впечатление. Той стъпи на улицата леко позачервен и запъхтян, но невредим. Никой не го бе забелязал.
Бастиан побягна към къщи. На всяка крачка книгите и кутията за моливи потракваха в чантата му и от време на време го пробождаха в хълбока, но той продължи да тича. Бързаше за баща си.
Когато най-сетне стигна до къщата, в която живееше, поспря за миг и погледна нагоре към прозореца, където беше лабораторията на баща му. Внезапно сърцето му се сви от страх, защото за пръв път му мина мисълта, че баща му може да го няма вече.
Но той беше там и май го бе видял, защото изтича насреща му, докато Бастиан препускаше нагоре по стълбите. Разпери ръце и Бастиан се хвърли в прегръдките му. Баща му го вдигна и го внесе вкъщи.
— Бастиан, момчето ми — повтаряше непрекъснато той, — мило мое малко дете, къде беше? Какво стана с теб?
Едва когато вече седяха на кухненската маса и Бастиан закусваше с горещо мляко и кифлички, грижливо намазани с дебел слой масло и мед, той забеляза колко бледо и изпито е лицето на баща му. Очите му бяха почервенели, не беше бръснат. Иначе беше същият като преди, както когато Бастиан бе излязъл от дома. И той му каза това.
— Преди? — попита учудено баща му. — Какво искаш да кажеш?
— Ами колко време ме нямаше?
— От вчера, Бастиан. Откакто отиде на училище. Когато не се върна, аз се обадих на учителите и научих, че изобщо не си бил там. Търсих те цял ден и цяла нощ, момчето ми. Обадих се и в полицията, защото вече се опасявах за най-лошото. 0, Бастиан, какво стана с теб? Едва не полудях. Къде беше?
Сега Бастиан започна да разказва какво е преживял. Описа всичко най-подробно и това продължи часове наред. Баща му го слушаше, както никога досега не го беше слушал. Попиваше всяка дума.
Към обяд той го прекъсна, но само за да се обади в полицията и да съобщи, че синът му се е върнал и всичко е наред. После приготви нещо за обяд, а Бастиан продължи да разказва. Вече се свечеряваше, когато той стигна до Водата на живота и разказа как искал да вземе и за татко си, но я разсипал.
В кухнята се бе стъмнило. Баща му седеше, без да помръдне. Бастиан стана и щракна ключа на лампата. И видя нещо, което никога преди не се бе случвало.
В очите на баща му имаше сълзи.
Тогава разбра, че все пак е успял да му донесе от Водата на живота.
Баща му го взе мълчаливо в скута си и го притисна към себе си. Прегърнаха се.
След като дълго седяха така, баща му въздъхна тежко, погледна го в лицето и започна да се смее. Бастиан не бе виждал баща си толкова щастлив.
— Отсега нататък — каза баща му със съвсем променен глас, — отсега нататък при нас нещата ще тръгнат другояче, не смяташ ли?
Бастиан кимна. Сърцето му беше изпълнено с твърде много чувства, за да може да говори.
На следващата сутрин бе паднал първият сняг. Лежеше пухкав и чист върху перваза на прозореца в стаята на Бастиан. Шумът от улицата се чуваше едва-едва.
— Знаеш, ли, Бастиан? — рече засмян баща му по време на закуската. — Мисля, че двамата имаме истински повод да празнуваме. Ден като днешния се случва рядко в живота… а пък в нашия изобщо не е имало такъв ден. Затова предлагам да предприемем нещо, което ще помним цял живот. Аз ще зарежа работата, ти няма да ходиш на училище. Ще ти дам извинителна бележка. Какво смяташ, а?
— На училище ли? — попита Бастиан. — Че има ли още училище? Когато вчера минах през класните стаи, там нямаше жива душа. Дори и домакинът бе изчезнал някъде.
— Вчера ли? — отвърна бащата. — Но, Бастиан, вчера беше неделя.
Момчето разбърка замислено чашата с какао и после каза тихо:
— Мисля, че ще мине известно време, докато свикна напълно.
— Точно така — каза бащата и кимна — и затова днес двамата ще празнуваме. Какво ти се прави най-много? Да отидем на екскурзия или в зоологическата градина? А на обяд ще си хапнем както никога досега. Следобед ще отидем на пазар. Ще купим каквото поискаш. А вечерта… дали да не отидем на театър?
Очите на Бастиан заблестяха, но той каза решително:
— Първо трябва да свърша нещо друго. Ще отида при господин Кореандер да му кажа, че съм откраднал и загубил книгата.
Татко му го хвана за ръка.
— Виж какво, Бастиан, ако искаш, ще уредя всичко вместо теб.
Бастиан поклати глава.
— Не — отсече той, — това е моя работа. Сам ще я свърша и най-добре — веднага.
Стана и облече палтото си. Баща му не каза нищо, но начинът, по който гледаше сина си, издаваше изненада и уважение. Досега момчето му не се бе държало така.
— И аз мисля, че известно време ще ми е трудно да свикна с промяната — рече накрая той.
— Скоро ще се върна — извика Бастиан вече по коридора, — положително няма да трае дълго. Този път не.
Когато застана пред книжарницата на господин Кореандер, смелостта му все пак понамаля. Той надникна в магазина през стъклото, на което бяха изписани буквите със заврънкулки. Господин Кореандер точно имаше клиент и Бастиан предпочете да изчака, докато си отиде. Започна да ходи напред- назад пред антикварната книжарница. Отново заваля сняг.
Най-сетне клиентът напусна магазина.
— Сега! — заповяда на себе си Бастиан.
Той си спомни как се бе справил с Граограман в Цветната пустиня Гоаб и решително натисна дръжката на вратата.
Зад стената от книги, която ограждаше мрачното помещение в другия край, се чу кашляне. Бастиан се приближи, после се изправи малко бледен, но сериозен и спокоен пред господин Кореандер. Както и при първата им среща, той пак седеше на своето изтъркано кожено кресло.
Бастиан мълчеше. Очакваше, че почервенял от гняв, господин Кореандер ще се нахвърли върху него и ще започне да му вика: „Крадец! Престъпник!“ Но не се случи нищо подобно. Вместо това старият човек запали непохватно кривата си лула, като с присвити очи разглеждаше момчето през смешните си малки очила. Когато лулата най-сетне запуши, той известно време дърпа настоятелно и после изръмжа:
— Е? Какво има? Какво търсиш пак тук?
— Аз… — запъна се Бастиан, — аз ви откраднах една книга. Исках да ви я върна, но това е невъзможно. Загубих я или по-точно… във всеки случай вече я няма.
Господин Кореандер престана да пуши и извади лулата от устата си.
— Каква книга? — попита той.
— Тази, която четяхте, когато предния път бях тук. Взех я със себе си. Вие отидохте отзад да говорите по телефона. Тя остана на креслото и аз чисто и просто я взех.
— Така значи — каза господин Кореандер и се изкашля. — Но на мен не ми липсва никаква книга. Коя е според теб тази книга?
