Моримондо. Каза им, че за по-малко от едно денонощие манастирът е останал без ключар и без библиотекар.
— Ти — рече той на Никола — ще поемеш работата на Ремиджо. Познаваш задълженията на мнозина от манастира. Намери някой да те замести в ковачницата, заеми се веднага с най-важното за днес — в кухнята, в трапезарията. Освобождавам те от службите в църквата. Върви. — След това се обърна към Бенций: — Снощи ти бе назначен за помощник на Малахий. Погрижи се скрипторият да бъде отворен и внимавай никой да не влиза сам в библиотеката.
Бенций се осмели да възрази, че все още не бил посветен в тайните на библиотеката. Абатът го изгледа строго:
— Никой не е казвал, че ще бъдеш посветен в тези тайни. Ти ще бдиш работата да не спира, да бъде вършена като молитва за загиналите братя… и за тези, които ще умрат. Всеки ще работи върху книгите, които вече е получил, който желае, може да прави справки в каталога. Нищо повече. Освобождавам те от вечерня, тъй като по това време ще трябва да затваряш.
— А как ще изляза? — запита Бенций.
— Прав си, аз ще заключа вратата веднага след вечеря. Върви.
Излезе с тях и не пожела да се спре при Уилям, който искаше да поговори с него. В хора бе останала малка групичка — Алинардо, Пачифико от Тиволи, Аймаро от Алесандрия и Пиетро от Сант Албано. Аймаро се хилеше:
— Да благодарим на Бога — рече той. — След като германецът умря, имаше опасност да ни сложат за библиотекар още по-голям варварин от него.
— Кой мислите, че ще бъде назначен на негово място? — попита Уилям.
Пиетро от Сант Албано се усмихна загадъчно.
— След всичко, което се случи напоследък, въпросът вече не се свежда до библиотекаря, а до абата…
— Мълчи — прекъсна го Пачифико. А Алинардо, както винаги унесен, рече:
— Пак ще сторят несправедливост… както по мое време. Трябва да го спрем.
— Кого? — запита Уилям. Пачифико го хвана под ръка и го поведе към вратата, далеч от стария монах.
— Виж какво, знаеш, че ние обичаме много Алинардо; за нас той е олицетворение на древната традиция и на най-добрите дни на манастира… Но понякога приказва, без да съзнава какво говори. Всички се безпокоим кой ще бъде назначен за библиотекар. Трябва да бъде достоен, зрял и мъдър… Това е.
— Трябва ли да знае гръцки? — запита Уилям.
— И арабски, така налага традицията, така изисква и длъжността му. Но мнозина от нас отговарят на тези изисквания. Например аз — казвам го най-смирено, и Пиетро, Аймаро…
— Бенций знае гръцки.
— Бенций е много млад. Не знам защо вчера Малахий го предпочете за свой помощник, но…
— Аделмо знаеше ли гръцки?
— Мисля, че не. Не, не знаеше, сигурен съм.
— Но Венанций знаеше. Също и Беренгарий. Добре, благодаря ти.
Излязохме и тръгнахме към кухнята да похапнем.
— Защо се интересувахте кой знае гръцки? — попитах го аз.
— Защото всички, които умират с почернели пръсти, знаят гръцки. Следователно би трябвало да очакваме, че следващият труп ще бъде измежду тези, които знаят гръцки. Включително и аз. Ти няма от какво да се боиш.
— Какво мислите за последните думи на Малахий?
— Нали чу какво каза. Скорпионите. Петата тръба оповестява между другото появата на скакалците, които ще пакостят на хората с жила като у скорпионите, това го знаеш. Малахий ни уведоми, че някой го е предупредил.
— Шестата тръба — рекох аз — оповестява коне с глави като на лъвове, от устата им ще излизат огън, дим и жупел, с ездачи, облечени в брони огнени, хиацинтови и жупелни.
— Прекалено много неща. Но следващото престъпление може да стане и край оборите. Ще трябва да ги наблюдаваме. И да се готвим за седмата тръба. Значи още двама. Кои са най-вероятните кандидати? Ако целта е тайната на „finis Africae“, застрашени са тези, които я знаят. Доколкото ми е известно, знае я единствено абатът. Ако не става дума за други кроежи. Нали чу, преди малко съзаклятничеха да свалят абата, но Алинардо говореше в множествено число.
— Ще трябва да предупредим абата — рекох аз.
— За какво? Че ще го убият ли? Нямам убедителни доказателства, Подчинявам действията си на мисълта, че убиецът разсъждава като мен. Но ако следва друг план? Ами ако изобщо няма убиец?
— Какво искате да кажете?
— Не знам точно какво. Но както вече ти казах, трябва да мислим за всички възможни логични и нелогични връзки.
Ден шести
ПЪРВИ ЧАС
Поел новата си длъжност на ключар, Никола от Моримондо даваше нарежданията си на готвачите, а те от своя страна го осведомяваха за реда в кухнята. Уилям искаше да поговори с него, но той ни помоли да почакаме. Добави, че след това трябвало да слезе в криптата — в съкровищницата, за да провери как върви работата по почистването на мощехранителниците, — за която все още отговарял; там можел да ни отдели повече време за разговор.
След малко ни покани да го последваме, влезе в църквата, мина зад главния олтар (в кораба монасите слагаха една катафалка, за да будуват над тялото на Малахий), после слязохме по една стълбичка и се озовахме в помещение с ниски сводове, опиращи се на дебели колони от недялан камък. Намирахме се в криптата, където се съхраняваха съкровищата на манастира — място, пазено ревниво от абата, където се допускаха само високопоставени гости, и то при изключителни обстоятелства.
Наоколо беше пълно с мощехранителници с най-различна големина; в тях на светлината на факлите (запалени от двамина верни помощници на Никола) заблестяваха различни предмети с приказна красота. Позлатени одежди, осеяни със скъпоценни камъни корони, кутии от различни метали, украсени с разни фигури, почернени или инкрустирани със слонова кост. Изпаднал в унес, Никола ни показа евангелиарий с подвързия, покрита със симетрично подредени емайлови плочки, разделени от златни филиграни и прикрепени със скъпоценни камъни като с гвоздеи. Посочи ни една изящна ниша с две колони от лазулит и злато; те обрамчваха едно сваляне на Христа от кръста, изобразено с изящен сребърен барелеф, а над него на фон от пъстър оникс се издигаше златен кръст, осеян с тринайсет диаманта; малкият фронтон беше изваян от ахат и рубини. След това видях диптих от злато и слонова кост, разделен на пет части, представляващи пет епизода от живота на Христа, а в средата се открояваше мистичен агнец, изработен от позлатени сребърни килийки, запълнени със стъклена паста — единственият многобагрен образ на този студен бял фон.
Никола явно се гордееше с нещата, които ни показваше — гордост сияеше по лицето му, гордост личеше и в жестовете му. Уилям похвали това, което бе видял, после попита Никола що за човек е бил Малахий.
— Чуден въпрос — отвърна Никола. — Та ти го познаваше по-добре от мен.
— Да, но не достатъчно. Никога не можах да разбера какво мисли… и… — като се поколеба да изказва мнение за един починал наскоро човек, добави — …дали изобщо мислеше.
Никола наплюнчи пръст, прекара го по една не съвсем добре почистена кристална повърхност, поусмихна се и отвърна, без да погледне Уилям:
— Виждаш ли, че няма защо да ме питаш… Така е; според мнозина Малахий само си даваше вид, че мисли, а всъщност беше доста простоват човек. Алинардо го смяташе за глупак.
