Вечер те често водеха дълги разговори. Той й разказваше за всичко, което бе преживял във Фантазия, за Перелин и Граограман, за Ксайде и Атрею, когото тежко бе ранил, а може би дори убил.
— Вършех всичко както не трябва — говореше той, — съвсем погрешно разбирах нещата, Месечка ми Даде толкова много, а с даровете й аз донесох само нещастия за мен самия и за Фантазия.
Дамата Аиуола го гледа дълго.
— Не — отвърна тя, — не вярвам да е така. Ти си вървял по пътя на желанията, а той никога не е прав. Вървял си по криви пътеки, но това е твоят път. И знаеш ли защо? Ти си от онези хора, които могат да се върнат едва след като открият извора, от който блика Водата на живота. А това е най-потайното кътче на Фантазия. До него не е лесно да се стигне.
И след кратко мълчание тя добави;
— Всеки път, който води натам, в края на краищата е правилен.
Тогава изведнъж Бастиан се разплака. Той сам не знаеше защо. Но имаше чувството, че от сърцето му падна камък, който се превърна в сълзи. Той плачеше ли, плачеше и просто не можеше да спре. Дамата Аиуола го взе в скута си и започна да го гали нежно, а той зарови лице в цветята на гърдите й — и плака, докато се измори.
Тази вечер те не говориха нищо повече.
Едва на следващия ден Бастиан още веднъж я разпита за пътя, който търсеше:
— Знаеш ли къде се намира Водата на живота?
— На границата на Фантазия — каза Аиуола.
— Но Фантазия няма граници — отвърна той.
— О, не, има, но те не са отвън, а вътре в нея. Там, откъдето Детската царица получава цялата си власт и където тя самата не може да отиде.
— Й аз трябва да намеря това място? — попита Бастиан угрижено. — Не е ли вече твърде късно?
— Има само едно желание, с което можеш да достигнеш дотам — с последното.
Бастиан се уплаши.
— Но, мила Дама Аиуола… за всяко мое желание, което Златин изпълняваше, аз все забравях по нещо. И сега ли ще бъде така?
Тя кимна бавно.
— Но аз още нищо не забелязвам.
— А другите пъти забелязваше ли? Не можеш да се сетиш за нещо, което вече си забравил.
— А какво ще забравя сега?
— Ще ти кажа, когато му дойде времето. Иначе ще се опиташ да спреш хода на нещата.
— Нима трябва всичко да загубя?
— Нищо не се губи, само се превръща в нещо друго.
— Но тогава — Бастиан беше разтревожен — трябва може би да побързам. Сигурно не бива да оставам повече тук.
Тя погали косата му.
— Не се безпокой. Ще продължи колкото трябва. Ти ще разбереш, когато се пробуди последното ти желание, а и аз също.
И от този ден наистина нещо започна да се променя, въпреки че самият Бастиан нищо не усещаше. Преобразуващата сила на Къщата на промените си казваше думата. Но като всички истински промени и тази протичаше бавно, също както никнат растенията.
Дните в Къщата на промените отминаваха, а лятото все още продължаваше. Бастиан не преставаше да се радва като дете на милувките на Дамата Аиуола. Нейните плодове му бяха вкусни също както в самото начало, но постепенно гладът му се утоли. Сега ядеше по-малко. И тя го забеляза, но не му каза нищо. Той започна да се насища и на грижите, и на нежността й. А колкото повече намаляваше нуждата му от тях, толкова повече зажадняваше за нещо съвсем друго, което не бе изпитвал никога досега и което коренно се различаваше от всичките му досегашни желания — той копнееше сам да може да обича. С учудване и тъга осъзна, че никога не е можел да обича. Но това го караше още по-силно да жадува за това.
И една вечер, когато отново седяха заедно, той разказа на Дамата Аиуола за желанието си.
След като го изслуша, тя дълго мълча. Погледът й се задържа върху Бастиан, но той не разбираше изражението на очите й.
— Сега вече намери последното си желание — рече тя, — твоята истинска воля е да обичаш.
— Но, мила Дама Аиуола, кажи ми защо не мога да обичам?
— Ще можеш едва след като пиеш от Водата на живота — отвърна тя — и ти не ще можеш да се върнеш в твоя свят, без да занесеш и другиму от нея.
Смутен, Бастиан млъкна.
— А ти? — попита той. — Ти също ли си пила от нея?
— Не, при мен е другояче — каза Дамата Аиуола. — На мен ми е нужен само някой, когото да обсипя с изобилието си.
— Нима това не беше любов?
Дамата Аиуола помисли малко и отговори:
— То беше онова, което ти си пожела.
— Създанията на Фантазия също ли не могат да обичат като мен? — попита той боязливо.
— Казват, че във Фантазия имало някои създания, на които било разрешено да пият от Водата на живота, но никой не знае кои са те — отвърна тя тихо. — А има и една поличба, за която рядко говорим. Според нея след много, много години ще дойде време, когато хората ще донесат любовта във Фантазия. Тогава двата свята щели да се слеят. Но какво значи това, аз не знам.
— Мила Дама Аиуола — Бастиан говореше също така тихо, — ти обеща да ми кажеш, когато му дойде времето, какво е трябвало да забравя, за да намеря последното си желание. Сега вече настъпи ли този момент?
Тя кимна.
— Трябваше да забравиш баща си и майка си. Сега нямаш нищо друго, освен своето име.
Бастиан се замисли.
— Баща си и майка си? — повтори той бавно. Но тези думи вече не му говореха нищо. Той не можеше да си спомни за тях. — Какво да правя сега? — попита той.
— Трябва да ме напуснеш — отвърна тя, — престоят ти в Къщата на промените свърши.
— И къде трябва да отида?
— Твоето последно желание ще те води. Гледай да не го загубиш!
— Веднага ли трябва да тръгна?
— Не, вече е късно. Утре рано, когато пукне зората. Остава ти още една нощ в Къщата на промените. Хайде да вървим да спим.
Бастиан стана и пристъпи към нея. Едва сега, когато се доближи, той забеляза в тъмнината, че всичките й листа бяха повехнали.
— Не се безпокой! — каза тя. — И утре сутринта изобщо не ме поглеждай. Тръгни по своя път! Всичко е както трябва. Лека нощ, мое прекрасно момче.
— Лека нощ, мила Дама Аиуола — измърмори Бастиан.
После той се качи в стаята си.
Когато на следващия ден слезе долу, видя, че Дамата Аиуола все още седи на същото място. Всичките й листа, цветове и плодове бяха изпопадали. Тя бе затворила очи и приличаше на черно изсъхнало дърво. Бастиан стоя дълго пред нея и я гледа. Тогава вратата, която водеше навън, изведнъж се отвори.
Преди да излезе, той пак се обърна назад и каза, без да знае дали го казва на Дамата Аиуола, на къщата или и на двете:
— Благодаря, благодаря за всичко!
После прекрачи прага на вратата. За една нощ навън бе настъпила зима. Снегът стигаше до колене и от цветущия скат, осеян с рози, бяха останали само черни трънливи храсти. Не подухваше никакъв ветрец. Беше ужасно студено и цареше гробна тишина.
Бастиан понечи да се върне в къщата, за да вземе мантията си, но всички врати и прозорци бяха изчезнали. Тя бе затворена отвсякъде. Тракайки със зъби, той тръгна на път.
