Този надпис стоеше върху стъклената врата на едно малко магазинче и, разбира се, изглеждаше така само ако човек гледа от вътрешността на полутъмното помещение към улицата.
Навън беше сив, студен ноемврийски ден и валеше като из ведро. Капките се стичаха по стъклото и по изписаните с много заврънкулки букви. През вратата се виждаше само зидът от другата страна на улицата, целият в мокри петна от дъжда.
Внезапно вратата се отвори така рязко, че висящият над нея грозд от малки месингови звънчета тревожно задрънча и дълго не можа да утихне.
Виновникът за тази тупурдия беше едно пълно момченце, на около десет-единайсет години. Мокрите кичури на тъмнокестенявата коса падаха върху лицето му, палтото му беше подгизнало и от него капеше вода, а ученическата му чанта висеше, преметната през рамо. Пребледняло и задъхано, то стоеше като приковано на прага на отворената врата, сякаш не беше тичало така бясно допреди малко.
Пред него се откриваше дълго и тясно помещение, чийто край се губеше в сумрака. Лавиците по стените достигаха до тавана и бяха претъпкани с книги с каква ли не щеш форма и размери. По пода се издигаха камари от грамадни томове, на няколко маси бяха натрупани купчини от по-малки книги с кожена подвързия, които блестяха със златните си кантове. В другия край на помещението, иззад стена от книги, висока човешки бой, проникваше светлина от лампа. Кръгчета дим пресичаха от време на време хвърляния от нея сноп лъчи, разширяваха се и изчезваха нагоре в тъмнината. Наподобяваха сигналите, с които индианците си предават съобщения от хълм на хълм. Явно, че там седеше някой, и действително в този момент момчето чу иззад стената от книги един доста троснат глас:
— Можете да се чудите вътре или вън, но затворете вратата! Става течение.
Момчето послушно и тихо затвори вратата. След това се доближи до стената от книги и надзърна предпазливо иззад ъгъла. Един пълен, набит човек седеше в протритото кожено кресло с висока облегалка. Беше облечен в смачкан черен костюм, който изглеждаше изтъркан и някак си прашен. Жилетка на цветенца придържаше корема му. Мъжът беше плешив, само зад ушите му стърчеше по един кичур бели коси. Лицето му беше червено и напомняше зъл булдог. Върху носа с форма на патладжан се мъдреха малки златни очила. Освен това мъжът пушеше крива лула, която висеше в единия ъгъл на устата му, провисила се на една страна. Той държеше на коленете си книга, явно я беше чел допреди малко, защото при затварянето беше оставил дебелия показалец на лявата си ръка пъхнат между страниците — като знак докъде е стигнал.
Сега той свали с дясната ръка очилата си, огледа от главата до петите застаналото пред него пълничко момче, от което капеше вода, присви очи, като това направи вида му още по-зъл, и само промърмори:
— Я гледай ти!
После отново разгърна книгата и продължи да чете.
Момчето просто не знаеше какво да прави, затова остана на мястото си, зяпнало мъжа с ококорени очи. В края на краищата той отново затвори книгата — както преди, с пръст между страниците, и изръмжа:
— Слушай, момчето ми, не мога да търпя деца. Макар днес да е на мода целият свят страшно да се превзема с вас, аз няма да се променя! Нищо не може да ме накара да обикна децата. За мен те не са нищо друго, освен ревльовци, душевадци, които рушат всичко, цапотят книгите с мармалад и късат страници, без да ги е еня, че и възрастните имат свои грижи и тревоги. Казвам ти го, за да знаеш с кого си имаш работа. Освен това при мен няма никакви книги за деца, а други няма да ти продам. Така, надявам се, че се разбрахме!
Той каза всичко това, без да изважда лулата от устата си.
После отново разгърна книгата и продължи да чете.
Момчето кимна мълчаливо с глава и понечи да си тръгне, но някак си му се струваше, че не бива да приема тези думи, без да отвърне, затова се обърна още веднъж и каза тихо:
— Не всички са такива.
Мъжът вдигна бавно глава и пак свали очилата си:
— Ти още ли си тук? Какво всъщност трябва да направи човек, за да се отърве от такъв като тебе? Какво толкова важно имаш да ми кажеш?
— Нищо особено — отговори още по-тихо момчето, — само исках да кажа, че не всички са такива, каквито твърдите.
— Така било значи! — Мъжът повдигна вежди в престорено учудване. — Тогава ти може би си голямото изключение, тъй ли?
Пълното момче не знаеше какво да отговори. Сви леко рамене и се обърна към изхода.
— Ама че обноски… — чу то зад гърба си боботещия глас, — обноски нямаш и за пет пари, иначе щеше първо да се представиш.
— Името ми е Бастиан — каза момчето, — Бастиан Балтазар Букс.
— Доста странно име — изръмжа мъжът, — с тези три Б-та. Е, разбира се, ти не си виновен за това, не си се кръстил сам така. Аз се казвам Карл-Конрад Кореандер.
— Но това са три К-та — обади се момчето със сериозен глас.
— Хм! — изръмжа старият. — Вярно!
После изпусна няколко облачета тютюнев дим.
— Е, все едно как се казваме, нали и без друго няма де се видим пак. Сега ми се ще да узная само още едно нещо — защо нахлу преди малко така в магазина ми. Човек неминуемо ще си помисли, че бягаш от някого. Така ли е?
Бастиан кимна. Кръглото му лице стана изведнъж още по-бледо, а очите му се ококориха още повече.
— Може би си обрал касата на някой магазин — предположи господин Кореандер — или пък си пребил някоя стара жена, или каквото вършите там още. Да не би полицията да е по петите ти, детето ми?
Бастиан поклати глава.
— Хайде, признай си — каза господин Кореандер, — от кого бягаше?
— От другите.
— От кои други?
— От децата в моя клас.
— Защо?
— Те… не ме оставят на мира.
— Е, и какво правят?
— Причакват ме пред училище…
— И после?
— После ми подвикват какви ли не глупости. Бутат ме и ми се подиграват.
— И ти търпиш това?
Господин Кореандер наблюдава известно време момчето с неодобрение и после попита:
— А защо не им цапнеш един по носа?
Бастиан го погледна учудено.
— Не обичам тези работи. Освен това не мога да се боксирам добре.
