макар непризната и с вежливи думи водена война, която се разгаряше сред семейството във връзка с разпределянето на личните вещи на мистър Уотсън, мебелите и домакинските принадлежности.
През целия си живот, местейки се от една енория в друга, мистър Уотсън винаги бе пренасял със себе си значително количество порцелан, сребърни сервизи и ленени покривки, както и множество отлични, солидни, макар и старомодни мебели, които бе наследил от родителите и дедите си. Част от мебелировката, преди презирана като остаряла, сега, по своеволния каприз на модата, отново бе придобила стойност. А различни други вещи като кърпите и покривките за маса, обрамчени с брабантски дантели, както и няколко безупречно изглеждащи сервизи от произведен в Дерби порцелан с гравирана корона, получени отдавна като сватбени подаръци, по всяко време неминуемо щяха да породят интерес.
Пенелъпи (която вече бе пристигнала с най-голяма бързина от Уеймут заедно със съпруга си), Маргарет и Джейн бяха кръстосали шпаги заради разпределянето на тези вещи, много, от които не бяха оставени на никого конкретно в завещанието.
— Твоята къща, скъпа Джейн, е вече напълно обзаведена, така че за какво биха могли да ти послужат още сребърни сервизи или кърпи, да не говорим за столове и маси? Подобни вещи имаш предостатъчно. Докато Клисъкс тепърва цялостно ще се обзавежда и стаите там са толкова огромни, че не ми се побира в ума с какво бих могла да ги запълня… Бюрото на татко ще подхожда отлично, ще бъде точно онова нещо, което е необходимо за стаята, където ще устроим кабинета на доктор Хардинг…
— Бюрото на татко трябва несъмнено да отиде у Робърт като най-голям син — отвърна Джейн с побелели от ярост ноздри. — Не може да става и дума на кого ще принадлежи то. Освен това следва ние да получим пианото, тъй като нашата малка Огъста засега е единственото дете в рода и малкото скъпо ангелче проявява подчертан музикален талант — или ще го прояви, ако има инструмент, на който да свири. Да не говорим, че такава прекрасна марка като „Броудуд“ ще се похаби в Клисъкс. Влагата ще повреди пианото само за месец.
— Пианото трябва да принадлежи на сестра ни Ема — заяви Сам, който дотогава бе мълчал. — Тя свири тъй прекрасно.
— Ема? Че къде би могла тя да сложи пиано? Тя няма дом. Нито пък съществуват изгледи да има.
— Не виждам защо липсата на дом трябва да лиши момичетата от някои ценни вещи — решително произнесе Сам. — Нещата могат да се пазят на склад.
— Да се пазят на склад? — пронизително извикаха Джейн и Пенелъпи, по изключение единодушни. — При тия високи складови такси? Глупости! Освен това е направо позор, че Ема получава всички онези книжа на татко… смехотворно е… непристойно. Къде ще ги държи, моля?
— Аз ще се грижа за тях. А освен това — настояваше на своето Сам — вещи като пианото биха могли да се дадат на момичетата, но временно да се пазят в къщата на една от вас с ясната уговорка, че са взети под наем и ще бъдат върнати, когато собственичките им се омъжат и си установят собствен дом.
— Напълно неизпълним план! Няма никаква вероятност подобно нещо да се случи! — заяви Пенелъпи с приповдигната горна устна и вирната брадичка.
Нещастният доктор Хардинг, за първи път изправен пред семейно събиране в пълен състав, очевидно намираше преживяването за потискащо и се бе оттеглил в един ъгъл. Ако жена му или шуреят го питаха за мнението му, той прибягваше към една-единствена неизменна защита:
— Не желая неприятности! Никога не съм обичал неприятностите. Защо да не можем всички да се държим мило и сговорчиво?
Ема, Елизабет и Сам, трите истински скърбящи деца на мистър Уотсън, изобщо не можеха да се мерят по алчност с Робърт, Пенелъпи и Маргарет, да не говорим за Джейн, която не бе прекарала и половин час в пасторския дом, когато отдели огромен празен сандък и започна да трупа в него съдове, прибори, сервизи, вази и свещници.
Дори съпругът й бе малко смутен.
— Не би ли почакала, докато мине погребението, любов моя? Няма ли да е по-добре?
— Но Сам Хитчънс се връща в Кройдън тази вечер, Робърт, и спокойно може да отнесе това със себе си. Разбираш, че по този начин ще си спестим разноските по превоза.
През следващите месеци, дори години, Пенелъпи щеше ожесточено да разпитва за всички онези вещи и семейни ценности, „които Джейн задигна в деня, когато татко почина“.
Погребението бе насрочено за след три дни, за да има достатъчно време за закупуване на черен камгарен плат и креп и ушиване на траурно облекло. Заупокойната служба трябваше да се води от мистър Хауард, но друга извънредно злощастна и трагична случка наруши този план.
Два дни след смъртта на баща си Ема случайно се озова в кухнята, разговаряйки с Бетси и старата бавачка за приготовленията, които трябваше да се направят, та да се задоволи апетитът на цялото домочадие с обилна, но икономично приготвена вечеря.
Докато разглеждаше няколко буркана варени къпини, Ема си спомни за живия къпинов плет в парка Озбърн и отбеляза:
— Чудя се защо мисис Блейк още не ни е навестила. Изглежда странно. Не е в характера на мисис Блейк да отлага посещение у съседите, за да им изкаже своите съболезнования.
Бетси високо ахна от ужас.
— О, мис Ема! Още не са ви съобщили… всъщност ние не искахме да ви казваме… вие бяхте толкова близка с тази дама…
— Какво да ми кажете? — настойчиво запита Ема, като рязко се завъртя и се взря в двете пребледнели лица и потресени очи, пред които се изправи.
— Мисис Блейк загина! Също и малкият мастър Чарли!
— Загинала? Не може да бъде? Какво искате да кажете?
— Заклеваме се в Библията, мис Ема. Сърце не ни даваше да ви съобщим… Вие толкова скърбяхте за нещастния господар…
— Но какво се е случило?
— Излетели са от файтона. Мистър Том Мъсгрейв е карал, а по-безполезен, безотговорен, безразсъден и негоден за нищо млад нещастник никъде няма…
— Той ги возел за тук, за да ви посетят и изкажат съболезнованията си, както рекохте…
— Трябвало горкият мистър Хауард да ги доведе, ама лейди Озбърн тъкмо тогаз пратила да го повикат най-спешно…
След като се бяха захванали да разказват, двете жени не успяваха да изрекат всичко достатъчно бързо и постоянно се прекъсваха взаимно. Ема ги върна към същността на въпроса.
— Но как се е случило? Пиян ли е бил Том Мъсгрейв?
— Ах! Натряскан до козирката, изобщо няма съмнение. Напил се бил като…
— Както често го прави тия дни…
— Почти винаги, вика мисис Съклинг…
— Като завивали на ъгъла на Катангър Лейн, едното колело попаднало в канавката…
— Дамата и момченцето изхвръкнали и паднали право върху главите си…
— На твърдия път…
— А пък мастър Мъсгрейв, той всичко на всичко си одраскал коляното!
— Разбира се, сега той е яката разстроен. Не ще да си покаже носа от къщи. Спотайва се вътре, мълчалив като риба…
— Както и трябва да се очаква!
— Но това е ужасно… ужасно! — Ема прокара непослушни пръсти през косата си. — Сестра ми знае ли?
— Мис Елизабет?
Беше ясно, че на старата бавачка и през ум не й минава, че Пенелъпи или Маргарет могат да бъдат наречени сестри.
— Не, не знай, мис Ема, поне на мен сърце не ми даде да й кажа. След като мастър Том тъй явно я отличил на бала — четири танца изтанцувал с нея, всички за това говореха! Та аз чух от Пати Уилсън, камериерката в „Белия елен“.
— О, милостиви небеса! Трябва да отида и веднага да съобщя на Елизабет!
Ема откри Елизабет в спалнята, която деляха, мълчаливо и със сълзи на очи да подрежда и да опакова
