— Тъкмо напротив, скъпа, тук грешите. Тя на няколко пъти прояви любопитство да се запознае с вас. Откакто ви е видяла на последния бал, мис Озбърн смята, че изглеждате възхитителна и интересна. Майка й е онази, която… както навярно сте осъзнали — мисис Блейк направи деликатна пауза, — майка й има причини да изпитва… може би ревност, враждебност… макар и напълно неоснователни, сигурна съм.
Дълбоко смутена, Ема със запъване изрече някакъв несвързан отговор, в който можеше да се чуе името на мистър Хауард сред собствените й желания да не засяга никого… нито пък да се осмели да си въобразява… или да предизвика каквито и да е необосновани, безпочвени предположения…
Мисис Блейк се усмихна малко тъжно.
— Брат ми е най-милият човек на света — каза тя. — И… притежава изключително, бих казала… непоклатимо чувство за чест. Не, не го укорявам. Но това означава, че той се смята за сгоден… за длъжен да изпълни своя морален дълг… не съм сигурна дали въпросната дама счита себе си обвързана в същата степен, но тя дава ясно да се разбере, че на него трябва да се гледа като на сгоден мъж. Той не е свободен да си позволява увлечения, нито да установи други връзки, от какъвто и да е характер. И през цялото време трябва да бъде извънредно предпазлив в поведението си. Накратко… е, не е нужно да се впускам в подробности. Виждам, че с присъщия ви здрав разум отлично сте схванали положението и взимате реални мерки да не се срещате прекалено често с брат ми. Мъжете са учудващо слепи за собствените си чувства. Както и за чувствата на другите — добави замислено тя. — Няма да скрия от вас, скъпа мис Ема, че не мога да се радвам от сърце на това състояние на нещата. Лейди Озбърн е чаровна, изискана, с блестящо положение и, ако събитията се развият така, както изглежда, може да се очаква да въведе брат ми в онова общество, до която в противен случай не би имал никакъв достъп, обаче… обаче… обаче…
— Вие не сте сигурна, че ще бъде щастлив с нея — запита прямо Ема.
— Брат ми Адам има толкова благ характер, че със сигурност ще се примири с всяко положение — с въздишка изрече мисис Блейк. — Но не, трябва да призная, че бих почувствала огромно облекчение, ако се появи някое честно средство, чрез което да може да се освободи от тази връзка. Но не виждам изход. Той пък притежава безброй скрупули и дори не се замисля за подобна възможност.
— Разбирам ви — каза Ема. — Иска ми се само да можех да разговарям с лейди Озбърн и да я убедя в пълната невинност на моите намерения.
— Мисля, че това едва ли ще успокои тревогите й — през смях отвърна мисис Блейк. — Но позволете ми да не забавям повече вашата разходка, скъпа мис Ема. Чарлс и мис Озбърн поеха по пътеката към езерото.
Докато вървеше бързо по замръзналата пътека, Ема размишляваше върху чутото. Нищо в него не бе ново за нея, но неизречените предположения, въпросите, оставени да се въртят в ума единствено като недооформени мисли, след като изведнъж се изрекат с думи, могат да причинят огорчения и болка. За миг изпита унижение, че е допуснала неясни надежди и желания да се родят в сърцето й, въпреки волята й. Но една истинска дама може да си наложи подобни безумни надежди да угаснат. Ема твърдо реши от този момент нататък да не се поддава на чувствата си.
„Мистър Хауард не бива да се подлага, на каквото и да е недоволство от страна на лейди Озбърн заради мене — строго се зарече тя. — Ще дам да се разбере възможно най-ясно, че той не означава нищо за мен. Не желая да приличам на сестра си Пенелъпи, която е способна да предяви претенции към всеки мъж, да опита да отнеме кандидатите, на която и да е друга жена. Подобни постъпки не ми подхождат!“
Когато се изкачи на покрития със скреж хълм, тя забеляза, че двойката, която търсеше, не се бе спряла до езерото, а бе продължила по пътечката, отклоняваща се вдясно покрай миниатюрна горичка. Двамата вървяха доста бързо, а едно малко кученце, което ги съпровождаше, тичаше напред в преследване на нещо, което непрекъснато му подхвърляха.
Ема си спомни за често изразяваното желание на Чарлс да отиде до ледницата, намираща се на разстояние, което общо взето по-малките му братя и сестра нямаха сили да извървят пеша.
„Мисля, че натам са се запътили“ — помисли тя и си постави за цел да ги настигне, като вървеше напред с бързо темпо и се оглеждаше наоколо с известно разочарование, защото тази част на парка, в която не бе идвала преди, този ден бе почти скрила погледа от ледената мъгла.
„Мис Озбърн — помисли Ема — вероятно познава парка от детинство, така че няма опасност да изгубят пътя. Иначе би било възможно в тази гъста мъгла.“
Най-после двойката пред нея спря и Ема успя да я настигне.
— Мис Ема! — весело извика Чарлс. — Мама си помисли, че няма да тръгнете на разходка днес, защото е много студено. Затова излязох с мис Озбърн. Но съм страшно щастлив да ви видя! Гледайте, ето я ледницата, която исках да ви покажа.
Ема се усмихна на младата дама, която стоеше редом с Чарлс и каза:
— Позволете ми да ви се представя. Аз съм Ема Уотсън, а вие, мисля, сте мис Озбърн. Мисис Блейк ме изпрати след вас с наставления да не позволя на Чарлс да загуби топката.
— Много ми е приятно — каза мис Озбърн. — За мене е щастие да се запозная с вас.
Гледана от близо, тя беше тъничко момиче, надхвърлило средния ръст, но много слабо, с прозрачно светъл тен, подобен на този на майка й и брат й, но лишена от блестящите очи на майка си и нейните ярко очертани вежди. Лъскавата й червена коса този ден бе скрита под топла шапка с пера. Изглеждаше доста дружелюбно настроена, но твърде стеснителна.
— Топката е в пълна безопасност, както виждате — изрече мис Озбърн след кратък миг. — Подхвърляме я на Файдо. Чарлс искаше да играем на ловене на топка с купи, но пръстите ми са премръзнали.
На ръката й висеше чанта, в която имаше две дървени купи с прави дръжки.
— Вие ще играете ли сега, мис Ема? — попита с надежда Чарлс. — Чудесно умеете да улавяте топката.
— Да, благодаря ти, но в градината и в хубав ден — със смях отвърна Ема. — Но тук, в мъглата и скрежа, не мисля, че условията са добри. Значи това е прочутата ледница, за която толкова често ми говореше? Много се радвам най-накрая да я видя. Изглежда като пещера от „Хиляда и една нощ“.
Ледницата представляваше тухлена постройка с кръгъл свод, вградена в изкуствен хълм. Около нея бяха посадени дървета, разраснали се в горичка, така че тя бе придобила тайнствен вид и приличаше на езически храм или пещера, което впечатление още повече се подсилваше от зеления мъх, покрил тухлите, и от огромната купчина мъртви листа в ниския сводест вход, плавно спускащ се надолу към тъмната вътрешност.
Файдо, малкият териер на мис Озбърн, изглеждаше възбуден от този подобен на тунел проход и високо джафкаше, като риташе и драскаше по мъртвите листа, изпращайки ги да летят на облаци надолу.
— Може би тук живеят язовци или зайци — предположи Чарлс.
— В такъв случай тази постройка не се използва повече за съхраняване на лед?
— Не, изкопаха друга ледница, по-близо до замъка и по-удобна — отвърна мис Озбърн. — Това място пустее още от детските ми години. Всъщност братята ми и аз едно време я наричахме „нашата бандитска пещера“.
— Ех, де да съм бил тук тогава! — с искрящи очи възкликна Чарлс. — Колко е дълбока, мис Озбърн?
— Вътре е съвсем кръгла като тухлен басейн, построен в земята. Предполагам, че дълбочината й е десетина фута. През зимата я пълнеха с лед, който после през лятото вадеха, за да приготвят ледени пудинги.
— Да, знам — каза Чарлс. — Виждал съм как вадят лед от новата. Страхотно ми се ще да вляза вътре. Мислите ли, че мога?
Той с копнеж се вгледа в тъмния сводест проход, който бе висок едва три-четири фута.
— Не, изключено! Повече от сигурна съм, че майка ти не би желала да вършиш подобно нещо — твърдо произнесе Ема и мис Озбърн я подкрепи.
— Наистина не бива, Чарлс. В никакъв случай! Първо, сега няма въже, с което да те изтеглим от пещерата, а тухленият наклон вътре сигурно трябва да е ужасно хлъзгав заради леда…
— Въже? — Чарлс погледна недоумяващо.
— Едно време имаше младо бъзово дърво, сега вече го няма, което растеше близо до входа, и брат ми Чилтън винаги връзваше за стъблото единия край на въжето, преди да влезем, за да ни послужи като средство да се измъкнем навън от ямата. Разбирате ли, доста е стръмно. Братята ми имаха навика да ме блъскат отзад. Понякога си играехме на миньори и си представяхме, че влизаме в златна мина — обясни мис
