свие. „Те ще се върнат сгодени от Лондон — помисли тъжно тя. — В Лондон ще му се стори по-лесно да направи предложение.“
В този момент се появи Пенелъпи, разливаща се в усмивки.
— Лорд Озбърн! Какво голямо щастие! Съпругът ми ще дойде, само да смени обувките си! Каква кал! Бях забравила колко много кал има в провинцията. Какво прави нейно благородие майка ви? Добре ли е?
Лорд Озбърн нескопосно повтори разказа си за посещението на лейди Озбърн в Лондон. Докато говореше, Пенелъпи хвърляше изпълнени с мълнии погледи към сестрите си: „Защо не ме повикахте по- рано? — властно изискваха отговор очите й. — Защо не са предложени закуски? Къде е Фийлдинг с шерито?“
— Значи скъпата ви майка се наслаждава на лондонските удоволствия. Но когато се върне и след като ние пооправим къщата, дълбоко се надявам и вярвам, че ще ни гостува тук. За нас е много ценно мнението й за това, което сме постигнали досега.
Лорд Озбърн промърмори нещо, което би могло да се приеме като обявяване на намеренията на майка му по този въпрос.
— Тя е… тоест тя има… или поне аз смятам така…
— Великолепно! Толкова лесно се стига до Лондон от тук! — ликуващо говореше Пенелъпи. — Ние предвиждаме да правим много, много посещения в столицата, нали, моя любов?
В този момент се бе появил доктор Хардинг с чисти обувки и объркан израз, сякаш желаеше да се намира, където и да е, но не и тук. При вида на Сам лицето му светна.
— Разбира се, от Чичъстър посещение до Лондон бе направо немислимо, но сега нещата са съвсем други. Когато строителите най-накрая ни оставят на спокойствие, надяваме се да ни гостуват много съседи. Нищо прекалено официално отначало, нали разбирате, просто няколко млади хора, събрали се да играят карти и малко да потанцуват — това са развлечения, които доктор Хардинг толкова много обича. След това топла вечеря. После, с времето, когато наближи Великден и нашият добър Бертран е приготвил достатъчно количество пикантни провизии, може би бал…
Сам разговаряше сериозно с мистър Тикстаф, но думата бал се вряза в слуха му.
— Бал? — попита той с братска безцеремонност. — Милостиви небеса, Пенелъпи! Не хвърчиш ли твърде нависоко? Имаш ли достатъчно голяма зала за тази цел? Или достатъчно познати?
Пенелъпи му хвърли унищожителен поглед, но на Ема й се стори, че долови в очите на доктор Хардинг кратък проблясък на нещо, което приличаше на облекчение и солидарност.
— Разполагам с място, естествено. Двата странични салона са слети в един и би било безумно прахосничество да не се използват…
„Да, но кого ще покани? — помисли Ема. — Кои от бившите ни съседи биха проявили желание да пътуват толкова далече по кален път? Пък и повечето от тях са възрастни. И бедни. Балът не е забавлението, което да ги привлече.“
Тя забеляза, че Сам отклони очи към прозореца. Предният двор вече бе подреден, хаосът бе изчезнал. Проследявайки накъде гледа брат й, Ема установи, че една карета спира в двора.
— Милостиви Господи! Още гости, гледай ти! — извика ликуваща Пенелъпи. — Чудя се кои ли могат да бъдат?
Ема бе пронизана от спомена за едно друго утро, когато мисис Блейк пристигна на посещение с четирите си деца в стантънския пасторски дом. Същият ден, помисли си Ема, в който Пенелъпи се яви, за да съобщи, че се е омъжила. Колко много неща се бяха случили оттогава и все тъжни.
От тези неутешителни мисли я изтръгна гласът на Фийлдинг, който извести за пристигането на мистър Едуардс, мисис Едуардс и мис Едуардс.
Ема хвърли бърз поглед към притеснения Сам и веднага осъзна, че той предварително е знаел за плановете на семейство Едуардс и в съответствие с тях бе планирал собственото си посещение. Чудеше се дали и лорд Озбърн не бе сторил същото. Благодарение на професията си Сам научаваше новините от всеки дом и кътче в околията. Можеше да се очаква, че лорд Озбърн като официално признат кандидат на Мери Едуардс поддържа връзки с нея. Той никак не изглеждаше изненадан от появата й.
Мери Едуардс бе двайсет и една годишна, с година по-млада от Маргарет. С лишеното си от всякакъв цвят лице тя не бе хубавица, но имаше изключително приятни черти, бледосини очи и буйни, много меки руси коси, чиито къдрици упорито отказваха да запазят формата си и от тях постоянно се изплъзваха малки кичурчета. Притежаваше фини обноски, но бе твърде срамежлива и поглеждаше родителите си неспокойно, често с желание да я упътят какво да прави. „Много ми напомня за някого — помисли си Ема, която я бе виждала само веднъж преди това, на първия бал в Доркинг. — Но на кого?“
Мистър и мисис Едуардс се държаха с подобаваща вежливост, но малко резервирано, особено дамата, която имаше сдържан вид, сякаш отлагаше за по-нататък преценката си за този нововъзстановен, пищен дом. Мистър Едуардс бе по-непринуден и общителен и скоро установи сърдечни отношения с доктор Хардинг, впускайки се в приятелско обсъждане на риболова, на подобряването на горите чрез редовно изсичане на дърветата и на отличните качества на водата в Епсъм.
Пенелъпи, завързала оживен разговор с лорд Озбърн, казваше:
— Закуска след лов! Та това е превъзходна идея! За доктор Хардинг ще е удоволствие да я организира и по този начин да се запознае със съседите във весела и неофициална обстановка. Трябва да знаете, че ненавиждаме официалностите! Смятайте въпросът за уреден, лорд Озбърн! Кога се събирате отново с хрътките си из тия краища? О, дотогава всички тези огромни купчини камъни ще са изчезнали, обещавам ви, къщата и имението ще са в напълно завършен вид. С огромно нетърпение очаквам да ви видя в пълния ви блясък. Между другото — тя понижи глас — какво стана с нещастния Том Мъсгрейв? Чувам, че с него било направо свършено, клетника, след онова, което се случи.
Лорд Озбърн придоби крайно мрачен вид и смънка:
— Мисля… смятам… не зная… не съм съвсем сигурен…
Ема не успя да чуе останалата част от отговора.
Мистър Тикстаф бе влязъл в разговор с мистър Едуардс и доктор Хардинг.
— Дотам, докъдето стига, плавателният канал Уей — Арън е много добър — казваше той, — но това, от което спешно се нуждаем в тоя край, е Главен имперски плавателен канал от Лондон до Портсмут. Възможен е маршрут от Доркинг през Уотън и Абинджър до Окли, може би канал по долината на река Моул или пък връзка с железопътната линия на Съри в Мърстам.
— Теглените с мулета вагонетки са много по-ефективни от шлеповете, влачени от коне — възрази мистър Едуардс. — Пък и по-бързи.
— Но разходите, скъпи ми господине, разходите! Помислете си само как ще се полагат всички тия релси! Много по-добре би било да се удължи Кройдънския канал до Портсмут.
— Да, като се прокопаят Бог знае колко хълмове, построят се тунели и виадукти и се отклонят водните пътища по нови русла…
— И в двата случая ще е необходим закон на Парламента…
„Мили Боже — каза си Ема, озарена от внезапен проблясък. — Възможно ли е това да е причината, накарала доктор Хардинг да купи тази къща? Заради разположението й край реката? Заради огромната стойност, която би придобил този имот, ако някой от обсъжданите в момента планове се превърне в реалност?“
Тя отправи поглед през прозореца навън. От сутрешната гостна, разположена в югоизточния край на къщата, се разкриваше великолепна гледка към хълма, чак до тясната река, която кротко се виеше между обраслите с гъсталак брегове и отразяваше небето, като никога ясно, с почти пролетна синевина. Ема опита да си представи тази река, превърната в оживен воден път: шлепове, натоварени с каменни и дървени въглища и вар, плисък на въжетата за теглене, тежко пристъпващи по брега огромни коне, викове на превозвачи, може би кей в подножието на самия хълм…
— Е, скъпи господине, по този въпрос най-добре се посъветвайте с лорд Озбърн. Той заседава в Камарата на лордовете.
Изразът на лорд Озбърн, който в момента разговаряше с Мери Едуардс, издаде огромното му нежелание други да се обръщат към него.
— Аз почти нищо не разбирам от тия работи… Аз не… Нямам… Не мога да поема…
Мисис Едуардс снизходително се сбогуваше с Пенелъпи:
