загубиш или разрушиш. Това е единственото, което все още имаш във Фантазия. Ясно ти е какво означават думите ми.
Момчето, което вече нямаше име, постоя мълчаливо и с наведена глава, после каза също така тихо:
— Благодаря ти, Йор, за всичко, на което ме научи.
Те си подадоха ръка.
— Ти бе добър ученик — промълви Йор — и работи усърдно.
При тези думи той се обърна и тръгна към шахтата на мина Минроуд. Без дори да хвърли поглед назад, той се качи в коша и потегли с него надолу.
Момчето без име вдигна картината от снега и тръгна по широкото бяло поле.
Бродил бе вече много часове, колибата на Йор отдавна се бе скрила зад хоризонта. Вече не го заобикаляше нищо друго, освен бели поля, простиращи се във всички посоки. Но той усещаше, че картината, която държеше грижливо с двете си ръце, го тегли в определена посока.
Момчето бе решило да следва тази сила, защото тя рано или късно щеше да го отведе където иска. Вече не го спираше нищо. Той искаше да намери Водата на живота и беше сигурен, че ще успее.
Тогава изведнъж от въздуха долетя някакъв шум. Хиляди гърла писукаха и цвъртяха. Когато погледна нагоре към небето, той видя тъмен облак, който се носеше като голямо ято птици. Едва когато приближи, му стана ясно с кого ще си има работа и от ужас замръзна на мястото си.
Това бяха молците палячовци, галиматийците.
— О, милост! — помисли си момчето без име. — Дано да не са ме видели! Ще ми разрушат картината с техните писъци!
Но те го бяха видели!
Ятото се спусна със страшни викове и врява към самотния странник и накаца около него в снега.
— Ура! — крещяха те, широко зяпнали с пъстрите си муцунки. — Най-сетне го намерихме. Големият ни благодетел!
Те се ровеха из снега, замеряха се със снежни топки, търкаляха се и заставаха на главите си.
— Тихо! Моля ви, не вдигайте шум! — шепнеше момчето без име в отчаянието си.
Но те продължаваха да викат въодушевено в хор:
— Какво каза?
— Той каза, че сме много тихи!
— Не бяхме чували подобно нещо досега!
— Какво искате от мен? — попита момчето. — Защо не ме оставите на мира?
Те се въртяха около него и повтаряха като кречетала:
— Велики благодетелю! Велики благодетелю! Спомняш ли си как ни спаси, когато бяхме още олелийци. Тогава бяхме най-нещастните създания на Фантазия, но сега сами не можем да се понасяме. Това, което направи с нас, в началото беше много весело, но сега ще умрем от скука. Летим напред-назад и няма за какво да се хванем. Не можем дори една истинска игра да изиграем, защото не зачитаме никакви правила. Твоето спасение ни направи смешни палячовци. Ти ни излъга, велики благодетелю!
— Но аз исках да направя добро — прошепна ужасено момчето.
— Точно така, желаеше го, но за себе си! — викаха в хор галиматийците. — Струваше ти се, че правиш нещо велико. Но ние трябваше да платим за твоята добрина, велики благодетелю.
— Какво да направя сега? — попита момчето. — Какво искате от мен?
— Ние те търсихме — крещяха галиматийците с изкривените си лица на клоуни, — искахме да те хванем, преди да си офейкал. И ето че те спипахме. Няма да те оставим на мира, преди да станеш наш главатар. Трябва да станеш най-големият галиматиец, върховният галиматиец, генералът на галиматийците! Нали това искаше?
— Но защо, защо? — шепнеше умолително момчето.
И хорът на палячовците закрещя насреща му:
— Искаме да ни даваш заповеди, да ни командваш, да ни принуждаваш и да забраняваш да правим различни неща! Искаме животът ни да има някакъв смисъл!
— Но аз не мога това! Защо не изберете някого от вас?
— Не, не, тебе искаме, велики благодетелю! Нали ти ни създаде такива, каквито сме сега!
— Не! — изпъшка момчето. — Трябва да си отида. Трябва да се върна!
— Не бързай толкова, велики благодетелю! — крещяха с широко отворени уста клоуните. — Няма да ни Избягаш. Много ти се иска да се ометеш на бърза ръка от Фантазия.
— Но аз не мога повече! — помъчи се да ги убеди момчето.
— А ние можем ли? — отвърнаха в хор те. — А ние къде да се денем?
— Вървете си! — извика момчето. — Не мога да се грижа повече за вас!
— Тогава трябва да ни направиш пак каквито си бяхме — Запищяха гласовете, — по-добре да сме си олелийци. Езерото на сълзите пресъхна, а Амаргант е на дъното му. Сега няма кой да извайва фин сребърен филигран. Искаме отново да сме олелийци.
— Но аз вече не мога! — отвърна момчето. — Не притежавам вече никаква власт във Фантазия.
— Тогава ще те вземем с нас! — изрева грамадният орляк и започна да се върти презглава.
Хиляди малки ръчички го хванаха и се опитаха да го издигнат нагоре. Момчето се съпротивляваше със сетни сили и отбиваше молците във всички посоки. Но те непрекъснато се връщаха като освирепели оси.
Сред това цвъртене и пищене от далечината изведнъж се чу тих, но мощен звън, който проехтя като голяма бронзова камбана.
И ето че галиматийците мигновено побягнаха и изчезнаха в небето като тъмен рояк.
Момчето, което нямаше вече име, коленичи в снега. Пред него лежеше картината му, разпаднала се на прах. Загубил беше всичко, което имаше. Вече нямаше кой да го отведе при Водата на живота.
Когато погледна нагоре, успя да различи, че недалече от него на полето стоят две фигури — една голяма и една малка. Той избърса очите си и погледна още веднъж. Това бяха Фухур, белият Дракон на щастието, и Атрею.
ДВАЙСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
Водата на живота
Явно не знаейки какво да прави, момчето, което вече нямаше име, стана и се запъти към Атрею. След това спря. Атрею не направи нищо, само го гледаше внимателно и спокойно. Раната на гърдите му вече не кървеше.
Те стояха дълго един срещу друг, но никой от двамата не пророни дума. Беше толкова тихо, че всеки чуваше дъха на другия.
Момчето без име бавно посегна към златната верижка, която висеше на врата му, и свали Златин. Наведе се и внимателно сложи Съкровището в снега пред краката на Атрею. Още веднъж разгледа за момент двете змии, светлата и тъмната, които бяха захапали опашките си и образуваха елипса. След това остави амулета.
И в този момент Златин започна така да сияе и да грее, че заслепено, момчето трябваше да затвори очи, сякаш бе гледало срещу слънцето. Когато отново ги отвори, видя, че се намира в зала, чийто купол беше голям колкото небесния свод. Стените бяха изградени от блокове златна светлина, а сред това необятно помещение лежаха двете змии, грамадни като крепостна стена.
Атрею, Фухур и момчето без име стояха един до друг откъм черната змийска глава, която бе захапала опашката на бялата змия. Неподвижното й око наблюдаваше тримата със зеницата, която странно стърчеше напред. В сравнение с окото те бяха ужасно малки, дори и Драконът на щастието приличаше на бяла гьсеничка.
Неподвижните огромни тела на змиите блестяха като неизвестен метал, едното — катраненочерно, а другото — сребристобяло. И гибелта, която се таеше в тях, беше укротена само защото бяха в плен една на друга. Пуснеха ли се, щеше да дойде краят на света. Това беше съвсем ясно.
Но оковани една в друга, те пазеха Водата на живота. Защото в средата на обграденото от тях място
