свети Адалберт, меча на свети Стефан, кост от крака на света Маргарита, пръст на свети Виталий, ребро от света София, брадичката на свети Еобан, горната част от лопатката на свети Йоан Златоуст, годежния пръстен на свети Йосиф, зъб от Кръстителя, тоягата на Мойсей, късче крехка и раздрана дантела от сватбената дреха на Богородица.
Видях и други неща, които не бяха мощи, но все пак бяха свидетелства за чудеса и за незнайни същества от далечни краища, донесени в манастира от монаси, пътували до най-отдалечените краища на света — един препариран базилиск и една препарирана хидра, рог от ликорна, яйце, в което някакъв отшелник намерил друго яйце, късче от манната, с която се хранели евреите в пустинята, зъб от кит, кокосов орех, раменна кост от допотопно животно, бивник от слон, ребро от делфин. И още други мощи, които не успях да разпозная от кого са и чиито мощехранителници може би бяха по-ценни от тях (някои от тези мощи, съдейки по фактурата на кутиите от почернено сребро) трябва да бяха прастари — една безкрайна поредица от късчета кости, парчета плат, дърво, метал, стъкло. И стъкленици с черен прах: научих, че една от тях съдържала пепел от изгорения град Содом, а друга — хоросан от стените на Йерихон. Все неща, за които — дори за най-невзрачните измежду тях — някой император би дал цял феод, че и повече, и които носеха не само огромен авторитет на манастира, който ни бе дал подслон, но и бяха извор на истинско материално богатство.
Продължавах да обикалям като замаян, докато Никола бе престанал да ни описва различните предмети, пък и беше излишно — над всеки имаше подробно описание; можех да се разхождам свободно, почти накъдето ми хрумне, сред това обилие от неоценими богатства, като понякога им се възхищавах на ярка светлина, а понякога ги зървах в полумрака, когато помощниците на Никола се местеха от едно място на друго в криптата с факли в ръце. Бях просто очарован от тия пожълтели — мистични и в същото време отблъскващи — сухожилия, прозрачни и тайнствени, от тия късчета дрехи от незапомнени времена, избелели, разнищени, понякога навити в стъкленицата като избелял ръкопис, от тези раздърпани тъкани, които се сливаха с плата, постлан под тях, свети останки от духовен (и рационален) живот, а сега положени в стъклени или метални съдове, подражаващи с малките си размери на смелото възвисяване на каменните катедрали с техните кули и шпилове, сякаш и те се бяха превърнали в някакво минерално вещество. Нима така погребаните тела на светиите очакват възкръсването на плътта? Нима от тези отломки щяха да се възродят онези организми, които в блясъка на Божието видение, придобивайки отново всяко от своите естествени сетива, щяха да долавят, както пише Пиперно255, и най-малките разлики в миризмите?
Но ето, че Уилям ме отклони от моите размишления, докосна ме по рамото и рече:
— Аз тръгвам. Ще се кача в скриптория, трябва да проверя нещо…
— Но не ще можем да получим книги — рекох аз, — нали на Бенций му наредиха…
— Трябва само да прегледам книгите, които четох онзи ден, книгите, дето все още са на масата на Венанций. Ако искаш, остани тук. Тази крипта е чудесно обобщение на дискусията за бедността, на която ти бе свидетел тези дни. Сега вече знаеш защо тези твои събратя почват да си вадят един другиму очите, когато се стремят да бъдат избрани за абати.
— Нима вярвате на това, което подхвърли Никола? Нима престъпленията са свързани с борбата за получаване на този сан?
— Вече ти казах, че засега не искам да правя предположения на глас. Никола ни каза доста неща. Някои ми се сториха интересни. Сега искам да проверя още една следа. Може би предишната, но искам да я огледам от другата страна. А ти не се зазяпвай много в тия мощехранителници. Виждал съм много други отломки от кръста в други църкви. Ако всички те бяха истински, нашият Господ бог е страдал не върху две кръстосани греди, а върху цяла гора.
— Учителю! — възкликнах възмутен.
— Така е, Адсон. Има още по-богати съкровища. Преди години в Кьолнската катедрала видях черепа на Йоан Кръстител от времето, когато е бил дванайсетгодишен.
— Наистина ли? — възкликнах с възхита. Но после ме обзе съмнение. — Но той е бил убит много по- късно!
— Другият череп сигурно се съхранява другаде — отвърна сериозно Уилям.
Никога не успявах да разбера кога се шегуваше. В моя край, когато някой се шегува, казва нещо и после се изсмива шумно, така че всички да могат да вземат участие в шегата. А Уилям се смееше само когато говореше сериозни неща, но се държеше най-сериозно, когато вероятно се шегуваше.
Ден шести
ТРЕТИ ЧАС
Уилям се сбогува с Никола и се качи в скриптория. Аз пък се бях наситил на съкровищата, затова реших да отида в църквата и да се помоля за душата на Малахий. Никога не бях изпитвал добри чувства към този човек, от когато се боях; пък и няма да крия, дълго време го смятах за виновник за всички престъпления. А сега разбрах, че може да е бил просто несретник, потискан от незадоволени страсти, глинено гърне сред железни съдове, навъсен, защото е бил объркан, мълчалив и уклончив, защото е съзнавал, че няма какво да каже. Изпитвах по отношение на него известно угризение и си рекох, че бих могъл да притъпя чувството си за виновност, ако се помоля за сполетяната му от жестоката орис душа.
Църквата бе осветена от мъждукащи синкави отблясъци, сред които се очертаваше трупът на клетника, и бе сякаш населена от равномерния шепот на монасите, които опяваха мъртвеца.
В Мелкската обител неведнъж съм бил свидетел на смъртта на някой събрат. Събитие, което не бих могъл да нарека радостно, но което въпреки всичко ми изглеждаше ведро, подвластно на спокойствието и на някакво безметежно чувство за справедливост. Всички се редуваха в килията на умиращия, утешаваха го с добри слова и всеки дълбоко в сърцето си мислеше колко блажен е смъртният, защото му предстои да увенчае добродетелния си живот и след малко ще се присъедини към хора на херувимите в безкрайното им ликуване. Част от тази ведрост, полъхът на тази света завист се предаваше и на умиращия, който издъхваше спокоен. А колко различни бяха смъртните случаи, станали през последните дни! Най-сетне можах да видя отблизо как умира жертва на сатанинските скорпиони от „finis Africae“; сигурно така бяха умрели и Венанций, и Беренгарий, търсейки утеха във водата, с лице, сгърчено като това на Малахий.
Седнах в дъното на църквата и се сгуших, за да се боря със студа. Усетих, че ме полазва топлинка, и размърдах устни, за да се присъединя към хора на молещите се събратя. Следвах ги почти без да съзнавам какво изговарят моите устни, главата ми клюмаше, очите ми се затваряха, Мина доста време, мисля, че заспивах и се събуждах поне три-четири пъти. После хорът запя „Dies irae…“256, пеенето ми подейства като наркотик. Заспах дълбоко. А може би не заспах, а по-скоро изпаднах в някакъв тревожен унес, както се бях свил също като рожба, намираща се все още в утробата на майката. Над душата ми легна мъгла, имах чувството, че се намирам в място не от този свят, и ми се яви видение или сън — как да го нарека, не знам257.
Слизах по тясна стълба в някакво ниско подземие, сякаш влизах в криптата със съкровищата, но ето че, продължавайки да слизам, се оказах в една по-просторна крипта, която пък се оказа кухнята на Зданието. Да, това бяха наистина кухните, но тук имаше не само пещи и тенджери, но и духала и чукове, сякаш си бяха дали среща и ковачите на Никола. От печките и котлите излизаха червени отблясъци, от врящите тенджери се вдигаше пара, а по повърхността на съдържащите се в тях течности излизаха големи бълбукащи мехури, шито се пръскаха с глух, непрестанен пукот. Готвачите размахваха шишове, докато послушниците, събрали се до един, подскачаха, за да докопат пилетата и другия крилат дивеч, набучен на нажежените прътове. Край тях ковачите удряха с чуковете си така, че тътенът оглушаваше всички, а от наковалните се надигаха облаци от искри, сливайки се с искрите, бълвани от двете пещи.
Не можех да разбера дали съм попаднал в ада, или в рая, така както би могъл да си го представи Салваторе, плувнал в какви ли не сосове, изпълнен с тръпнещи наденици. Но не ми остана време да се запитам къде съм попаднал, защото влезе цял рояк джуджета с големи, тенджерообразни глави, те ме повлякоха със себе си и ме избутаха до прага на трапезарията, като ме принудиха да вляза.
Помещението бе празнично украсено, По стените висяха големи гоблени и знамена, но изписаните по
