бълбукаше пълноводен извор, а струята му танцуваше нагоре-надолу и падайки, образуваше хиляди причудливи фигури, които се сменяха много по-бързо, отколкото можеше да проследи погледът. Разпенената вода се разбиваше и образуваше фина мъгла, в която златната светлина се пречупваше във всички цветове на дъгата. Сякаш хиляди гласове ликуваха, пееха, викаха и бушуваха от радост и възторг.
Момчето без име гледаше водата като човек, умиращ от жажда, но не знаеше как да стигне до нея. Змийската глава не помръдваше.
Фухур вдигна внезапно глава. Неговите рубиненочервени очи искряха.
— И вие ли разбирате какво казва водата? — попита той.
— Не — отвърна Атрею, — аз нищо не разбирам.
— Просто не знам как е възможно — прошепна Фухур, — но аз разбирам всичко съвсем ясно. Може би защото съм Дракон на щастието. Езиците на радостта са сходни.
— Какво казва водата? — попита Атрею.
Фухур се вслуша внимателно и започна бавно да повтаря дума по дума онова, което чуваше:
Фухур отново слуша известно време и каза:
— Непрекъснато вика: „Пий! Пий! Прави това, което желаеш!“
— Но как можем да стигнем дотам? — попита Атрею.
— Тя иска да знае имената ни — рече Фухур.
— Аз съм Атрею! — извика Атрею.
— А аз Фухур — рече Фухур.
Момчето без име стоеше безмълвно.
Атрею го погледна, после го хвана за ръка и извика:
— Той е Бастиан Балтазар Букс.
— Тя пита — преведе Фухур — защо той сам не го каже?
— Не може — рече Атрею, — забравил е всичко.
Фухур слуша отново известно време ромоленето на водата.
— Но тя казва, че без памет той не може да се явява тук. Никъде няма да го пуснат.
— Вместо него аз съм съхранил всичко, което ми е разказвал за своя свят — извика Атрею. — Ще отговарям от негово име.
Фухур се ослуша.
— Те питат от къде на къде правиш това.
— Аз съм му приятел — отговори Атрею.
Фухур пак се вслушва внимателно няколко минути.
— Не е ясно — прошепна той на Атрею — дали ще приемат този довод… Сега говорят за раната ти. Искат да знаят как се е стигнало дотам.
— И двамата бяхме прави — каза Атрею, — и двамата сбъркахме. Но сега Бастиан доброволно предаде Златин.
Фухур се ослуша и после кимна.
— Да — каза той, — сега признават довода ти. Това място е Златин. Казват ни, че сме добре дошли.
Атрею погледна нагоре към огромния златен купол.
— Всеки от нас — прошепна той — го е носил на врата си… Дори и ти, Фухур, го носи за малко.
Драконът на щастието му направи знак да мълчи и отново се вслуша в песента на водата.
После преведе:
— Златин е вратата, която търси Бастиан. Той от самото начало я носи със себе си. Но тя казва, че змиите няма да позволят той да вземе със себе си нищо от Фантазия. Затова Бастиан трябва да върне на Детската царица всички дарове. Иначе няма да може да пие от Водата на живота.
— Но ние се намираме в нейния знак извика Атрею. — Нима тя самата не е тук?
— Водата казва, че Месечка няма власт над това място. Единствено нейният крак не може да стъпи тук. Тя не може да влезе във вътрешността на Сиянието, защото не може да се откъсне от него.
Атрею млъкна слисан.
— Сега пита дали Бастиан вече е готов? — продължи Фухур.
— Да, готов е — рече Атрею високо.
И в същия момент огромната черна змийска глава започна бавно да се надига, без при това да изпуска от устата си опашката на бялата змия. Грамадните тела се огънаха и образуваха висока порта, половината от която беше черна, а другата половина — бяла.
Атрею хвана Бастиан за ръка и го поведе през тази зловеща порта към бликащия извор, който сега се открояваше пред очите им с цялото си величие и блясък. Фухур ги следваше. И докато вървяха напред, с всяка следваща крачка Бастиан започна да се отърсва от приказните дарове, които бе получил във Фантазия. Красивият, силен и безстрашен юнак се превърна отново в малко, пълно и срамежливо момче. Дори дрехите му, които в Минроуд при Йор бяха заприличали на парцали, изчезнаха напълно. Така той стоеше гол и бос под голямата златна елипса, от средата на която бликаше Водата на живота и се издигаше нагоре като кристално дърво.
В този последен миг той не притежаваше вече никакви дарове от Фантазия, споменът за неговия свят и за самия него все още не се бе върнал и той се почувства напълно несигурен. Вече просто не знаеше на кой свят принадлежи и дали наистина някога е съществувал.
После обаче, без много да мисли, скочи в кристално чистата вода, започна да се премята, да диша шумно, да пръска и да улавя с уста искрящия порой от капки. Колко ли пи, докато утоли жаждата си? И ето че го обзе чувство на радост, което постепенно завладя цялото му тяло — от главата до петите. Радост, че живее и че е този, който е. Защото сега отново знаеше кой е и къде е мястото му. Чувстваше се като новороден. И най-хубавото беше, че сега искаше да е това, което е. Дори и да му се предлагаха много други възможности, той не би избрал никоя друга. Защото сега знаеше — на този свят има хиляди, хиляди форми на радост, но те се свеждат всъщност до една — радостта да обичаш, така че е все едно.
Тази радост Бастиан запази дълго след като се върна в своя свят и когато порасна, и дори когато остаря, тя никога вече не го напусна. Остана в сърцето му и в най-трудните мигове на живота го караше да се усмихва и да утешава другите.
— Атрею — извика той приятеля си, който заедно с Фухур стоеше в края на голямата златна елипса, — ела и ти! Ела! Пий! Прекрасно е!
Атрею, смеейки се, поклати глава.
— Не — отвърна той, — този път ние само те съпровождаме.
— Този път ли? — попита Бастиан. — Какво искаш да кажеш?
Атрею се спогледа с Фухур и после каза:
— Ние двамата сме били вече тук, само че не познахме веднага мястото, защото тогава ни доведоха и ни отведоха, докато спяхме. Сега обаче вече си спомнихме.
Бастиан излезе от водата.
— Сега пак знам кой съм — каза той, сияейки.
— Да — рече Атрею и кимна, — веднага те познах. Сега си същият както по-рано, когато те видях във Вратата с вълшебното огледало.
Бастиан погледна нагоре към разпенената искряща вода.
— Бих искал да занеса и на баща ми — извика той през оглушителния шум, — но как?
