— Да вървим! Много е твърдоглава. Като си науми нещо, няма смисъл да й се опъваш. Нека бъде волята й! А освен това в повечето случаи намеренията й са добри.
Тя мина през вратата в съседната стая. Бастиан я последва, за всеки случай взе и подноса с плодовете.
Помещението беше голямо колкото зала, но представляваше всъщност трапезария, която някак си беше позната на Бастиан. Объркващо бе само това, че всички мебели, които се намираха в нея, включително масата и столовете, бяха грамадни, твърде големи, за да може Бастиан да седне на тях.
— Я виж! — каза Дамата Аиуола развеселена. — Къщата на промените все ще се сети нещо ново. Сега ти е приготвила една стая такава, каквато я виждат малките деца.
— Защо? — попита Бастиан. — Тази зала преди това нямаше ли я?
— Естествено, че не — отвърна Дамата Аиуола. — Знаеш ли, Къщата на промените е много общителна. Тя участва както може в нашия разговор. Мисля, че с това иска да ти каже нещо.
Тогава тя седна на един от столовете до масата, но Бастиан напразно се опитваше да се качи на другия стол. Дамата Аиуола трябваше да му помогне и да го вдигне, но и тогава носът му едва стигаше до плота на масата. Много се радваше, че е взел подноса с плодовете, и го остави в скута си. Ако беше сложен на масата, не би могъл да го достигне.
— Често ли трябва да се местиш? — попита той.
— О, не — отвърна Дамата Аиуола, — най-много три-четири пъти на ден. Понякога Къщата на промените си прави просто шега и изведнъж всички стаи се обръщат наопаки, подът е горе, а таванът — долу, или нещо от този род. Но това си е чиста лудория и щом започна да я увещавам, тя веднага се вразумява. Всъщност това е една мила къща и на мен ми е добре в нея. Да знаеш само колко сме се смели двете.
— Та това не е ли опасно? — осведоми се Бастиан. — Искам да кажа нощем, когато човек спи и стаята започне да става все по-малка и по-малка?
— Какво си мислиш, прекрасно момче — извика Дамата Аиуола едва ли не възмутена, — та тя ме обича, а и теб те обича. Тя ти се радва.
— А ако не обича някого?
— Нямам представа. Що за въпрос поставяш! Досега тук не е имало друг освен теб и мен.
— Ах, така ли! — възкликна Бастиан. — Тогава аз съм първият ти гост?
— Естествено.
Бастиан огледа огромното помещение.
— Просто да не повярваш, че тази стая може да се побере в къщата. Отвън тя не изглеждаше толкова голяма.
— Къщата на промените — обясни Дамата Аиуола — е по-голяма отвътре, отколкото отвън.
Междувременно се бе здрачило и в стаята постепенно започна да се смрачава. Бастиан се облегна назад в големия си стол и подпря глава. Някак си странно му се доспа.
— Мила Дама Аиуола — попита той, — защо ме чакаш толкова отдавна?
— Винаги съм искала да имам дете — отвърна тя, — малко детенце, което да глезя, което да се нуждае от моята нежност, за което да се грижа… някое като теб, мое прекрасно момче.
Бастиан се прозя. Чувстваше, че топлият й глас го приспива и че не може да му устои.
— Но ти нали каза — отвърна той, — че твоята майка и твоята баба също са ме чакали?
Лицето на Дамата Аиуола вече бе изчезнало в мрака.
— Да, и майка ми, и баба ми са желали да имат дете — чу той гласа й. — Но едва аз се сдобих.
Очите на Бастиан се затваряха. С мъка той попита:
— Защо, та нали майка ти е имала теб, когато си била малка, а баба ти — майка ти? Значи и те са имали деца?
— Не, мое прекрасно момче — отвърна тихо гласът, — при нас е другояче. Ние не умираме и не се раждаме. Макар и да сме различни, си оставаме все същата Дама Аиуола. Когато майка ми остаря, тя изсъхна, листата й опадаха както на дърветата през зимата и тя се затвори в себе си. Това продължи дълго, но един ден започнаха да покарват нови листа, пъпки, цветове, а накрая и плодове. Така се появих аз, защото новата Дама Аиуола бях аз. Същото се е случило и с моята баба, когато майка ми се появила на този свят. Ние, Дамите Аиуола, можем да се сдобием с дете едва след като повехнем. Но тогава ние сме деца на самите себе си и не можем вече да бъдем майки. Затова толкова се радвам, че сега си при мен, мое прекрасно момче…
Бастиан не каза нищо повече. Беше се унесъл в сладка дрямка и думите й минаваха като напевна реч покрай ушите му. Чу как тя стана, приближи се към него и се наведе. Погали го нежно по косата и го целуна по челото. После усети, че го вдига и го изнася на ръце. Той облегна глава на рамото й като малко дете. Все по-дълбоко и по-дълбоко потъваше в топлата тъма на съня. Стори му се, че го събличат и го поставят в меко и приятно ухаещо легло. Последното нещо, което чу сякаш някъде много, много отдалече, беше как приятният глас тихичко запява една песничка:
Когато се събуди на следващата сутрин, той се чувстваше така добре и толкова доволен, както никога досега. Огледа се и видя, че се намира в уютна малка стаичка, при това в детско креватче! Всъщност то беше много голямо или по-точно така сигурно изглежда леглото в очите на едно малко дете. За миг това му се стори смешно, защото съвсем не беше вече малко дете. Все още притежаваше всички сили и способности, с които го бе дарила Фантазия, а и знакът на Детската царица висеше на врата му. В следващия момент обаче му стана безразлично дали някому ще се стори смешно, че лежи тук, или не. И бездруго никой освен него и Дамата Аиуола нямаше да научи за това, а те двамата знаеха, че всичко е наред.
Той стана, изми се, облече се и излезе. Слезе по дървената стълба и се озова в голямата трапезария, която обаче през нощта се бе превърнала в кухня. Дамата Аиуола го чакаше вече със закуската. И тя беше в прекрасно настроение, всичките й цветя цъфтяха, тя пееше, смееше се и дори затанцува с него около кухненската маса. След като се наяде, го прати навън да подиша чист въздух.
В обширния розов гъсталак, сред който се намираше Къщата на промените, май цареше вечно лято. Бастиан поскита наоколо — наблюдаваше пчеличките, които неуморно обикаляха из цветовете, заслуша се в птичките, чуруликащи от всички храсталаци, игра си с гущерите, а те бяха толкова доверчиви, че пълзяха по ръката му, както и със зайчетата, които се оставяха да ги гали. Понякога полягаше под някой храст и се наслаждаваше на сладкия мирис на розите, гледаше с притворени очи слънцето и оставяше времето да ромоли като поточе, без да мисли за нищо определено.
Така минаваха дни, от дните ставаха седмици, а той не се интересуваше за нищо. Дамата Аиуола беше весела, Бастиан се бе оставил изцяло на нейната майчина грижовност и нежност. И му се струваше, че без да е съзнавал, отдавна е жадувал за нещо, което сега получаваше в изобилие. И просто не можеше да му се насити.
За кратко време той преброди цялата Къща на промените от тавана до зимника. Това беше занимание, при което не може да ти доскучае, тъй като помещенията непрекъснато се променят и човек постоянно открива нещо ново. Явно къщата се стараеше да забавлява госта. Предлагаше му стаи за игра, железопътни линии, куклен театър и пързалки, та дори и голяма въртележка.
Понякога пък Бастиан предприемаше целодневни пътешествия из околността. Но той никога не се отдалечаваше много от Къщата на промените, защото често и внезапно го спохождаше страшен глад и трябваше да хапне от плодовете на Аиуола. Едва изтрайваше да се върне при нея и да се наяде до насита.
