— „Приказка без край“ — обясни Бастиан. — Корицата й е от коприна с цвят на стара мед и блести, когато я въртиш напред-назад. На нея има две змии, светла и тъмна, които са захапали една на друга опашките си. Вътре е напечатана с два различни цвята… и има много големи, красиви начални букви.
— Доста странна работа! — рече господин Кореандер. — Такава книга не съм притежавал никога. Тогава не може и да си я откраднал от мен. Да не би да си я задигнал отнякъде другаде?
— Със сигурност не — увери го Бастиан. — Спомнете си само. Тя е… — той се поколеба, но после каза и това: — Тя е вълшебна книга. Докато я четях, попаднах в Приказката без край, а когато я напуснах, книгата вече я нямаше.
Господин Кореандер изгледа изпитателно Бастиан през очилата си.
— Ей, да не се опитваш да ме направиш за смях?
— Не — отвърна Бастиан едва ли не объркан, — ей Богу, не. Това, което ви казвам, е истина. И вие би трябвало да го знаете!
Господин Кореандер помисли малко, после поклати глава.
— Трябва да ми обясниш — всичко по-подробно. Седни все пак, момчето ми. Ето тук!
Той посочи с дръжката на лулата си второ кресло, което: беше точно срещу неговото. Бастиан седна.
— И така — рече господин Кореандер, — я сега ми разкажи какво означава всичко това. Но, ако обичаш, бавно и поред.
И Бастиан започна да разказва.
Не го правеше така подробно, както пред баща си, но тъй като господин Кореандер проявяваше все по-голям интерес и разпитваше за всичко с най-големи подробности, минаха повече от два часа, докато Бастиан свърши.
Странно, но кой знае защо, през цялото време нито един клиент не влезе и не смути разговора им.
Дълго пуши господин Кореандер, след като Бастиан завърши разказа си. Изглежда, беше дълбоко погълнат от мислите си. Накрая отново се изкашля, оправи очилата си, гледа Бастиан известно време изпитателно и каза:
— Едно е ясно — ти не си ми откраднал тази книга, защото тя не е нито моя, нито твоя, нито пък на някого другиго. Ако не се лъжа, самата тя също е от Фантазия. Кой знае, може би точно в този момент се намира в ръцете на другиго и той я чете.
— Тогава значи ми вярвате? — попита Бастиан.
— Разбира се — отвърна господин Кореандер, — всеки разумен човек би го направил.
— Честно казано — рече Бастиан, — никак не се надявах на това.
— Има хора, които никога не могат да отидат във Фантазия — каза господин Кореандер, — има и други, които могат, но остават там завинаги. Но макар и малко, има и такива, които отиват във Фантазия и се връщат обратно. Като теб. Те спасяват и двата свята от гибел.
— А, аз нямам никаква заслуга за това — рече Бастиан и се изчерви. — За малко нямаше да се върна и аз. Ако не беше Атрею, сега сигурно щях да съм в Града на бившите царе и да остана там завинаги.
Господин Кореандер кимна и продължи да пуши замислено.
— Да — изръмжа той, — добре си ти, имаш приятел във Фантазия. С това, ей Богу, не всеки може да се похвали.
— Господин Кореандер — попита Бастиан, — откъде знаете това?… Искам да кажа… били ли сте вече във Фантазия?
— Разбира се — отвърна господин Кореандер.
— Но кога сте били там? — попита Бастиан. — Тогава трябва да познавате Месечка!
— Да, познавам Детската царица — каза господин Кореандер, — е, името й тогава не беше същото. Аз я нарекох другояче. Но това няма никакво значение.
— Тогава трябва да знаете и книгата! — извика Бастиан. — Тогава сте чели Приказка без край!
Господин Кореандер поклати глава.
— Всяка истинска приказка е приказка без край. — Той обходи с поглед многото книги, които се намираха по стените чак до тавана, посочи към тях с дръжката на лулата си и продължи: — Има много врати към Фантазия, момчето ми. Не по-малко са вълшебните книги. Доста хора така и не узнават нищо за тях. Така че важното е кой ще вземе в ръце една такава книга.
— Тогава Приказката без край е различна за всеки човек?
— Точно това искам да ти кажа — добави господин Кореандер, — освен това човек може да отиде във Фантазия и да се върне не само с книгите. Има и други пътища. Има време да ги научиш.
— Искате да кажете — попита Бастиан, изпълнен с надежда, — че аз все пак ще видя Месечка още веднъж, но нали всеки я среща само един път?
Господин Кореандер се наведе напред и рече:
— Момчето ми, чуй нещо от един стар, опитен странник из Фантазия! Това е тайна, която там никой не знае. Ако помислиш малко, ще разбереш защо е така. Вярно, при Месечка не можеш да отидеш втори път… но само докато е Месечка. Дадеш ли й ново име, ще я видиш отново. Колкото и често да се повтаря това, все ще ти се струва, че е за пръв и единствен път.
По навъсеното като на булдог лице на господин Кореандер засия за момент някакъв мек блясък, който го направи младо и едва ли не красиво.
— Благодаря, господин Кореандер!
— Аз трябва да ти благодаря, момчето ми — отвърна господин Кореандер. — Ще ми е приятно, ако наминаваш от време на време при мен, за да си кажем какво ново сме научили. Не са много хората, с които можеш да говориш за такива неща.
Той протегна ръка към Бастиан.
— Съгласен ли си?
— С удоволствие — рече Бастиан и се изправи. — Сега трябва да си вървя. Баща ми ме чака. Но пак ще дойда.
Господин Кореандер го съпроводи до вратата. Когато отиваха натам, Бастиан видя през обърнатите букви на надписа върху стъклото, че баща му стои от другата страна на улицата и го чака. Цялото му лице сияеше.
Бастиан бутна вратата, при което гроздът от месингови звънчета започна лудо да бие, и побягна към баща си.
Господин Кореандер затвори внимателно вратата и дълго гледа след двамата.
— Бастиан Балтазар Букс — промърмори той, — ако не се лъжа, ти ще покажеш на още много хора пътя към Фантазия, за да ни донесат Водата на живота.
И господин Кореандер не се излъга.
Но това е друга приказка и ще бъде разказана друг път.
