ДВАЙСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
Мината с картините
Южното слънце грееше слабо, когато Йор, слепият миньор, излезе пред колибата си и се ослуша. Накъдето и да погледнеше, се ширеше снежно поле. Цареше пълна тишина, така че острият му слух долови скърцането на снега под краката на странника, макар той да беше още много далече. Стъпките се приближаваха към колибата. Йор беше едър възрастен мъж, по лицето му нямаше ни брада, ни бръчки. Всичко по него — дрехите, лицето, косите, беше сиво като камък. Както стоеше, без да помръдва, приличаше на голяма статуя, изваяна от лава. Тъмнееха само слепите му очи и дълбоко в тях, мъждукаше нещо като. малко пламъче,
Бастиан — той беше този странник — се приближи и каза:
— Добър ден. Аз се заблудих. Търся извора, от който блика Водата на живота. Можеш ли да ми помогнеш?
Миньорът се вслуша в гласа, който говореше.
— Ти не си сбъркал пътя — промълви той. — Но говори тихо, иначе ще се разпаднат картините ми.
Махна на Бастиан и двамата влязоха в колибата.
Тя имаше само едно малко помещение, при това подредено простичко и крайно бедно. Дървена маса, два стола, нар и дървена етажерка, на която бяха поставени различни хранителни продукти и съдове. В огнището мъждукаше огън, а над него висеше котле, в което димеше супа.
Йор напълни две чинии — за себе си и за Бастиан, и подкани с ръка госта да яде. Те се, нахраниха мълчаливо.
Тогава миньорът се облегна назад — погледът му бе втренчен сякаш през Бастиан в далечината — и попита шепнешком:
— Ти кой си?
— Казвам се Бастиан Балтазар Букс.
— А, та аз съм знаел името ти.
— Да. А кой си ти?
— Аз съм Йор, наричат ме Слепия миньор. Но аз съм сляп само на светло. Под земята, в мината, където цари пълна тъмнина, виждам всичко.
— Каква е тази мина?
— Наричат я рудник Минроуд. Това е мина с картини.
— Мина с картини ли? — повтори Бастиан учудено. — Никога не съм чувал за подобно нещо.
Йор като че ли непрекъснато се ослушваше.
— И все пак — прошепна той — тя е точно за такива като тебе. За хора, които не могат да намерят пътя към Водата на живота.
— Какви са картините? — поинтересува се Бастиан.
Йор затвори очи и известно време мълча. Бастиан не знаеше дали да не повтори въпроса си. Тогава чу, че миньорът шушне:
— На този свят нищо не се губи. Сънувал ли си някога нещо, което не си можел да си спомниш на следващата сутрин?
— Да — отвърна Бастиан, — често ми се е случвало.
Йор кимна замислено. Тогава той се надигна и направи знак на Бастиан да го последва. Преди да излязат от колибата, той го стисна здраво за раменете и прошепна в ухото му:
— Но нито дума, нито звук, разбра ли? За онова, което ще видиш, съм работил дълги години. Всеки шум може да го разруши. Затова мълчи и се движи тихо!
Бастиан кимна и двамата напуснаха колибата. Зад нея бе изградена дървена подемна кула, от която надолу в глъбините на земята се спускаше отвесна шахта. Те минаха покрай нея и продължиха по ширналото се снежно поле. И ето, Бастиан видя картините — те лежаха там като скъпоценни камъни, положени върху бяла копринена възглавница.
Това бяха съвсем тънки плочи от нещо като слюда, прозрачни и цветни, във всички възможни размери и форми, правоъгълни и кръгли, отломъци или цели късове, някои бяха големи колкото прозорец на църква, а други — малки като миниатюра върху кутийка. Те бяха подредени горе-долу по размер и форма, в редици, които стигаха чак до хоризонта на бялата равнина.
На картините бяха изобразени твърде загадъчни неща. Имаше забулени с плащове странници, които витаеха над голямо птиче гнездо, и магарета, облечени в съдийски тоги. Виждаха се часовници, разтекли се като топено сирене, както и кукли с подвижни ръце и крака, застанали на ярко осветени безлюдни площади. Нарисувани едно до друго животни се превръщаха, когато ги погледнеш отдалече, в лица и глави, а понякога и в различни пейзажи. Ала имаше и съвсем обикновени картини — мъже жътвари, жени, които седят на балкон. Можеше да се видят планински села и морски пейзажи, военни сцени и циркови представления, улици и стаи. Но най-често се срещаха различни лица — стари и млади, мъдри и простовати, мрачни и весели, на шутове и на царе. Имаше и страшни картини — екзекуции и мъртвешки танци, ала и смешни — млади дами, въз седнали морж, или нос, тръгнал на разходка, комуто всички минувачи кимат за поздрав.
Колкото по-дълго разглеждаха картините, толкова по-малко Бастиан разбираше смисъла им. Само едно беше ясно — на тях просто можеше да се види всичко, и то най-често в много причудливи комбинации.
С Йор обикаляха часове наред покрай редиците от плочи, докато мракът забули широкото снежно поле и те се върнаха в колибата. Когато затвориха вратата, Йор попита с тих глас:
— Позна ли някоя?
— Не — отвърна Бастиан.
Миньорът поклати замислено глава.
— Защо? — поинтересува се Бастиан. — Какви са тези картини?
— Това са забравени сънища от човешкия свят — обясни Йор. — Появили се веднъж, сънищата не могат да се превърнат в нищо. А къде мислиш отиват, ако този, който ги е сънувал, не ги запомни? Тук при нас, във Фантазия, долу, в глъбините на нашата земя. Там те се отлагат, подредени на тънки слоеве. Колкото по-надълбоко копаеш, толкова по-плътно са прилепнали един до друг. Тези забравени сънища са устоите на цяла Фантазия.
— Моите също ли са тук? — попита Бастиан, ококорил очи.
Йор само кимна.
— И ти смяташ, че трябва да ги намеря? — продължи да разпитва Бастиан.
— Поне един. Той ти стига — отвърна Йор.
— Но защо? — попита Бастиан.
Миньорът обърна лице към него. Сега то беше осветено само от лъчите на малкото пламъче в огнището. Слепите му очи пак гледаха през Бастиан, вперени далече напред.
— Чуй, Бастиан Балтазар Букс — каза той, — аз не обичам да говоря много. Предпочитам тишината. Но едно ще ти кажа за пръв път и за последен път. Ти търсиш Водата на живота. Иска ти се да можеш да обичаш, за да се завърнеш в своя свят. Но лесно е да се каже — да обичаш! Нали Водата на живота ще те попита кого? Защото не може да обичаш просто така, някак си или изобщо. Но ти си забравил всичко освен името си. И ако не си в състояние да отговориш, няма да ти позволят да пиеш. Единственото, което може да ти помогне, е да намериш отново някой свой забравен сън, картина, която да те заведе при извора. Но затова ще трябва да забравиш и последното, което още притежаваш — самия себе си. А това означава упорит и продължителен труд. Запомни добре думите ми, защото никога вече няма да ги изрека.
След това той легна на дървения нар и заспа. На Бастиан не му остана нищо друго, освен да се примири с твърдия студен под. Но това ни най-малко не го разтревожи.
Когато на следващата сутрин се събуди със сковано тяло, Йор вече бе излязъл. Вероятно бе отишъл в рудника Минроуд. Бастиан сам си сипа чиния гореща супа, която го стопли, но не му се услади особено. Толкова беше солена, че имаше вкус на сълзи и пот.
После излезе и тръгна да броди из снега, обикаляйки многобройните картини по широкото поле. Разглеждаше ги внимателно една след друга, защото вече знаеше, че бъдещето му зависи от това. Но не можа да открие нито една, която поне малко да го развълнува. Всичките му бяха напълно безразлични.
