Елизабет. — Тук съм нужна за не повече от ден-два.
— Е, както желаеш. По-скоро както те желаят. Трябва да те оставя. От мене се очаква да надзиравам мебелирането на кабинета на доктор Хардинг. Пенелъпи иска ти да се заемеш с кухнята. Слез долу колкото е възможно по-бързо. Там е пълен хаос. О! — Елизабет за момент скри ръце в шепи и възкликна: — Всичко е толкова ужасно! — и бързо излезе от стаята.
Ема съзнаваше, че от нея също се очаква да снове насам-натам като израз на благодарност за гостоприемството на сестра, която нито обичаше, нито харесваше. Но вместо това отиде до прозореца и коленичи до перваза, издигащ се на около фут от пода. Как съвършено тихо бе в тая стая! Долиташе единствено ромоленето на рекичката. „По-тихо е дори от Стантън — помисли тя. — Там можеше да се чуе мученето на кравите в двора, кукуригането на петлите, крякането на патиците. Тук няма никакъв звук. Не достига дори слабо ехо от цялата онази бъркотия, която продължава в предната част.“
„Горката Елизабет — продължи да размишлява Ема. — Тя смята, че съм я лишила от дома й и щастието й. И предполагам, наистина е така. Но при всички случай краят щеше да настъпи много скоро. Месеците на татко бяха преброени. И Сам го каза. А тук, у Пенелъпи, кой знае? Животът на Елизабет би могъл да поеме по някакъв нов път, който сега не можем да си представим. Стига да не се остави да я превърнат в обикновена прислужница. Никога не съм била преди в толкова тиха къща. Не съм уверена, че тя ще подхожда на Пенелъпи. Защо от всички възможни места те избраха тъкмо това за свой дом?“
Ема без всякакви усилия намери обратно пътя надолу към кухнята, откъдето при приближаването си чу глъч и врява. Вътре три различни групи хора си пречеха, опитвайки се да свършат своята работа — строители монтираха лавици и тръби, носачи вкарваха маси, шкафове и сандъци със съдове за готвене и хранене, объркани прислужници, повечето новопостъпили, се мъчеха да разпределят кухненските прибори по предназначение, да ги подредят и да сготвят. Старата бавачка от пасторския дом, която на теория ръководеше всички тия дейности, не можеше да направи нищо, освен безпомощно да клати глава.
— Е, толкова голяма неразбория не съм виждала през целия си живот. Ама мис Пени си е такава — като беше дете, все не признаваше никакъв ред и щом й хрумнеше някоя идея, още мислила-недомислила, искаше веднага да я осъществи. Господ да ни е на помощ, макар че господарят трябва да е богат като Крузо, ако се пресметне колко пари са отишли само за тая кухня. Та погледнете, мис Ема, чисто новата Румфордова печка, огромния съд за готвене на пара, великолепния порцеланов умивалник и шкафа за поддържане на яденето топло; а пък сладкарското помещение, ами онези лавици в килера — какви стабилни плочи са и колко са красиви. Ясно е, че си играят с пари.
Ема се огледа и бе не по-малко впечатлена. Тя бе в състояние да забележи и влиянието на практичен ум. Доктор Хардинг можеше да изглежда възрастен, невзрачен и объркан, но външността му със сигурност създаваше невярна представа за неговия характера. Интелектът, който бе проектирал тази кухня с нейните съоръжения, положително не принадлежеше на Пенелъпи, напълно способна да пришие ръкав на корсажа с долната част нагоре. Доктор Хардинг можеше по време на семейни спорове да се оттегля в ъгъла, но не беше изглупял старец. Освен ако, разбира се, мистър Тикстаф не бе изготвил плана на кухнята.
Докато тия мисли се въртяха в главата й, Ема бе започнала да организира прислужниците, които бяха много доволни да действат под твърдото ръководство на един човек. Скоро с помощта на старата бавачка редът и спокойствието взеха да надделяват. Вещите не се вдигаха и оставяха двайсет пъти от двайсет различни души, а се подреждаха на подходящите им места или временно се складираха в безопасни хранилища. За щастие изглежда такива имаше в изобилие. Ема, откъсвайки по някой миг за разучаване, откри лабиринт от неизползвани старинни сервизни помещения, залички за обработване и съхраняване на млечни продукти, складове за сладка и конфитюри, килери за дивечово месо, миялни за кухненски съдове, винарски изби и други тъмни влажни малки стаички, чието предназначение си остана неизвестно и неразгадаемо. Те изглеждаха толкова стари, че тя лесно можеше да си представи сакските воини, разположили се в тях със своите щитове, мечове и чаши с медовина. Тази картина внезапно предизвика у Ема топъл спомен за това, как капитан Фриймантъл разказваше с неподправен ентусиазъм за сакските крале и тя неволно се усмихна при тази мисъл.
Измъкна я за миг навън и пред нея се разкриха ширнал се край къщата двор, павиран с тухли и с кладенец по средата, конюшни, помещения за карети и хранилища за конски седла и хамути, както и огромна градина с множество зидове, всичко страшно запуснато. В момента този недостатък се отстраняваше с главоломна бързина от цяло войнство градинари, които копаеха, косяха къпиновите храсти, отсичаха мъртвите клони и засаждаха чимове. На Ема й бе малко мъчно да гледа как скоростно на дивата пустош се придава подреден вид и се надяваше, че дейността на работниците няма да се разпростре прекалено нашироко.
„На татко би му харесало това място — помисли тя, надничайки в стара розова градина, където разперените пълзящи клонки се бяха сплели в гъста мрежа. — Жалко, че нямаше възможност да го види. А може и да е идвал, преди години, когато сър Мелдред е бил жив.“
Раздадоха се призивни викове „Мис Ема! Мис Ема!“ и, обхваната от угризения на съвестта, тя побърза да се прибере и започна да дава нареждания къде да се сложат порцеланът, среброто, гюмовете за мляко и кошовете за непрано бельо.
С непрекъснат труд през следващите пет-шест часа най-накрая бе постигнат удобен и спретнат вид. Ема не бе стъпвала в останалата част на къщата през това време и когато напусна кухненските помещения, с интерес забеляза, че стаите, поставени под надзора на мистър Тикстаф, бяха също така добре подредени. Доктор Хардинг с помощта на Елизабет си бе уредил спокойно убежище от кабинет и библиотека. Ала салоните, будоарите, всекидневните и балната зала, където се разпореждаше Пенелъпи, все още си оставаха в състояние на пълен хаос. Пенелъпи явно бе лишена от образно виждане, не можеше да си представи как една вещ би изглеждала на дадено място, докато не я поставеха там, затова мебелите непрекъснато биваха влачени насам-натам в съответствие с виковете й:
— Опитайте пак по предишния начин! Не, върнете го обратно, но го обърнете! Не, и така не става!
Накрая доктор Хардинг прояви неподозирана дотогава власт и каза:
— Скъпа, мисля, че на всички ни вече дойде премного. Не е ли по-добре да вечеряме? Ето го Бертран, който иска да ни съобщи, че вечерята е готова от половин час.
Бертран, колкото и да се учудваше и съмняваше бавачката, се оказа истински френски готвач и бе приготвил отлично ядене в тази толкова неудобна обстановка.
— Нямах представа, че доктор Хардинг е толкова заможен — промърмори Ема на Елизабет, докато след вечеря двете застилаха леглата си и окачваха пердетата в собствената си стая. (Безсмислено е да очакваме прислужниците да стигнат до помещенията на толкова горен етаж още през първия ден — бе отбелязала Елизабет с обичайния си здрав разум.)
Сега тя простичка отговори:
— Пенелъпи ми каза, че мистър Тикстаф отдавна му бил съветник… съветвал го къде да инвестира. Упътвал го как да натрупа спестявания.
— Явно това е дало резултат. Но аз продължавам да смятам Тикстаф за отвратителен човек.
На масата по време на вечеря мистър Тисктаф, който във всяко отношение се държеше като член на семейството, се бе провикнал:
— Вдигам тост за скъпата мис Ема, която има глава на раменете си, достойна за четката на художник! Пия и за нашата трудолюбива мис Елизабет, която свърши десеторно повече работа от всеки присъстващ тук и дори не ми позволява да напълня чашата й с вино, макар да й предлагам трети път!
Той се поклони и вдигна чашата си, а доктор Хардинг изрече:
— Наистина мисля, че съм имал късмет две толкова забележителни момичета да ми станат балдъзи.
А Пенелъпи стисна устни, вторачи се в чинията си и не пророни дума.
Почти веднага щом свърши вечерята, Ема, която се чувстваше напълно изтощена, отиде да си легне. През целия ден тя бе твърде уморена и измъчена, за да мисли за скърбите си, но сега те я връхлетяха отново: баща й, мисис Блейк, леля й. Потисната и унила, тя се сви на колене до прозореца и се загледа навън. Зимната вечер бе тъмна като в рог. Ема виждаше единствено отблясъка на собствената си свещ върху стъклото, но докато впиваше поглед в тъмнината, към това отражение се прибави нова светеща
