха Пендер в последната килия — жалка мърлява развалина с кръвясали очи. Талия изобщо не се досещаше къде да търси ключове, а и вече не можеше да разбие ключалката. Джеви скоро се върна с голям лост, с който двамата огънаха прътите на решетката. Някак издърпаха дебелака през пролуката.
Пендер като че не я позна. Излизането от къщата не беше по-лесно от влизането, защото два чакалота се бореха във фоайето за нечии останки. Джеви помогна на Талия и Пендер да се измъкнат през един прозорец. Дебелакът се оглеждаше, сякаш бе попаднал приживе в подземния свят.
— Пендер! — развика му се Талия и го стисна за раменете. — Ставай! Невъзможно е да те носим.
Той се надигна по обраслата с лози стена, задъхан като след изнурително бягане.
— Пендер, виж! Този е Джевандер, бащата на Лилис.
Думите й го втрещиха достатъчно, за да дойде на себе си. Пълното му лице засия в усмивка на най- чиста радост и той протегна запотената си десница.
— Лилис ми е най-милата приятелка. Тя ме спаси, когато паднах в морето. Търся те от половин година.
Джеви го прегърна и двамата се просълзиха. Талия също се трогна, но прошепна:
— Хайде да тръгваме.
Прекосяването на моравата беше особено рисковано. По покривите на бараките се бяха скупчили оцелели, сред тях и тъмнокожо момиче с щръкнали плитчици. Тя безгрижно махна с ръка на Пендер, но той не я забеляза. Талия се помъкна към малкия пристан и спря след две-три крачки. Там щъкаха пълчищата чакалоти, които ръфаха отпадъците от кланиците и се хапеха помежду си.
— Осейон… — изхриптя тя. — Идиот такъв, какво си сторил?!
— Невъзможно е — отсече и Джеви.
— Тогава да идем на големия пристан? — предложи Пендер.
— Ръждивия не би ни търсил там — безпокоеше се Талия. — А и нали „Кинжалът“ е до онзи пристан.
— Нямаме избор!
А от водата напираха още чакалоти. Скоро покривите щяха да бъдат единственото безопасно място. Впуснаха се в смъртно опасно криволичене по моравата. На Талия й призляваше не само от стридите, но и от употребата на магия. По същото време иззад къщата други хукнаха към кораба. Повечето стигнаха невредими до него, сред тях и Бел Горст, който не изглеждаше толкова страшен с късата копринена нощница и мършавите си боси крака.
— Какво да правим? — завайка се Пендер.
— Продължаваме натам, няма друг начин.
Цяла глутница чакалоти се опитваше да ги догони. Талия на два пъти се изплъзваше на голям чакалот, преди да се свлече на пътеката. Дърветата около пристана бяха изсечени и бегълците нямаше къде да се покатерят.
— Ще се опитаме да превземем „Кинжалът“, онези там не са много!
Препуснаха по пристана, но пиратите тутакси ги зърнаха. Сигурно се заблудиха, че всички роби са се изтръгнали на свобода, защото се уплашиха и опънаха платната, които се издуха от първия по-силен порив на вятъра. Бързоходният съд се отдалечи стремително.
Един от робите изкрещя — чакалотите ги бяха последвали. Талия отчаяно се насилваше да изгради
