Трябваше да притежава тази книга, каквото и да струваше!
Каквото и да струваше? Лесно беше да се каже! Дори и да можеше да предложи повече от трите марки и петнайсет пфенига джобни пари, които имаше в себе си… Този недружелюбен господин Кореандер му беше дал твърде ясно да разбере, че няма да му продаде нито една книга. А за подаряване и дума не можеше да става. Работата беше безнадеждна.
И все пак Бастиан знаеше, че не ще може да си тръгне без книгата. Сега му стана ясно, че изобщо беше дошъл тук само заради тази книга, тя го беше повикала по някакъв тайнствен начин, защото е искала да бъде при него, защото всъщност му е принадлежала открай време!
Бастиан се вслуша в разговора, който, както и преди, се чуваше от кабинета.
Докато се усети, бързо мушна книгата под палтото си и я притисна с две ръце към тялото си. Без да вдига какъвто и да било шум, той тръгна заднишком към вратата на магазина, гледайки страхливо другата, която водеше към кабинета. Предпазливо натисна дръжката. Искаше да избегне шума на месинговите звънчета, затова отвори стъклената врата само колкото да се провре. После тихо и внимателно я затвори отвън.
Едва сега хукна да бяга.
Тетрадките, учебниците и кутията с писалките подскачаха в чантата и тракаха в такт със стъпките му. Нещо го прободе в хълбока, но той продължи да бяга.
Дъждът и влагата проникваха през палтото на Бастиан, но той не усещаше нищо. Беше му горещо, ала не само от бягането.
Съвестта му, която преди това в книжарницата хич и не беше проговорила, сега внезапно се обади. Всички онези причини, които му се бяха стрували толкова убедителни, станаха изведнъж съвсем несъстоятелни, топяха се като снежни човеци, докоснати от огнения дъх на някой змей.
Той беше откраднал. Той беше крадец!
Онова, което беше извършил, бе дори по-лошо от обикновена кражба. Втора такава книга положително нямаше. Навярно тя беше и най-голямото богатство на господин Кореандер. А да откраднеш на един цигулар цигулката или на един цар — короната, е все пак нещо по-друго от това, да вземеш пари от една каса.
И както бягаше, той притисна още по-силно книгата към тялото си. Не искаше да я загуби, независимо от това какво щеше да го сполети. Тя беше за него всичко, което все още притежаваше на този свят.
Опита се да си представи как баща му седи в голямата, обзаведена като лаборатория стая и работи. Около него бяха пръснати гипсови отливки на човешки челюсти, защото беше зъботехник. Бастиан никога не се беше замислял дали всъщност татко му обича тази работа. За пръв път му идваше наум, но ето че вече не можеше да го попита.
Ако се върнеше сега вкъщи, баща му щеше да излезе от лабораторията, с бяла престилка, държейки може би в ръка някакъв гипсов модел на челюст, и да попита:
— Вече се връщаш?
— Да — щеше да отговори Бастиан.
— Днес нямахте ли училище?
Той видя безмълвното, тъжно лице на баща си и разбра, че е невъзможно да го излъже. Но пък и истината не би могъл да му каже. Не, единственото, което можеше да направи, е да отиде някъде другаде, някъде далече. Баща му не биваше да узнае, че синът му е станал крадец. А може би той няма и да забележи, че Бастиан е изчезнал. Тази мисъл дори малко го успокои.
Бастиан беше престанал да тича. Сега ходеше бавно и съзря в дъното на улицата сградата на училището. Без да усети, беше минал по обичайния път. Въпреки че тук-там се мяркаха хора, улицата му се видя безлюдна. На закъснелия все му се струва, че животът около училището е замрял. С всяка следваща крачка Бастиан усещаше как страхът му расте. Той и бездруго изпитваше страх от училището, мястото на всекидневните му поражения, страх от учителите, които бащински апелираха към съвестта му или изливаха яда си върху него, страх от другите деца, които му се присмиваха и не пропускаха случай да му покажат колко е непохватен и беззащитен. Училището винаги му се беше струвало един безкраен затвор, едно наказание, което продължава, докато пораснеш, и просто трябва да бъде излежано мълчаливо и покорно.
Но сега, когато вървеше по кънтящите коридори, миришещи на паркетин и мокри палта, когато дебнещата тишина на сградата изведнъж запуши ушите му с тапи от памук и когато най-накрая застана пред вратата на класната стая, боядисана също като околните стени в цвят на стар спанак, на него му стана ясно, че отсега нататък тук нищо не го задържа. Та той трябваше да се махне. Тогава защо да не го направи веднага.
Но къде?
Бастиан беше чел в книгите с приказки за момчета, които отиват да служат на някой кораб и тръгват по широкия свят да търсят щастието си. Едни стават пирати или герои, други се връщат след’ много години в родината си като богати мъже, без някой да се досети кои са.
Но Бастиан не смяташе, че това е по силите му. Той изобщо не можеше да си представи, че ще го вземат юнга на някой кораб. Освен това нямаше и понятие, как да се добере до пристанищен град, където има параходи, позволяващи подобни смели начинания.
И така, накъде?
Изведнъж се сети за едно подходящо място, където единствено, поне сега-засега, никой нямаше да го потърси и да го намери.
Таванът беше голям и тъмен. Миришеше на прах и нафталин. Не се чуваше никакъв друг звук, освен лекото трополене на дъжда по медната ламарина на грамадния покрив. Почернелите от времето огромни греди се подаваха на равни разстояния от дъсчения под, срещаха се по-нагоре с други греди от покривната конструкция и се губеха някъде в тъмнината. Тук-там висяха паяжини, големи колкото люлка, и тихо и призрачно се поклащаха от течението. От една капандура горе проникваше млечнобяла светлина.
Единственото живо същество тук, където сякаш времето бе спряло, беше едно мишле, което трополеше по дървения под и оставяше в праха мънички следи с крачетата си. Там, където влачеше опашката си, между отпечатъците на лапичките му оставаше тънка линия. То изведнъж се надигна и се ослуша, после побягна — и хоп! — шмугна се в една дупка между дъските.
Чу се шум от пъхането на ключ в бравата. Таванската врата се отвори бавно и със скърцане, дълъг сноп светлина освети за няколко секунди помещението. Бастиан се вмъкна, после вратата отново се затвори със скърцане и хлопна. Отвътре той пъхна един голям ключ в бравата и го превъртя. След това даже пусна резето и въздъхна с облекчение. Сега наистина никой не можеше да го открие. Кой би се сетил да го търси тук.
Знаеше със сигурност, че на това място твърде рядко идват хора, но дори и да се случеше точно днес или утре някой да има работа на тавана, той щеше да намери вратата заключена. А ключът го нямаше вече. Пък даже и да успееха да отворят вратата по някакъв начин, Бастиан щеше да има достатъчно време да се скрие сред вехториите.
Постепенно очите му започнаха да свикват със сумрака.
Той познаваше това кътче. Преди половин година домакинът на училището го беше накарал да му помогне да пренесе на тавана голям кош с формуляри и документи. Тогава именно той видя къде се съхранява ключът от вратата — в едно шкафче на стената при най-горната площадка на стълбището. От този ден не се беше сещал за това скришно място, но ето че сега отново си спомни за него.
На Бастиан му стана студено, защото палтото му бе подгизнало, а тук, на тавана, беше хладно. Първо трябваше да си намери място, където да се устрои малко по-удобно. В края на краищата му предстоеше да остане тук по-дълго време. Докога? Поне сега-засега той не мислеше за това, също не му минаваше и през ум, че много скоро може да огладнее и ожаднее.
Той пообиколи помещението.
