на ябълка, така червени и закръглени бяха бузите й, толкова здраве и обаяние излъчваше тя.
Още от първата секунда Бастиан изпита силно желание да се затича към нея и с протегнати ръце да извика: „Мамо! Мамо!“, но се овладя. Майка му беше мъртва, а и едва ли беше тук, във Фантазия. Макар тази жена да се усмихваше също така мило и да го гледаше по същия вдъхващ доверие начин, приликата между тях бе в най-добрия случай като на сестри. Майка му беше дребна, а тази жена тук беше едра и някак си представителна. Носеше широкопола шапка, отрупана с цветя и плодове, а роклята й бе от пъстър плат, осеян с много цветя. Едва след като я разгледа по-подробно, той забеляза, че в действителност и тя самата се състои от листа, цветя и плодове.
Докато стоеше така и я гледаше, го обзе чувство, каквото отдавна не го бе спохождало. Той не можеше да си спомни кога и къде, знаеше само, че така се бе чувствал понякога, докато беше още малък.
— Защо не седнеш, мило мое момче? — каза жената и му посочи един стол. — Ти сигурно си гладен, защо не хапнеш?
— Извинявай — отвърна Бастиан, — навярно чакаш гости. Аз просто минавам съвсем случайно оттук.
— Така ли? — попита жената и се подсмихна. — Е, какво от това? Но да похапнеш все пак можеш, нали? Аз ще ти разкажа през това време една малка приказка. Вземи си, не ме карай дълго да те моля!
Бастиан свали черната си мантия, сложи я върху стола, седна и боязливо посегна към един от плодовете. Преди да го захапе, той се осведоми:
— А ти? Ти не ядеш ли? Или не обичаш плодове?
Жената се засмя топло и сърдечно. Бастиан не знаеше защо.
— Добре — каза тя, след като се овладя. — Щом като настояваш, ще ти правя компания и ще си хапна нещо, но както аз си знам. Не се стряскай!
Тя взе една лейка, която стоеше до нея на пода, надвеси я над главата си и започна да се полива.
— Ах! — възкликна тя. — Как ме ободри!
Сега дойде ред на Бастиан да се засмее. После захапа плода и веднага установи, че никога не бе ял толкова хубаво нещо. След това изяде друг, който беше дори още по-сладък.
— Вкусно ли е? — попита жената, която го наблюдаваше внимателно.
Устата на Бастиан беше пълна и той не можа да отговори, а само кимна, дъвчейки.
— Радвам се — рече жената. — Значи ненапразно съм се старала. Вземи си още, наяж се хубаво!
Бастиан посегна към нов плод — той беше истинско вълшебство. Момчето възкликна от наслада.
— А сега искам да ти разкажа приказката — продължи жената, — но ти си яж, не спирай.
Бастиан трябваше да положи голямо усилие, за да слуша думите й, защото всеки нов плод предизвикваше в него все по-голям възторг.
— Преди много, много време — започна Жената на цветенца — нашата Детска царица беше на смъртно легло. Тя трябваше да получи ново име, а това име можеше да й даде само представител на човешкия род. Но във Фантазия вече не идваха хора и никой не знаеше защо. Ако умреше, това щеше да е краят на Фантазия. Но един ден или по-точно една нощ отново дойде човек. Той беше едно малко момче, което даде на Детската царица името Месечка. Тя оздравя напълно и от благодарност обеща на момчето, че в царството й ще се сбъднат всичките му желания… докато той открие истинската си воля. И тогава малкото момче тръгна на дълго пътуване от едно към друго желание, всяко от тях се изпълняваше, но после идваше ново. Това бяха не само добри желания, а и лоши, но Детската царица не прави разлика, за нея всичко е еднакво важно и това важи и за царството й. Дори когато накрая по вина на момчето беше разрушена Кулата от слонова кост, тя не предприе нищо, за да го спре. Ала с всяко изпълнено желание малкото момче забравяше част от спомените си за света, от който бе дошло. Това не го интересуваше особено, защото то така и така не искаше да се върне там. Продължаваше да си пожелава различни неща, но по този начин пожертва почти всички свои спомени и от човек щеше да стане жител на Фантазия. А все още не знаеше каква е истинската му воля. Имаше опасност, без да разбере, да изразходва и последните си спомени. Но тогава никога нямаше да може да се върне в своя свят. Ето че накрая пътят му го отведе в Къщата на промените, за да остане там, докато открие истинската си воля. Да, Къщата на промените не се казва така само защото самата тя се променя, а защото преобразява и онзи, който живее в нея. Но това е много важно за малкото момче, тъй като досега хем му се искаше да стане друг, хем нищо не правеше, за да го постигне.
На това място Жената на цветенца прекъсна разказа си, защото посетителят й бе престанал да дъвче. Той държеше в ръката си наяден плод и я гледаше със зяпнала уста.
— Ако не ти харесва — рече тя загрижено, — можеш спокойно да го оставиш и да си вземеш друг!
— Какво? — заекна Бастиан. — О, не, много е вкусен.
— Тогава всичко е наред — каза жената доволна. — Но аз забравих да ти кажа името на малкото момче, очаквано толкова отдавна в Къщата на промените. Мнозина във Фантазия го наричаха просто Спасителя, други — Рицаря на свещника със седемте рамена или Големия учен, или пък Господар и повелител, но истинското му име е Бастиан Балтазар Букс.
След това жената дълго гледа госта, като се усмихваше. Той преглътна няколко пъти и после каза тихо:
— Аз се казвам така.
— Ето, виждаш ли! — жената изглеждаше малко изненадана.
Пъпките по шапката и роклята й внезапно се разтвориха и цъфнаха до една.
— Та аз не съм от сто години във Фантазия — възрази Бастиан несигурно.
— О, в действителност ние те чакаме много по-отдавна — отвърна дамата, — още моята баба и бабата на моята баба са те чакали. Виждаш ли, сега слушаш една приказка, която е нова и въпреки това разказва за прастари времена.
Бастиан си спомни думите на Граограман в началото на пътуването си. Сега наистина му се струваше, че всичко е станало преди сто години.
— Между другото аз все още не съм ти казала името си. Наричай ме Дамата Аиуола.
Бастиан повтори името, но малко мъчно успя да го изговори правилно. Тогава взе нов плод. Отхапа и както досега, пак му се стори, че тъкмо този, който яде, е най-прекрасен. Малко разтревожен, той забеляза, че е взел предпоследния.
— Искаш ли още? — попита Дамата Аиуола, която бе уловила погледа му. Бастиан кимна. Тогава тя посегна към шапката и роклята си и започна
да бере плодове, докато подносът отново се напълни.
— Нима плодовете растат върху шапката ти? — осведоми се Бастиан изумен.
— Защо върху шапката? — Дамата Аиуола го погледна с недоумение. После прихна да се смее високо и от сърце. — А, ти смяташ, че това на главата ми е шапка? О, не, мое прекрасно момче, всичко това расте от мен. Както ти имаш коса. От това можеш да разбереш колко се радвам, че най-сетне дойде. Затова цъфнах. Ако бях тъжна, всичко щеше да повехне. Но, моля те, не забравяй да ядеш!
— Но аз не знам — рече Бастиан смутено — яде ли се нещо, което расте от някого?
— Защо не? — попита Дамата Аиуола. — Малките деца също сучат мляко от майките си. Та това е прекрасно.
— Права си, но това е само докато са съвсем малки — възрази Бастиан и леко се изчерви.
— Тогава ще трябва да станеш отново съвсем малък, мое прекрасно момче — рече Дамата Аиуола, сияейки.
Бастиан взе и захапа нов плод, а Дамата Аиуола се радваше и разцъфна още по-прекрасно. След кратко мълчание тя се обади:
— Все ми се струва, че тя иска да се преместим в съседната стая. Вероятно е приготвила нещо за теб.
— Кой? попита Бастиан и се огледа.
— Къщата на промените — обясни му Дамата Аиуола, сякаш се разбираше от само себе си.
И наистина. Случило се беше нещо странно. Без Бастиан да усети, стаята се бе преобразила. Таванът се беше изместил нагоре, три от стените бяха дошли доста близо до масата, а четвъртата се намираше все още на известно разстояние от нея и там имаше врата, която беше отворена. Аиуола се надигна — сега можеше да се види колко е висока — и предложи:
