доста работа. Чудя се кой ли е този? Някой от надзирателите на строителите вероятно…?
Очевидно ръководейки голяма част от всички тези дейности, в двора стоеше широкоплещест, сравнително млад мъж, облечен твърде изискано за строител, но у когото имаше нещо, неприсъщо на човек с по-добро обществено положение: грубият, невъздържан и все пак весел тон, с който даваше заповеди на подчинените си и на който те отговаряха по същия начин; фамилиарните обноски, може би прекалено фамилиарни, но при все това примесени с някакво угодничество, когато се обръщаше към мистър Хардинг и Пенелъпи. Облеклото му изглеждаше неудачен компромис между опит да следва модата и необходимостта да носи дрехи, по-подходящи са сегашното му занятие. Той постоянно дърпаше вратовръзката си, прекалено стегната за всички онези бързи движения, които бе принуден да прави. А раираните му чорапи представляваха най-неразумният избор при положение, че постоянно минаваше през праха, калта, сламата и безредието, оставяно навсякъде от работниците.
— О, Боже! — тихо промърмори мис Озбърн. Ема с изненада забеляза, че естествено безкръвното й лице бе пребледняло още повече.
— Не сте ли добре, мис Озбърн?
— Не… не. Няма ми нищо. Изобщо нищо. Но виждам, че тук сме напълно de trop, най-добре е веднага да се сбогуваме, моя скъпа мис Ема, и веднага да си вървим. Сега не е моментът да искаме да ни представите на сестра си. Това ли е мисис Хардинг, на стълбите?
— Да, това е Пенелъпи. А белокосият господин зад нея е доктор Хардинг. Надявам се друг път да ми позволите да ви запозная с тях. Много съм ви признателна за вашата огромна любезност… — доста разстроено се извиняваше Ема.
Каретата изви, не без трудност, и Ема и багажа й бяха свалени.
Използвайки благоприятната възможност, създадена от шума на товар от тухли, изсипван от наклонена талига, и виковете на разтоварачите, мис Кар осведоми Ема с тих глас:
— Този едър тъмнокож мъж — оня, който точно сега ругае коларя ей — там — името му е Тикстаф. По едно време изпълняваше длъжностите иконом и надзирател в замъка Озбърн. Но възникнаха затруднения — установи се, че в някои отношения не е подходящ. Повече нищо не мога да ви кажа. Всъщност и не знам. Не бих искала да твърдя нищо в негов ущърб. Но се чувствам малко притеснена, дори разтревожена, че го виждам така свободно да се разпорежда тук, в Клисъкс. Не знам дали трябваше да ви казвам това — нали няма да приемете думите ми като нещо нередно?
— Ни най-малко. Задължена съм ви за предупреждението — отвърна Ема със същия тон.
— Ема! — извика Пенелъпи, съзряла в този момент най-малката си сестра. — Ето те и тебе най-после! Тук има да се вършат куп неща. Направо не зная накъде да се обърна. Хейтроп! Тази разтегателна маса трябва да отиде в голямата предна зала вляво. А двете метални гравюри и слонските бивни, както и картината, на която е изобразено сражение, са за кабинета на господаря. Погрижи се да постелят килима, преди да внесат бюрото. Ема, след като вече си тук, най-добре виж какво можеш да направиш, за да подредят кухнята, както трябва. Тая жена, която доведохме от Чичъстър, се оказа пълна глупачка и няма ни най-малка представа какво да върши.
— Но какво ще стане с моя багаж? Ако го оставя на земята, положително някой ще изпусне дъска или торба с хоросан върху него…?
— Ох! — извика Пенелъпи, сякаш чашата на търпението й преля, а очите й заизпращаха мълнии към якия мистър Тикстаф. — Пърси! Мистър Тикстаф! Моля те, би ли наредил на Багът да занесе чантите на мис Ема до втората площадка?
— С най-голямото възможно удоволствие, мисис Х. — възкликна Тикстаф и дълбоко й се поклони с размах, без да обръща внимание на резкия й тон и поглед. — Но предпочитам сам да се нагърбя с честта да окажа тази услуга. Значи това е малката мис Ема? Перлата на семейството, както виждам! Не казват ли, че малките неща винаги са най-хубави?
Изучаващият поглед, с който мистър Тисктаф обгърна Ема от глава до пети, бе едновременно бърз и всеобхватен, при това придружен с усмивка, успяла едновременно да блесне за миг и да се спотаи трайно върху устните. Ема си помисли, че никога дотогава не бе срещала човек, към когото така бързо да изпита лошо чувство. Това, че можеше да флиртува с жена в дълбок траур, само по себе бе възмутително, какво оставаше за начина, по който го направи.
— Чия бе каретата, която току-що отпътува? — троснато запита Пенелъпи, гледайки над Еминото рамо. — О, дамите от замъка. Много мило от тяхна страна, разбира се, че те докараха до тук, но слава Богу, дето не пожелаха да останат. Щяха ужасно да пречат. Фийлдинг! В името на Всевишния, внимавай как носиш това канапе, ще скъсаш дамаската му.
— Ако нямате нищо против да минете насам с мен, мис Ема, ще ви покажа къде сте настанена заедно с вашата сестра мис Елизабет — каза мистър Тикстаф, умело провирайки се сред мебели, строителни материали и купища багаж. — Ха! Ха! Заварвате ни в най-тежкото положение, понеже сестра ви мисис Х. с изумително настървение се втурна да се премества. Предупредителните ми думи не успяха да я разколебаят, тя настояваше незабавно да се настани. „В противен случай — казваше тя — оная проклетница мисис Джейн със сигурност ще сложи ръка на всички най-хубави вещи…“ О, Господи, ето на, виждам, че предните стълби са препречени от леглото с балдахина и то точно сега, така че хайде да се върнем назад, по този коридор, през облицованата със зелено сукно врата… Но простете, скъпа мис Ема, още не съм се представил, тъй като сестра ви мисис Х. бе твърде припряна в оня момент. Пърси Тикстаф, напълно на вашите услуги.
Той съумя да се поклони отново, докато носеше доста тежките чанти на Ема нагоре по задната стълба с лекота, която подсказваше, силата му.
— Благодаря, сър — едва произнесе Ема, която успяваше да го следва, но се бе задъхала от бързината на изкачването и стръмнината на стълбите.
— Значи мис Хариет Озбърн от замъка ви докара до тук, така ли? — продължи Тикстаф, поемайки по втори, още по-стръмен ред стълби. — Това е напълно в духа на нейното великодушие — тя е очарователна млада дама, не намирате ли? Винаги толкова мила, без сянка от високомерие… за разлика от… но стига толкова! Любопитно ми е да узная дали мис Хариет спомена нещо за мене? Едно време, в дните, когато аз…
Ема понечи да отвори уста и да даде отрицателен отговор, но точно тогава чу гласа на Елизабет от горната площадка:
— Ема? Ти ли си? Ела насам и ще ти покажа къде сме настанени.
Ема почти не бе имала време да разгледа обкръжаващата я среда. Останала бе само с усещането за студ, влага и дълбока древност. Ясно доловимата миризма на старинна каменна зидария и старинно дърво бе изцяло напоила тясната задна стълба. През високите, сводести, все още много мръсни прозорци, които гледаха към окръжаващите ги огромни дървета, се процеждаше мрачна зеленикава светлина. „Това здание — помисли си тя — създава идеална обстановка, в която да се развиват събитията от «Удолфо», «Горския магьосник» или друг мистичен роман. Ах, горката леля Марая, колко много обичаше тези книги! Къде ли е сега, какво ли чете?“
Елизабет я въведе през врата с невисок праг в стая, поне четири пъти по-голяма от онази, която деляха в Стантън. Таванът бе нисък, а светлина в помещението влизаше през редица квадратни прозорци, съставени от множество малки стъкла, които гледаха право към стръмен скат на горист хълм. Надолу по него се спускаше малка рекичка между високи брегове.
— Благодаря ви, мистър Тикстаф, много съм ви признателна — изрекоха едновременно двете сестри.
Дори толкова самодоволен и безчувствен човек, какъвто бе мистър Тикстаф, не можеше да пренебрегне това очевидно безцеремонно отпращане.
— Беше ми много приятно да ви помогна, госпожици — каза той и като се поклони отново, се оттегли.
— Какъв противен човек — рече Ема, след като вратата се затвори.
— Това е човекът, който се занимава с деловите въпроси на зет ми — с безизразен глас съобщи Елизабет. — Ето, Ема, това е моето легло, а това — твоето. Дрехите ни засега ще стоят зад завесата, докато се намери гардероб.
— Едва ли си струва трудът да разопаковам моите — каза Ема, потисната от рязкото държане на
