от него и съм сигурен, че капитан Фриймантъл ще ми прави компания.
Очите на капитан Фриймантъл потърсиха въпросително погледа на Ема.
— Сигурен ли сте, скъпи господине? — колебливо запита мисис Блейк.
— Да, да! Толкова пъти съм му се наслаждавал. Моля те, Ема, поискай добрата ни бавачка да го приготви.
Бавачката отдавна си бе легнала, затова Ема сама приготви горещия шоколад в кухнята и го поднесе на табла в гостната, заедно с бутилка ром.
— Отлично, отлично — изрече мистър Уотсън, като си наливаше солидно количество алкохол в чашата шоколад. — Не помня кога за последен път разговор ми е доставял такова удоволствие. Вие ме върнахте в старите времена, капитан Фриймантъл. Моля ви, предайте моите поздрави на добрия си баща, когато му пишете следващия път. Имахме навика да го наричаме Гети Фриймантъл — тихичко се засмя той, изпълнен със спомени.
— Аз също, скъпи господине, след като утре се върна на кораба си, много, много често ще си спомням за този прекрасен час. — Усмихнатите очи на капитан Фриймантъл срещнаха погледа на Ема. Той добави: — Мис Уотсън, вие правите най-хубавия шоколад, който някога съм вкусил.
— Благодаря — тихо каза тя. — Аз също се радвах, докато слушах вас и татко. Бих искала да науча повече за тези сакски крале.
— Наистина ли? Тогава при първа възможност ще ви изпратя книга. Ще имате ли желание да я прочетете?
— С най-голямо удоволствие.
— Тогава ще го направя.
След като гостите си заминаха, Ема помогна на баща си да се качи и да си легне. Той с въздишка промълви:
— Как ми се иска да прекарваме по-често подобни вечери! Хауард и Първис са чудесни хора, но винаги се държат така, сякаш се страхуват да не ме развълнуват прекомерно; толкова почтителни са в поведението си. Но този млад човек…
— Сигурна съм, че те го правят с най-добри намерения, татко.
— Предчувствам, че ще спя прекрасно. Благодаря ти, Ема, мила. Само остави свещта край леглото ми да гори. След малко ще я угася, но най-напред ще си прочета молитвите и ще подредя мислите си.
Ема излезе на пръсти. Остави отворена вратата на собствената си спалня, за да може да вижда отблясъка на светлината на свещта върху стената на стълбищната площадка. Веднъж-дваж тя излиза на пръсти и се вглеждаше зад ъгъла, но баща й все още четеше молитвеника си. Най-после тя заспа, но светлината продължаваше да свети. Когато, часове по-късно, в началото на сипващата се зора, тихичко влезе в стаята на баща си, свещта бе догоряла до край. Баща й лежеше мъртъв, завивките бяха разхвърляни, сякаш се бе надигал и мятал от едната страна до другата в борбата си със смъртта. Нямало е лесна битка, нито доброволно предаване. Ема, уплашена и потресена от доказателствата за това самотно сражение, почувства неотменим дълг да изпъне тялото на баща си, да затвори очите и устата му, да избърше лицето му, да подреди всичко, както трябва и да го покрие със старателно изпънати завивки, преди да повика старата бавачка.
Зимното слънце започваше да изгрява. Точно сега, помисли си Ема, капитан Фриймантъл се качва на пощенската карета за Портсмут. Може би ще изминат много месеци, преди да научи за станалото. Възможно е и изобщо да не научи.
Сграбчи я ледена, парализираща горест. „Още една част от живота ми си отиде, изчезна завинаги“ — помисли тя.
Денят щеше да бъде много дълъг.
Всъщност денят, последвал смъртта на мистър Уотсън, се стори на дъщерите му дълъг колкото няколко седмици. Трябваше да се изпратят хора, които да уведомят Робърт и Джейн в Кройдън, Сам в Гилфорд. Необходимо бе да се отправи писмо до Пенелъпи и доктор Хардинг в Уеймут. Налагаше се да се изпратят съобщения: до младия мистър Маршал, помощника на енорийския свещеник, както и до мистър Тирит, бъдещия свещеник на Стантънската енория, който засега живееше в Хайндхед с многото си малки деца и, както бе известно, с нетърпение очакваше да се премести веднага, щом стане възможно. Заминаха и други съобщения: до мистър Синдел, аптекаря, до семейство Едуардс, до мисис Блейк и други съседи.
— Мислиш ли, че е редно да изпратим по някого вест до лейди Озбърн в замъка? — измъчена и изцапана с мастило попита Елизабет, която седеше зад бюрото на баща си.
Това бе първият пряк въпрос, който през последните часове тя зададе на Ема. При пристигането си вкъщи Елизабет бе толкова потресена и обхваната от скръб, след като чу нещастната новина, че почти не продума на сестра си през остатъка на деня. Сред многото болки на Ема се бе присъединил и страхът, че сестра й, по някакъв начин, смята нея отговорна за фаталния изход. Това опасение бе потвърдено по време на посещението на мистър Синедл:
— Сърцето му е отказало да работи, мис Уотсън, това е всичко — утешително произнесе аптекарят. — Знаете, че това можеше да се случи по всяко време през последните девет месеца. Всъщност удивлявам се, че той остана толкова дълго сред нас… Да, вярно е, че една вечер, прекарана в оживен разговор, може да е спомогнала да се ускорят нещата… определено, пък и силна стимулираща напитка от горещ шоколад с ром преди лягане… неразумно, да, несъмнено малко неразумно… но кой, в крайна сметка, може да даде компетентно мнение по тези въпроси? Би било безсмислено, абсолютно безсмислено да се търси вина или отговорност в такъв момент, моя най-скъпа мис Уотсън.
Въпреки това Ема почувства, че отговорността вече бе приписана и то на нея. Усети го по необичайното мълчание и сдържаност в поведението в Елизабет, а сетне и от държането на Робърт, Джейн и Маргарет, които първи от семейството пристигнаха в пасторския дом.
— Дала си му горещ шоколад? С ром? Какво си си мислила? Как е могла да ти хрумне такава чудата и неразумна идея? И то след дълго, изморително и излишно разискване с оня капитан, как му беше името…
— Как си могла да бъдеш толкова потресаващо, толкова безбожно несъобразителна? Толкова да не се замислиш за доброто на баща ни? Да не говорим за доброто на останалите.
— Но той сам предложи да поднеса питието! Помоли за него, поиска го! Наслаждаваше се от сърце на един оживен, вълнуващ и съдържателен разговор с капитан Фриймантъл за саксите…
— Саксите, как не! — тросна се Робърт.
Ема чувстваше, че е изпаднала в незаслужена немилост. Последната си вечер на тоя свят мистър Уотсън бе прекарал в пълно щастие, посетителите и напитката му бяха доставили истинско удоволствие. „Трябва да се опитам да осмисля този факт и да не го забравям — помисли си Ема. — Излишно и неприлично е да се спори. Просто съм длъжна да понеса тази беда по най-достойния начин, който ми позволяват силите. Така ми се иска да дойде мисис Блейк. Тя, сигурна съм, ще прояви съчувствие към мене и ще потвърди факта, че татко бе в отлично настроение снощи и на няколко пъти каза колко се радва на компанията на капитан Фриймантъл“.
Но мисис Блейк, вероятно смятайки, че семейство Уотсън не желаят присъствието на чужди хора в подобен тъжен момент, тактично не се появи.
Робърт, в качеството си на адвокат на семейството, преди няколко години бе участвал в съставянето на бащиното си завещание, което поради тази причина не съдържаше нито добри, нито лоши изненади. Основната част от неголемия имот на мистър Уотсън се разделяше между двамата му сина, а всяка от дъщерите получаваше по сто лири. Пасторският дом, разбира се, не можеше да се завещава и веднага следваше да премине в други ръце. На Ема й бе мъчно за загубата на овощните дръвчета, за езерото с патиците, за градината и за горичката. Тя таеше горестен страх, че сърцето на Елизабет е съкрушено от предстоящото напускане на този любим дом, но в момента сърцето на Елизабет бе затворено за нея.
Ема така и не чу какво е станало на бала в Доркинг. Това й причиняваше допълнителна тъга, защото копнееше да разбере дали всичките грижи и старания, които така щедро бе положила за нейната външност, са дали резултат. Нито пък й бе възможно да размени мнения — както жадуваше — с Елизабет за яростната,
