стъкло и позлатен порцелан.
Опитвайки да се повдигне на лакът, Ема простена, тъй като движението бе разтърсило китката й.
— Моля ви, не се вълнувайте, мис Уотсън. Останете за малко напълно неподвижна, ако обичате!
Озадачена, Ема си помисли, че разпознава гласа на мистър Синдел, аптекаря — услужлив, вежлив човек, който редовно посещаваше пасторския дом, когато мистър Уотсън се нуждаеше от грижи.
— Мистър Синдел! — немощно, но с облекчение произнесе тя. — Къде съм? Какво се е случило?
— Спокойно, спокойно, мис Ема. Изкълчили сте си китката, но не е нещо сериозно. Наместих я, сложих й компрес и ще ви мине като летен дъжд. След като сте в съзнание, ще ви дам лекарство за успокояване на болката. Ето, изпийте това, дете, и скоро ще бъдете бодра като кукуряк.
— Благодаря ви… ух… какъв отвратителен вкус.
Ема изпи горчивата смес и отново се отпусна без сили върху купчината възглавници, а в съзнанието й бавно проникваше фактът, че лежи върху канапе в огромна и разкошна гостна. В далечния край на стаята гореше друг огън и там седеше малка група хора. Една фигура пристъпи напред и трепетно запита:
— Тя по-добре ли е, мистър Синдел? Помогнахте ли й да се оправи?
Ема позна гласа на мис Озбърн. Младата дама приближи и коленичи до нея, втренчила поглед в лицето й.
— Бедничката, бедничката мис Ема! Толкова съжалявам за китката ви. Вината трябва да е моя, защото си спомням как силно я дръпнах, докато падах, а после, както каза мистър Синдел, сте си ударили главата, когато сте припаднали в нашия вестибюл.
— Май така е станало — каза Ема, след като вдигна здравата си ръка и докосна огромна подутина на челото си. — Не мога да си представя как е могла да ми се случи такава нелепост. Няма значение. Моля ви, не се извинявайте. Съвсем скоро всичко ще ми мине. А вие… скоро ли дойдоха хора да ви избавят? Ами Файдо? Чарлс?
— О, много скоро — заговори мис Озбърн, но в този момент бе прекъсната от долетелия сребрист глас на майка си.
— Скъпа Хариет, ти наистина не трябва да засипваш мис Уотсън с въпроси, защото така тя никога няма да се оправи достатъчно, за да отпътува за вкъщи. Всъщност това е била изключително глупава авантюра, напълно непростима, но трябва да сме благодарни, че никой не е пострадал особено. И нека това да бъде урок за всички участвали никога повече да не вършат такива неща. — Тя се засмя невесело и смехът й прозвуча като леден звън. — Надявам се така да бъде!
— Уверявам ви, Ваше благородие, бе чиста случайност — заговори слабо Ема. — Кученцето се впусна след топката, която бе се търкулнала в прохода…
— Истина е, мамо, точно така се случи — пламенно се намеси мис Озбърн. — И после Файдо се подхлъзна вътре, тъй като проходът бе заледен, а Чарлс тръгна да го вади и също се подхлъзна…
— Стига сме говорили за това, Хариет — студено изрече лейди Озбърн. — Не желая да чуя нито дума повече на тая тема. Това е скандално неподобаваща за една дама авантюра. Учудена съм от теб. Що се отнася до момчето, заслужава да го изпратят в леглото без вечеря.
— Не се съмнявам, лейди Озбърн, че сестра ми вече го е смъмрила, както подобава — намеси се мекият глас на мистър Хауард. Ема не можа да се въздържи и леко трепна при този звук — до този момент не бе разбрала, че и той е в стаята. Но сега мистър Хауард и ниската светлокоса жена, за която тя знаеше, че е мис Кар, се присъединиха към групата около канапето.
— Как се чувствате, мис Ема, по-добре ли сте? — вежливо запита той. Ема долови известна принуденост в тона му.
— Благодаря ви… да… много съжалявам, че създадох цялото това безпокойство на всички ви…
Ема с усилие овладя гласа си. Усети остро, че с нея не се отнасят както подобава. В края на краищата, инцидентът не бе станал по нейна вина, бързала бе с всички сили да намери помощ и въпреки това сякаш държаха нея отговорна за цялата случка.
— Имахте голям късмет, че мистър Синдел беше в замъка, за да предпише лекарство за подутите ми премръзнали пръсти — утешително й каза мис Кар. — Така че той можа веднага да прегледа китката ви и да вземе нужните мерки, за да я оправи. След няколко минути, щом почувствате, че сте посъбрали малко сили, ще ви откара вкъщи с каретата си, както сам предложи.
— О, благодаря ви! — възкликна Ема, като стана прекалено бързо и притисна ръка до челото си, защото стаята се завъртя около нея. — Много ще съм благодарна. Сестра ми Елизабет ще се безпокои, ако не се прибера вкъщи до… извинете, колко е часът?
— Не се тревожете, мис Ема. Още няма три и половина. Не бързам — любезно изрече мистър Синедл.
Но Ема знаеше, че той положително искаше час по-скоро да се отправи на оставащите му визити при неговите пациенти. Пък и тя не желаеше друго, освен да избяга от замъка Озбърн, където се чувстваше нежелана и натрапена. Цял късмет беше, помисли тя, че лорд Озбърн и неговия приятел Том Мъсгрейв отсъстват. Шумните им излияния и забележки на фона на ледената атмосфера, създавана от неприязънта и недоволството на лейди Озбърн щяха да направят положението още по-неловко.
— Сигурна съм, че след минутка ще се чувствам достатъчно добре, за да измина разстоянието до вашата карета, мистър Синдел — каза тя, като се опитваше гласът да й звучи твърдо и делово.
— Ако подадете ръка на младата дама, Синдел — студено заяви лейди Озбърн, — а някой от прислужниците я подкрепи от другата страна…
Със силно залитане Ема се изправи на крака.
За нещастие тъкмо в този момент лорд Озбърн и Том Мъсгрейв се появиха, оплаквайки се един на друг на висок глас от някакво младо куче, което развалило лова им, защото вдигнало птиците по-рано от необходимото.
— Охо! Та това е мис Уотсън, кълна се във всички светии! — весело обяви Том Мъсгрейв, докато мис Озбърн изтича при брат си, говорейки:
— Само си представи, Седрик! Какво нещо! Преживяхме такова приключение! Малкият Чарлс и аз паднахме в ледницата! И мис Ема бе принудена да отиде за помощ! Освен това ужасно нарани китката си и трябва да бъде откарана вкъщи с каретата на мистър Синдел!
— Паднали сте в ледницата? — учудено повтори лорд Озбърн, като почесваше обърканите си руси къдрици. — Но как, за Бога, е могло да се случи?
Том Мъсгрейв, който бе по-съобразителен и успяваше по-бързо да схване всяко положение, извика:
— Е, Озбърн, пристигнали сме точно в подходящата секунда. Можем да помогнем и да свалим младата дама долу до каретата, нали? Мисля, че тя е лека като перце, така ли е, мис Ема? Стойте настрана, Синдел, ние ще я отнесем до каретата за миг.
В този момент откъм другата камина хаплив старчески глас препоръча да се даде възможност на младата дама да сложи наметалото и шапката си, преди да излезе навън.
— И се опитай да не се правиш на по-голям глупак, отколкото Всевишният те е създал, внуко. Същото се отнася и за тебе, Том Мъсгрейв!
За първи път на Ема бе дадено да разбере, че възрастната съсухрена дама, увита в шалове и седнала на дивана до втората камина, бе вдовицата на дядото на лорд Озбърн.
— Нека да ви разгледам, мис — отсече старата дама, докато двамата млади мъже носеха Ема към нея. — Да! Вие действително донякъде приличате на майка си. Виждам го. Тя бе доста разумна жена. Вслушвах се в онова, което казваше. Но днес никой от младите не притежава и капка здрав разум. Всички са празноглави глупаци. Несъмнено вие сте същата като останалите.
— Надявам се, че не съм, госпожо — задъхано произнесе Ема, докато я отнасяха по-нататък. По-младата лейди Озбърн бе останала в дъното на стаята с израз на студена незаинтересованост редом с дъщеря си, мис Кар и мистър Хауард. Ема съжаляваше, че не й дадоха възможност да се сбогува и да изрече някаква благодарност.
След като двамата млади мъже я настаниха в каретата на мистър Синдел — по-внимателно, отколкото бе очаквала — тя се обърна към лорд Озбърн:
— Моля ви, милорд, предайте моята благодарност на майка си… и й кажете всичко, което се полага, за нейното гостоприемство.
