— Алинардо още е сърдит на някого, и то отдавна, когато са му отказали да го удостоят с длъжността библиотекар.
— И аз съм чувал за това, но то е стара работа, най-малко отпреди петдесетина години. Когато дойдох тук, библиотекар беше Роберто от Бобио и старите говореха, че били постъпили несправедливо с Алинардо. Тогава не пожелах да разпитвам за подробности, защото ми се струваше, че ще бъде проява на неуважение към по-възрастните, пък и не исках да се поддавам на слухове. Роберто имаше помощник, той умря; замести го Малахий, който по това време бе много млад. Мнозина твърдяха, че нямал никакви заслуги; разправял, че знае гръцки и арабски, но това не било вярно; бил само добър подражател — умеел да преписва с красив почерк ръкописите на тези езици, но без да разбира какво преписва. Твърдяха, че един библиотекар трябва да бъде много образован. Алинардо, който по това време беше все още в разцвета на силите си, изрече много горчиви слова по повод това назначение. Подхвърли, че Малахий бил назначен на тази длъжност, за да угодят на неговия враг, но не можах да разбера кого има предвид. Това е всичко. Непрекъснато се говореше, че Малахий пази библиотеката като куче, но без да знае точно какво пази. Когато Малахий избра за свой помощник Беренгарий, започнаха да говорят и против него. Разправяха, че и той не падал по-долу от своя учител, че бил само интригант и нищо повече. Говореше се… но и ти сигурно знаеш за тия приказки… че между Малахий и него имало някакви особени отношения… Стари работи, а ти знаеш, че се приказваше и за Беренгарий и Аделмо, а младите писари твърдяха, че Малахий се измъчвал мълчаливо от жестока ревност… Говореше се и за връзката между Малахий и Хорхе, но не в този смисъл… никой никога не е поставял под съмнение добродетелността на Хорхе! Но по традиция Малахий, като библиотекар, трябваше да се изповядва пред абата, докато всички останали се изповядват пред Хорхе (или пред Алинардо, но старецът вече е почти изкуфял)… Та разправяха, че въпреки всичко Малахий твърде често разговарял насаме с Хорхе, сякаш абатът е имал власт над душата му, но в замяна на това Хорхе е управлявал тялото му, неговите постъпки, неговата работа. Пък и нали знаеш, сигурно сам си видял — когато някой искаше сведения за някаква забравена стара книга, той не се обръщаше към Малахий, а към Хорхе. Малахий съхраняваше каталога и се качваше в библиотеката, но Хорхе знае какво съдържа всяко заглавие…
— Защо Хорхе знае толкова много за библиотеката?
— След Алинардо той е най-възрастният, тук е още от младини. Хорхе трябва да е прехвърлил осемдесетте, говори се, че е ослепял най-малко преди четиридесет години, а може и по-рано…
— Как така е успял да научи толкова много неща, преди да ослепее?
— Ах, за него се разправят легенди. Казват, че още като дете бил осенен от Божието благоволение, че още като дете започнал да чете в Кастилия книгите на арабите и на гръцките мъдреци. Но и след като ослепя, и сега прекарва дълго време в библиотеката, нарежда да му носят книги и някой послушник му чете на глас в продължение на часове. Той запомня всичко, не е изкуфял като Алинардо. Но защо ме питаш за всичко това?
— Сега, след смъртта на Малахий и Беренгарий, кой е посветен в тайните на библиотеката?
— Абатът, и абатът ще трябва да ги предаде на Бенций… ако пожелае…
— Защо ако пожелае?
— Защото Бенций е млад, той беше назначен за помощник, докато Малахий беше още жив, едно е да си помощник-библиотекар, друго е да си библиотекар. По традиция след това библиотекарят става абат…
— Така значи… Затова постът библиотекар е толкова желан. Значи и Абон е бил библиотекар, така ли?
— Не, Абон не е бил библиотекар. Той е бил назначен за абат, преди да дойда тук, тоест преди тридесет години. Преди това абат е бил Паоло от Римини, един много особен човек, за когото разказват разни чудновати истории — четял много, знаел наизуст всички книги в библиотеката, но страдал от някаква особена болест — не можел да пише; затова го наричали Abbas agraficus254… Когато станал абат, бил много млад, разправяха, че бил подкрепян от Алжирдас Клюнийски, така наречения Doctor Quadratus. Но това са стари клюки на монасите. С една дума, Паоло станал абат, Роберто от Бобио заел мястото му на библиотекар, но страдал от някаква болест, всички знаели, че той нямало да може да ръководи манастира, и когато Паоло от Римини изчезнал…
— Умрял ли е?
— Не, изчезнал, не знам как; един ден тръгнал на път и не се завърнал, може и да е бил убит от разбойници, докато е бил на път… Та след като Паоло изчезнал, Роберто не можел да стане абат и започнали някакви големи машинации. Разправят, че Абон бил извънбрачен син на властелина на този район, бил израснал в манастира Фосанова, разправяха, че като юноша помагал на свети Тома, когато той умрял там, и че се заел със свалянето на великия покойник по стълбите на една кула, където трупът изобщо не можел да мине… такива били заслугите му, подмятаха злобарите… Така или иначе, той бил избран за абат, ако и да не е бил библиотекар, а някой — май Роберто — го посветил в тайните на библиотеката.
— А защо е бил избран Роберто?
— Не знам. Винаги съм се старал да не се задълбочавам много в тия работи; нашите манастири са свети обители, но стане ли дума за длъжността абат, понякога се вършат страшни машинации. Аз си гледах моите стъкла и моите мощехранителници, не исках да се забърквам в тия истории. Нали разбираш защо не мога да ти кажа дали абатът ще посвети Бенций в тайните на библиотеката; това ще бъде равносилно да го посочи за свой наследник — а става дума за един неразумен младеж, един граматик, почти варварин, от далечния Север; какво може да знае той за тази страна, за манастира, за отношенията му с местните властелини…
— Но и Малахий, и Беренгарий не бяха италианци и въпреки това са били назначавани в библиотеката.
— Това е тъмна работа. Монасите разправят, че от половин век насам манастирът е престанал да следва своите традиции… Затова още преди петдесет години, а може би и още по-рано, Алинардо се е стремял да стане библиотекар. Библиотекарите са били винаги италианци, тази земя ражда умни хора. Виж какво… — Тук Никола се поколеба, сякаш не искаше да изрече това, което се канеше да каже, — виж какво, може би Малахий и Беренгарий умряха, за да не станат абати.
Изведнъж трепна, размаха ръка пред лицето си, сякаш да пропъди тези непристойни мисли, и се прекръсти.
— Какви ги говоря! Виждаш ли, от доста време насам в тази страна — и в манастирите, и в папския двор, и в църквите — стават срамни неща… Борби за домогване до властта, обвинения в ерес, за да се отнемат нечии облаги… Страшно е, започвам да губя доверие в човешкия род, навсякъде ми се привиждат заговори и дворцови съзаклятия. Дотам ли трябваше да стигне и този манастир — под въздействието на някаква черна магия в това хранилище на свети мощи да се появи цяло змийско гнездо. Погледни само какво минало има този манастир!
Сочеше ни пръснатите наоколо съкровища и без да обръща внимание на кръстовете и на другите вещи, ни поведе да видим мощехранителниците, с които се славеше манастирът.
— Вижте — възкликна той, — това е острието на копието, проболо гърдите на Спасителя! — В златна кутия със стъклен похлупак на пурпурна възглавничка бе поставено триъгълно парче желязо, доста разядено от ръжда, но излъскано след упорита обработка със зехтин и восък. Но това беше дребна работа. Защото в друга сребърна кутия, обсипана с аметисти, с прозрачна задна стена, видях късче дърво от светия кръст, донесено в манастира лично от майката на император Константин, царица Елена, след като отишла да се поклони на Светите места — където била разкопала хълма Голгота и Божия гроб и издигнала на това място катедрала.
После Никола ни показа и други неща, но не бих могъл да ви разкажа за всички — толкова бяха многобройни и особени. В една кутия, обсипана с аквамарини, бе положен гвоздей от кръста. В стъкленица, поставена върху подложка от дребни засъхнали рози, имаше късче от трънения венец, а в друга кутия — и тя върху постеля от сухи цветя — видях пожълтяло късче от покривката на масата от Тайната вечеря. Показа ни и кесията на свети Матей, изплетена от сребро, а в един цилиндър, привързан с разядена от годините лилава лента и запечатан със златен печат, бе поставена кост от ръката на света Ана. И — истинско вълшебство сред тия вълшебства — видях къс от Витлеемската ясла, поставен на червена възглавница, обшита с перли и покрита със стъклен похлупак; видях и късче от пурпурната туника на свети Йоан Евангелист, две от веригите, в които са били оковани глезените на апостол Петър в Рим, черепа на
