— Мисля, че е невъзможно — отвърна Атрею, — нали нищо не може да се изнесе отвъд Фантазия.
— Е, на Бастиан е разрешено! — обади се Фухур, чийто глас отново ехтеше като меден звън на камбана. — Той ще може!
— Ти си истински Дракон на щастието! — каза Бастиан.
Фухур му направи знак да млъкне и се вслуша в хилядогласното ромолене. После рече:
— Водата казва, че трябва да си тръгваш, ние също.
— Но откъде да мина? — попита Бастиан.
— През другата врата — преведе Фухур, — там, където е бялата змийска глава.
— Добре — каза Бастиан, — но как ще изляза? Бялата глава не се помръдва.
И действително главата на бялата змия беше неподвижна. Захапала в устата си опашката на черната змия, с огромното си око тя гледаше втренчено Бастиан.
— Водата те пита — оповести Фухур — дали си завършил приказките, които си започнал във Фантазия.
— Не — каза Бастиан, — всъщност нито една.
Фухур се вслушваше известно време. Гледаше изумен.
— Казват, че тогава бялата змия няма да те пусне и ще трябва да се върнеш във Фантазия и да ги довършиш.
— Всички приказки ли? — запъна се Бастиан. — Та тогава аз никога няма да се върна. Нима всичко е било напразно?
Фухур отново напрегнато заслуша.
— Какво казва? — поиска да узнае Бастиан.
— Тихо! — рече Фухур. След малко той изпъшка и обясни: — Казва, че това не може да се промени, освен ако се намери някой, който се съгласи вместо теб да изпълни тази задача.
— Но това са безброй приказки — извика Бастиан — и всяка ражда нови. Никой няма да се нагърби.
— Не бързай — намеси се Атрею, — аз ще се заловя с тази работа.
Бастиан го погледна, без да може да каже нещо. После се хвърли на врата му и възкликна:
— Атрею, Атрею! Никога няма да забравя какво направи за мен.
Атрею се усмихна.
— Добре, Бастиан, тогава няма да забравиш и Фантазия.
Той го плесна приятелски по бузата, после бързо се обърна и тръгна към портата на черната змийска глава, която все още беше извита нагоре както в момента, когато влязоха.
— Фухур — рече Бастиан, — как ще успеете да довършите всичко, което ви оставям?
Белият дракон намигна с едно от рубиненочервените си очи и отвърна:
— С малко късмет, момчето ми! С малко късмет!
И той последва господаря и приятеля си.
Бастиан проследи с поглед, как те минават през портата и се връщат във Фантазия. Двамата се обърнаха още веднъж и му махнаха. Тогава черната змийска глава се отпусна отново на земята. Бастиан вече не можеше да вижда Атрею и Фухур.
Останал беше самичък.
Той се обърна към другата, бялата змийска глава, и видя, че тя е започнала да се надига, после телата на змиите се извиха и образуваха същата порта, каквато преди това бяха образували от другата страна. Той бързо гребна с двете си шепи от Водата на живота и се втурна към вратата. Зад нея цареше пълен мрак.
Бастиан се хвърли надолу… и започна да пада в зеещата празнина.
— Татко! — викаше той. — Татко!… Аз съм… Бастиан… Балтазар… Букс!
— Татко! Татко!… Аз… съм… Бастиан… Балтазар… Букс!
Още докато викаше, той се озова на тавана в училището, откъдето на времето, много, много отдавна, бе тръгнал за Фантазия. Не позна веднага къде се намира. Заради странните неща, които виждаше около себе си, заради препарираните животни, скелета и картините и дори се поколеба известно време, дали не се намира още във Фантазия. Но после видя училищната си чанта и ръждясалия свещник със седем рамена и разбра къде е.
Колко ли време бе минало, откакто бе потеглил оттук на голямото си странстване из Приказката без край? Седмици? Месеци? Може би и години? Веднъж чете за някакъв мъж, който останал само един час в една вълшебна пещера, но когато се върнал, били минали сто години. И от всички хора, които познавал, бил жив само един, който на времето бил малко дете, а сега — грохнал старец.
През капандурата на покрива проникваше сива дневна светлина, нане можеше да се разбере дали е сутрин или следобед. Цареше ужасен студ, също както през онази нощ, когато Бастиан напусна тавана. Той отхвърли настрана купчината прашни войнишки одеяла, под които лежеше, обу обувките си, облече палтото си и с учудване установи, че те са също така мокри, както през онзи ден, когато бе валяло толкова много.
После прехвърли каишката през рамо и потърси книгата, която тогава бе откраднал и с която бе започнало всичко. Твърдо бе решил да я върне на недружелюбния господин Кореандер. Нека да го накаже както иска за кражбата, да го обади, пък ако ще и да измисли нещо още по-лошо. Трудно може да се уплаши човек като Бастиан, минал през толкова приключения. Но книгата я нямаше. Момчето търси ли, търси, разрови всичките одеяла и надникна във всяко ъгълче. Но това не помогна. Приказката без край безследно бе изчезнала.
„Е, добре — каза си накрая Бастиан, — тогава ще трябва да му кажа, че съм я изгубил. Сигурно няма да повярва, но аз нищо не мога да променя. Да става каквото ще. А кой знае дали той изобщо ще може да си спомни за толкова отдавнашни неща. Може би книжарницата изобщо я няма?“
Но това щеше скоро да се разбере, нали първо щеше да мине през училището. Ако учителите и децата, които срещнеше, са му непознати, ще знае какво го очаква.
Но когато отключи вратата на склада и тръгна надолу по коридорите на училището, го посрещна пълна тишина. Изглежда, в сградата нямаше жива душа. И все пак часовникът на училищната кула преди малко удари девет. Следователно беше предобед, занятията трябваше отдавна да са започнали.
Бастиан надникна в няколко класни стаи, но навсякъде беше празно. Когато се доближи до прозореца и погледна надолу към улицата, видя там няколко минувачи и коли. Така че поне краят на света не бе настъпил.
Той слезе надолу по стълбите към входната врата и се опита да я отвори, но тя беше заключена. Позвъни и потропа на входната врата на жилището на домакина, но никой не се обади.
Бастиан размисли. Не можеше да чака някой да дойде. Макар и да бе разсипал Водата на живота, той искаше веднага да отиде при баща си.
Нима трябваше да отвори прозореца и да вика, докато го чуят и отключат вратата? Не, срам го беше да направи това. Той се сети, че може да излезе през някой от прозорците. Те се отваряха отвътре, но на партера бяха с решетка. После си спомни, че когато погледна от първия етаж към улицата, забеляза скеле. Явно подновяваха мазилката на една от външните стени на училището.
Бастиан отново се качи на първия етаж и отиде при прозореца. Успя да го отвори и излезе навън.
Скелето беше направено само от вертикални греди, между които на определени разстояния хоризонтално бяха сложени дъски. Под тежестта на тялото му те се разклатиха нагоре и след това надолу. За момент му се зави свят, обзе го страх, но после се овладя. Това не беше никаква трудност за господаря на Перелик… макар да не притежаваше вече онези приказни физически сили, а и дебелото му тяло малко да му тежеше. Внимателно и спокойно той търсеше къде да се хване с ръка и да опре крака си, така че да се спусне надолу по гредите. Веднъж му влезе треска в ръката, но подобни дреболии вече не му правеха
