Привечер видя Йор да излиза от шахтата в кош, теглен нагоре от въже. На гърба си като самар носеше различни по големина плочи от същата тънка слюда. Бастиан тръгна мълчаливо след него, а той повторно отиде навътре в полето, за да постави внимателно новите си находки в пухкавия сняг — в края на една от редиците. Една от картините представляваше мъж, който вместо гърди имаше кафез с два гълъба. Друга изобразяваше каменна жена, яхнала голяма костенурка. На една много малка картина беше разперила крила пеперудка, но петната по тях бяха с формата на букви. Имаше и други картини, но нито една не говореше нищо на Бастиан.
Когато отново седнаха с миньора в колибата, той го попита:
— Какво става с тия картини, когато снегът се стопи?
— Тук е вечна зима — отвърна Йор.
Това беше всичко, което си казаха тази вечер.
През следващите дни Бастиан продължи да разглежда картините една след друга, за да открие нещо познато или поне по-разбираемо… Но всичко беше напразно. Вечер седяха с миньора в колибата и тъй като той мълчеше, Бастиан също свикна да не говори. Полека-лека той възприе от Йор начина, по който се движеше, внимаваше да не вдига шум, за да не се разпаднат картините.
— Днес видях всички картини, сред тях няма нито една за мен.
— Лошо, лошо — отвърна Йор.
— Какво да правя сега? — попита Бастиан. — Да чакам новите картини, които ще изнесеш?
Йор мисли известно време, после поклати глава.
— На твое място — прошепна той — щях сам да сляза в мината Минроуд и да копая в забоя.
— Но аз нямам твоите очи — рече Бастиан, — не мога да виждам в тъмнината.
— Нима по време на дългото пътуване не ти дадоха нищо, с което да си светиш? — попита Йор и погледът му отново прониза Бастиан. — Никакъв светещ камък или каквото и да е, с което да можеш сега да си помогнеш?
— О, да — отвърна Бастиан тъжно, — но аз използвах Ал Тсахир за нещо друго.
— Лошо — повтори Йор с каменно лице.
— Какво ще ме посъветваш? — попита Бастиан.
Миньорът мълча дълго, преди да отговори.
— Ами тогава ще трябва да работиш на тъмно.
Тръпки полазиха Бастиан. Той все още притежаваше силите и безстрашието, които му бе дал Златин, но мисълта, че трябва да лежи Там долу, в глъбините на земята, в пълен мрак, го смрази чак до мозъка на костите. Не каза нищо повече и двамата легнаха да спят.
На следващата сутрин миньорът го разтърси за рамената.
Бастиан се изправи.
— Изяж супата си и ела! — заповяда рязко Йор.
Бастиан го направи.
Той последва миньора до шахтата, качи се заедно с него в коша и двамата се спуснаха в мината Минроуд. Навлизаха все по-навътре и по-навътре. Отдавна последната слаба светлинка, която проникваше през отвора на шахтата, бе изчезнала, а кошът слизаше все по-надолу и по-надолу в мрака. Накрая се удари в нещо твърдо и ето че достигнаха дъното. Слязоха.
Тук долу беше много по-топло, отколкото горе, където беше зима. Много скоро Бастиан целият плувна в пот, защото се мъчеше да не изгуби в тъмнината бързо вървящия пред него миньор. Те лъкатушиха през безброй галерии, подземни ходове, а понякога и цели зали, както можеше да се разбере от тихото ехо на стъпките им, На няколко пъти Бастиан се удари много лошо в издадените скали и подпори, но Йор не обърна никакво внимание на това.
През този първи ден, а също и през няколко от следващите, хванал ръцете му, миньорът мълчаливо го учеше как умело да разделя един от друг тънките, безкрайно крехки слоеве слюда и грижливо да ги оставя настрана. Служеха си с инструменти, които на пипане приличаха на дървени или рогови шпакли; той така и не ги видя, защото, когато приключваха работа, винаги ги оставяха в забоя.
Полека-лека се научи да се ориентира в пълния Мрак долу. С някакво ново чувство, което не би могъл да обясни, той разпознаваше галериите и подземните ходове. И един ден безмълвно, Само докосвайки го с ръцете си, Йор му каза, че отсега нататък трябва да работи сам в една ниска галерия, където можеше да се стигне единствено пълзешком, Бастиан го послуша. В забоя беше много тясно, над него тежеше бремето на прастарите скали.
Свил се на кравай като неродено дете в утробата на майка си, той лежеше в мрачните глъбини на Фантазия и търпеливо копаеше в устоите й, за да намери забравен сън — картина, която можеше да го отведе при Водата на живота.
И тъй като не виждаше във вечната нощ на земните глъбини, не можеше нито да избира, нито да преценява. Оставаше му надеждата, че някога случайността или милостивата съдба ще му поднесе точно картината, която търси. Вечер след вечер той изнасяше горе на чезнещата светлина онова, което бе успял да откърти от недрата на мината Минроуд. И вечер след вечер разбираше, че е работил напразно. Но Бастиан не се оплакваше и не се възмущаваше. Той не изпитваше никакво съжаление към себе си. Станал беше мълчалив и тих. Въпреки че силите му бяха неизчерпаеми, често усещаше умора.
Не може да се каже колко продължи това сурово изпитание, защото такава работа не може да се измерва с дни или месеци. Все пак една вечер дойде дългоочакваното събитие. Той донесе една картина, която така го натъжи, че едва се въздържа да не извика от изненада и с това да развали всичко.
Върху тънка плоча от слюда — тя не беше особено голяма, приблизително с размерите на нормална страница от книга — се виждаше съвсем ясно и отчетливо някакъв мъж, облечен с бяла престилка. В едната си ръка държеше гипсова отливка от протеза. Неговата стойка и кроткото, загрижено изражение на лицето му дълбоко разчувстваха Бастиан. Ала най-много го измъчваше, дето мъжът е замразен в прозрачен като стъкло леден блок. Той беше окован от дебел слой лед, от който никой не можеше да го измъкне.
Докато Бастиан разглеждаше поставената в снега картина, в него се събуди копнежът да отиде при непознатия мъж. Това чувство сякаш долетя от далечината като морска вълна, която в началото почти не се вижда, но колкото по-близо и по-близо идва, става все по-грамадна, извисява се като къща и разрушава и помита всичко по пътя си. За Бастиан това беше така внезапно, че от уплаха едва си пое въздух. Сърцето го прободе — не беше достатъчно голямо, за да побере този силен копнеж. И вълната отвлече всичко, което все още помнеше за себе си. Той забрави и последното, което имаше — собственото си име.
Когато по-късно отиде при Йор в колибата, не каза нищо. Миньорът също мълчеше, но дълго го гледа, като погледът му сякаш пак се рееше из хоризонта. И за пръв път по сивите като камък черти на лицето му се прокрадна усмивка. Въпреки цялата умора момчето, което сега вече нямаше име, тази нощ не можа да заспи. То непрекъснато виждаше пред себе си картината. Струваше му се, че мъжът иска да му каже нещо, но не може, защото е затворен в ледения блок. Момчето без име искаше да му помогне, искаше да разтопи леда. И като в някакъв сън наяве то виждаше как прегръща ледения блок, за да го стопи с топлината на тялото си. Но всичко беше напразно.
Тогава изведнъж чу какво иска да му каже мъжът. Не го чу с ушите си, а дълбоко в сърцето си:
— Моля те, помогни ми! Не ме оставяй! Сам няма да мога да се освободя от този лед. Помогни ми! Само ти можеш да ме освободиш… само ти!
Когато на следващата сутрин се надигна в ранни зори, момчето без име каза на Йор:
— Днес аз няма да дойда с теб в мината Минроуд.
— Ще ме напуснеш ли?
Момчето кимна.
— Отивам да търся Водата на живота.
— Намери ли картината, която ще те води?
— Да.
— Ще ми я покажеш ли?
Момчето отново кимна. Двамата отидоха в снежното поле, където лежеше картината. Момчето я погледна, а Йор вместо към нея насочи слепите си очи към неговото лице и те отново не виждаха него, а се рееха из далечината. Миньорът сякаш дълго се вслушва в нещо. Накрая кимна.
— Вземи я със себе си — прошепна той — и внимавай да не я изгубиш. Няма спасение за теб, ако я
