— И да се биеш ли не можеш? — полюбопитства господин Кореандер. — А да тичаш, да плуваш, да играеш футбол и гимнастика? Нито едно ли от тези неща не умееш да правиш?
Момчето поклати глава.
— С други думи, ти си един слабак, така ли? — каза господин Кореандер.
Бастиан повдигна рамене.
— Но да говориш все пак можеш — продължи господин Кореандер. — Защо не им отвърнеш, когато ти се подиграват?
— Веднъж го направих…
— Е, и…
— Те ме пъхнаха в една кофа за смет и вързаха капака. Виках два часа, докато някой ме чуе.
— Хм — изръмжа господин Кореандер, — и сега вече не смееш.
Бастиан кимна с глава.
— Значи си пъзлъо — установи господин Кореандер.
Бастиан сведе глава.
— Ти да не си някой зубрач, а? Отличникът на класа, само шестици, любимецът на учителите, истина е, нали?
— Не — отговори Бастиан и продължи да гледа надолу, — миналата година останах да повтарям класа.
— Боже мой — извика господин Кореандер, — значи за нищо не те бива. Бастиан мълчеше. Той продължаваше да стои, отпуснал безпомощно ръце, и от палтото му капеше вода.
— А какво ти викат, когато се заяждат с тебе — поинтересува се господин Кореандер.
— А! Какво ли не.
— Например?
— „Дебеланко, дебеланко, седнал на дебела сянка,
леко сянката потрепна, дебеланко се сепна:
Ех, че тежичко било това мое свръхтегло!“1
— Не е особено остроумно — каза господин Кореандер. — И какво друго? Бастиан се поколеба, преди да изброи:
— Фантазьор, глупак, самохвалко, лъжец…
— Фантазьор ли? Че защо?
— Понякога си говоря сам.
— И какво си говориш например?
— Съчинявам си приказки, измислям имена и думи, каквито не е имало досега, и разни други неща.
— Та ти туй ли намери да си разправяш сам на себе си? Че защо?
— Ами никой друг не се интересува от това.
Господин Кореандер се замисли и известно време мълча.
— И какво е мнението на родителите ти по този въпрос?
Бастиан не отговори веднага. Едва след малко той промълви:
— Татко не казва нищо. Никога не говори. На него всичко му е все едно.
— А майка ти?
— Нея я няма вече.
— Родителите ти разведени ли са?
— Не, тя почина — каза Бастиан.
В този момент звънна телефонът. Господин Кореандер се надигна с доста усилия от креслото и влезе, като влачеше краката си, в един малък кабинет. Там вдигна слушалката и Бастиан неясно долови как господин Кореандер казва името си. След това вратата на кабинета се затвори и вече не се чуваше нищо друго, освен приглушен говор.
Бастиан стоеше и просто не можеше да проумее какво бе станало с него, та беше казал и признал всичко това. Той мразеше да го разпитват. Внезапно го жегна мисълта, че много ще закъснее за училище — да, точно така, трябваше да побърза, да хукне веднага, обаче той дори не се помръдна от мястото си, просто не можеше да се реши да тръгне. Нещо го задържаше, но не знаеше какво.
От кабинета продължаваше да се чува приглушеният глас. Разговорът по телефона се беше проточил много.
Бастиан осъзна изведнъж, че през цялото време е гледал вторачено книгата, която преди беше държал в ръцете си господин Кореандер и която сега лежеше на фотьойла. Той просто не можеше да откъсне очи от нея. Тя сякаш излъчваше някаква сила и тази сила го привличаше непреодолимо като магнит.
Той се приближи до креслото, бавно протегна ръка и докосна книгата… в този момент нещо в него каза „щрак“, сякаш се беше затворил някакъв капан. Обзе го смътното чувство, че с това докосване е започнало нещо неизбежно, което отсега нататък ще се намеси в живота му.
Той повдигна книгата и я огледа от всички страни. Корицата беше от коприна с цвят на стара мед. При всяко движение тя проблясваше. Докато я прелистваше набързо, видя, че е напечатана в два различни цвята. Илюстрации май нямаше, но затова пък — прекрасни големи начални букви. Когато Бастиан се вгледа още веднъж по-внимателно в корицата, откри върху нея две змии — една светла и една тъмна. Те си бяха захапали опашките и по този начин образуваха елипса. В тази елипса със странни заврънкулки беше изписано заглавието:
Странно нещо са човешките страсти, а децата не са по-различни в това отношение от възрастните. Онези, които са обхванати от тях, не могат да ги обяснят, а другите, които никога не са изпитвали подобно нещо, не могат да ги проумеят.
Има хора, които рискуват живота си, за да покорят един планински връх. Никак, дори и самите те, не могат точно да обяснят защо правят това. Други се погубват, за да спечелят сърцето на дадена особа, която не ще и да знае за тях. Трети пък се провалят, защото не могат да устоят на насладите на търбуха или на шишето. Някои затриват цялото си състояние, за да спечелят в хазарта, или жертват всичко за фикс идея, която никога не може да стане реалност. Други мислят, че могат да бъдат щастливи само ако са някъде другаде, и цял живот обикалят по света. Има и такива, които не могат да си намерят покой, преди да се доберат до властта. С две думи, колкото хора — толкова страсти.
За Бастиан Балтазар Букс това бяха книгите.
Само който никога не е прекарвал по цели следобеди над една книга и не е чел с пламнали уши и разрошена коса, забравил къде се намира, без да усеща ни глад, ни студ…
Само който никога не е чел на светлината на фенерче, завит презглава с одеялото, защото татко или мама, или някоя загрижена персона е загасила лампата с добронамереното обяснение, че вече е време за сън, защото утре трябва да се става рано…
Само който никога не е проливал явно или тайно горчиви сълзи, защото една прекрасна приказка е свършила и трябва да се раздели с героите, с които е преживял толкова приключения, които е обичал и на които се е възхищавал, за които е треперил и се е надявал и без които животът му се е струвал празен и безсмислен…
Само който не е изпитвал подобно нещо, вероятно не ще проумее онова, което направи сега Бастиан.
Той се беше вторачил в заглавието на книгата и ту го обливаше гореща пот, ту го побиваха студени тръпки. Точно за това беше мечтал толкова пъти досега, желал го беше, откакто живееше с тази страст — приказка, която никога да не свършва! Книга на книгите!
