различен начин. Чудесно от страна на мисис Блейк да дойде да постои с тебе.
— Да, ще си поговорим на спокойствие и ще разнищим характера на лейди Озбърн — отвърна Ема, докато прислужник с ливрея и напудрена перука отваряше парадната врата. Тя махна ласкаво на сестра си за довиждане и докато обръщаше кобилата по широката улица, забеляза не много далече лорд Озбърн и Том Мъсгрейв, които яздеха, погълнати от разговор. До такава степен бяха увлечени в нещо, че не забелязаха Ема в скромния й файтон, която мина покрай тях в бърз тръс, защото старата кобила усещаше, че си отива вкъщи. Но като хвърли поглед назад, Ема се стресна, забелязвайки двамата господа да слизат от конете си пред вратата на голямата къща на семейство Едуардс.
„Е — помисли си Ема, — сестра ми Елизабет май ще има по-голяма компания, отколкото се бе надявала! А и ако господата правят посещението, за да поканят мис Едуардс да изтанцува няколко танца с всеки от тях, няма да е учтиво да не отправят покани и към Елизабет. Така че тя ще започне чудесно бала. Изглежда, че семейство Едуардс имат право да смятат, че лорд Озбърн ухажва Мери Едуардс. Аз лично мисля, че тя ще е много-много по-щастлива с милия ми брат Сам и не вярвам да е напълно безразлична към него, бедното момиче, ако съдя по начина, по който се изчерви, когато каза, че той и аз си приличаме. Но перспективата да живее в замък и да се нарича лейди Озбърн… Предполагам, родителите й смятат, че такава партия не се изпуска“.
Пристигайки у дома, Ема вкара файтона в двора и отведе кобилата в конюшнята. Когато влезе в пасторската къща през задната врата, старата бавачка й каза, че мисис Блейк вече е пристигнала, преди не повече от пет минути.
— Поканих я в гостната, мис Ема, защото знаех, че тъкмо такова ще е вашето желание. Огънят гори чудесно, а с нея е и господинът, та си има компания.
— Господинът? — сърцето на Ема подскочи в гърдите й. — Искаш да кажеш, мистър Хауард?
— Не, мис, господинът, който е на гости у мистър Хауард (самият мистър Хауард е придружил на бала лейди Озбърн). Имам предвид нещастния господин с една ръка.
— О, Боже…
— Казах на господаря, че са тук, мис Ема, и той рече да ви помоля да бъдете така мила, та да му помогнете да слезе долу. Защото искал да пийне чашка чай с господина, капитан Фриймантъл. Изглежда е познавал баща му преди много години, когато заедно са учили в Кеймбридж.
Ема забързано влезе в къщата, отвори вратата на гостната и произнесе:
— Бихте ли ме извинили за минута, докато помогна на татко да слезе долу? Зная, че много ще се зарадва да види капитан Фриймантъл.
На горния етаж Ема намери баща си да се опитва да си сложи дебелия, подобен на расо, вълнен халат, в който имаше обичай да се появява пред дошлите след часа за вечеря гости. Бе заплел шнуровете на възел, а чехлите бе обул обратно. Той покорно се остави тя да оправи тоалета му.
— Благодаря ти, мила. Само си представи, синът на моя стар приятел Гарет Фриймантъл — Гети Фриймантъл, както го наричахме в Кеймбридж, а това бе много години преди да стане епископ, какъвто е сега… Ще бъде истинско удоволствие да видя сина му… Смятам, че видът ми е приличен, мила моя.
Тя внимателно го съпроводи по стълбите и го въведе в гостната, където бавачката сновеше с табли, на които дрънчаха чайни прибори.
— Струва ми се, скъпи ми Фриймантъл, че бихте предпочели малко по-силно питие от чай? — предложи мистър Уотсън, след като представянето приключи и всички уютно се настаниха около огъня.
— Напротив, уважаеми господине! Чаят е точно онова, което искам. Разбирате ли, в морето ни се налага да прекарваме дълго време без чай — там май граховата супа е най-близко до него. Така че да изпия чаша истински чай за мене е просто удоволствие.
— А сега ми разкажете за вашето семейство. Вие ли сте най-малкият син?
— Да, сър. Брат ми Джордж последва баща ми в църковното поприще и несъмнено като него ще стане епископ, когато му дойде времето.
— Гети Фриймантъл, естествено. Та още в Кеймбридж, преди трийсет години наричахме баща ви Гети Фриймантъл.
Синът на епископа, който чуваше тази история за втори път, отправи заразителната си мила и закачлива усмивка към Ема.
— Точно така, сър! Следващият ми брат, Франк, постъпи в армията — в гвардията под командването на сър Хари Бърард. Гетите не бяха за него. А за мен, като най-млад, остана флотът.
— И несъмнено един ден ще бъдете адмирал.
— Не, сър, нямам такива амбиции. Ако страната не изживяваше критични времена, щях да стана историк, каквито бяха моите намерения. Истинското ми страст е историята.
— О, да! Дъщеря ми Ема ми разказа за вашата теория, че имотът Клисъкс някога е бил владение на Кеулин или Кадуала. Вижте, скъпи ми господине, колебая се редно ли е да противореча на гост, когото познавам тъй отскоро, но много по-вероятно е Кунегилс, който, както непременно знаете, е контролирал Уесекс…
Очите на капитан Фриймантъл заискриха. На лицето му грейна обезоръжаваща усмивка и той заговори:
— Аха! Може би, сър, но аз също, с цялото дължимо почитание към вас…
В следващата секунда те вече пламенно спореха.
Докато наливаше чая, Ема меко сподели с мисис Блейк:
— Всичко това се отразява много благотворно на баща ми! Той обожава подобни разговори. Мисля, че не се е радвал на спор като този от времето, когато братът на майка ми, вуйчо Франсис, идваше да обсъжда с него подобни исторически въпроси — погледнете как ръкомаха…
— Надявам се да не се окаже прекалено изморително за него. Позволих си голяма волност, като доведох капитан Фриймантъл на посещение, но той не искаше да съпроводи брат ми на бала. Дните, когато танцувал, били останали в миналото, а и изгаряше от желание да се запознае с баща ви. Виждам, че той не по-малко от него се радва на спора. Това отвлича мислите му от ръката… — Мисис Блейк изпи глътка чай и след миг добави: — Изключителен късмет имаме, скъпа Ема, че вашата сестра мисис Хардинг е решила да се установи в онзи романтичен дом. Колко приятни посещения ще правим там — какви исторически дискусии, излети и проучвания. Все още не съм се запознала със сестра ви Пенелъпи, но ако тя прилича на вас и мис Уотсън, с огромно нетърпение очаквам тази среща.
Ема се опита да си представи как Пенелъпи и доктор Хардинг изпитват удоволствие от подобен спор, но не успя.
— Не мисля, че сестра ми Пенелъпи се интересува особено от история — нерешително произнесе тя. — Но може би, след като дойде да живее в сграда с подобна антична стойност, ще придобие вкус към тази наука. — Дълбоко в себе си Ема смяташе това за малко вероятно.
— Вашата сестра обича ли природата? Дали ще се наслаждава на горите, на реката и хълма?
— Не съм сигурна — колебливо призна Ема.
Всъщност колкото повече мислеше, толкова повече се дивеше защо, за Бога, Пенелъпи и докторът бяха избрали такова неподходящо жилище.
— Братовчеде — каза в този момент мисис Блейк, — мисля, че е крайно време да си вървим. Не трябва да забравяме, че Мистър Уотсън не е добре със здравето. Не бива да го изтощаваме. А и ти възнамеряваш утре да хванеш ранната пощенска карета за Портсмут.
— Никак не ми се иска да прекъсна този приятен разговор — въздъхна мистър Уотсън. Той се вторачи с неподправена жалост в ръката на капитан Фриймантъл. — Много ми е мъчно за ръката ви, моето момче, много. Но докато сте плавали по море, сте поддържали ума си остър като бръснач. Ако и занапред го правите и продължавате да трупате нови знания, ще постигнете големи успехи. Загубата на ръка не означава, че е настъпил краят на света.
— Благодаря ви, сър. Напълно сте прав. Аз пък съм изключително щастлив, че имах възможността да се запозная с вас… и с част от вашето семейство.
— Редно е нашите гости да получат чашка алкохол на тръгване, за да им е по-лек пътят — предложи мистър Уотсън на дъщеря си. — Когато баща ви и аз бяхме младежи, капитан Фриймантъл, имахме навик вечер в стаите си в колежа да пием чаша горещ шоколад с ром — какво превъзходно, повдигащо духа питие бе това, едновременно ободряващо и укрепително. Мисля, скъпа Ема, че с удоволствие бих пийнал глътчица
