отколкото на вас, любезни ми господине. Живяла съм с женена двойка в продължение на четиринайсет години. А вие не сте.“
— Никога не съм харесвала този човек! — избухна тя. — Винаги съм го смятала за неискрен и не съм вярвала на големите му приказки за огромни богатства в Ирландия. Ако само бях намерила някакво средство да разсея заблудата на леля си, да я предпазя, да я възпра от подобна стъпка…
Той бе шокиран.
— Скъпа мис Ема! В никакъв случай не сте имали право да вършите подобно нещо. Вие, младо момиче! При това облагодетелствано от леля си. Да натрапвате своите възгледи — не, изключено. Би било извънредно неуместно.
— Но ако бях убедила някой по-възрастен човек да я предупреди да внимава…
„Някой тъкмо като вас“, бе на път да изрече Ема, но се усъмни дали би приел подобна задача. Следващите му думи сякаш потвърдиха съмненията й.
— Хората рядко се вслушват в подобни предупреждения — каза мистър Хауард. — По-младите, разбира се, е редно да следват съветите на своите по-възрастни приятели, но се предполага, че жена на възрастта на вашата леля съзнава какво прави и трябва да бъде оставена да върши своите грешки. Навярно за поука на всички ни! Хората се учат от уроците на живота. Всичко, което можем да направим за леля ви, е да се молим за нея и това аз несъмнено ще сторя.
— Благодаря ви — със задавен глас продума Ема.
Съвсем други бяха представите й за помощ и утеха. Всичко, изречено от мистър Хауард, й бе прозвучало като механично произнесени, наизустени думи, подсказани от установен и привичен шаблон. За Ема нямаха никаква стойност. Но поне онова, което изрече пред него през това време, беше облекчило сърцето й от товара на неизлятата горест и Ема се почувства малко по-спокойна и способна да се владее по-добре. Тя се изправи и прибра писмото на леля си.
— Все пак мога да предприема една практическа стъпка — каза мистър Хауард, също ставайки. — Тя е да пиша на моя приятел Чарлс Монтагю, който е енорийски пастор на протестантска църква в Дъблин. Ние, свещениците, както знаете, често научаваме за пристигането и отпътуването на хората. Англичанка, наскоро омъжена за някой си капитан О’Браян, може да се озове в неговата църква или пък е възможно той да чуе нещо за нея от свой колега. Не е изключено да получа сведения за леля ви.
— Можете ли да направите това, сър? — светна лицето на Ема. — О, ще ви бъда много благодарна. Просто да зная къде е тя… да мога да й пиша… би било огромно облекчение за мен.
— Скъпа мис Ема, боя се, че позволявате чувствата ви да се развихрят и да ви водят към фантастични идеи. Повярвайте ми: ще се окаже, че вашата леля е щастлива и спокойна, установила се в приличен дом в Дъблин. Струва ми се, че скоро ще получите ново писмо, написано с по-бодър тон.
— Толкова искам тя да беше тук — нещастно въздъхна Ема. — Тук сега, с мене, и да гледа този прекрасен залез.
— Великолепен е, нали? — изрече мистър Хауард, облекчен от възможността да подеме нова, по- приятна тема. Очите му се спряха върху лицето на Ема, той понечи да заговори, но очевидно промени решението си. След миг заяви: — Скъпа мис Ема, знаете ли, ние можем сами да си създаваме залези. Никога не бива светът да ни изглежда напълно сив.
В този момент изразът на лицето му бе тъй пламенен и умоляващ, че тя почти го помоли да обясни по- ясно какво има предвид, но тогава откъм алеята се дочу ведър глас:
— Добър ден!
— Ето го и Първис — бързо произнесе мистър Хауард. — Мисля, че не го познавате, мис Ема? Позволете ми да ви представя.
Ема остана с усещането, че за него прекъсването на разговора им бе цяло щастие. Тя вдигна кошницата си и със сдържан вид излезе на алеята.
Мистър Едуард Първис никак не бе красив, но имаше умно, добро лице и учтиви, сърдечни обноски, особено след като разбра, че го запознават с най-младата мис Уотсън.
— Намирам у вас голяма прилика с баща ви, мис Ема — забеляза той.
Докато отвеждаше двамата свещеници в стаята на баща си — след като най-напред се увери, че той е буден, Ема си мислеше колко неизразимо тъжно и колко нечестно се бе стекъл животът. Елизабет с измама е била лишена от този умен, отличен човек заради кроежите на Пенелъпи. „Никаква, никаква вяра не трябва да имам на Пенелъпи — реши Ема. — Виждам, че този Първис е щял да бъде идеалният съпруг за Елизабет: добродушен, весел, пълен с енергия, жизнерадост и здрав разум. Колко изгубено щастие!“
Двама посетители останаха в стаята на мистър Уотсън три четвърти час. Ема ги остави сами. Целта на посещението беше да се подберат проповедите, които ще предложат на издателя, но мистър Уотсън разрешаваше да се вземат само онези, дето Ема неотдавна му бе изчела. Останалите, каза той, трябвало да почакат, докато също не преминат пред очите й. „Ема чете тъй добре — забеляза с любов мистър Уотсън, — че аз с огромна лекота долавям всичките им достойнства и недостатъци и мога много бързо да направя преценка кои заслужават да бъдат съхранени.“
— Мис Ема е много ценен член на вашето семейство — отбеляза мистър Хауард.
Мистър Първис не продума. Само въздъхна.
Вън, в двора на конюшнята, докато пълнеше коша с дърва за огъня, Ема откри сестра си. Елизабет се беше върнала от Доркинг и бавно отвеждаше понито към яслата.
— Елизабет! Толкова бързо ли се върна? Искам да чуя всичко, което е станало. Но преди това… ти сигурно си забелязала конете им… мистър Хауард и мистър Първис са тук, на горния етаж при татко и разговарят за проповедите.
Елизабет пребледня като платно. Рязко седна на ръба на сандъка с царевица.
— Мистър Първис! О, не! В такъв случай не мога да вляза вътре. Не мога… не мога да се срещна с него. За нищо на света.
Ема бе поразена до дъното на сърцето си. „Никога, абсолютно никога не съм изпитвала нещо толкова силно към мистър Уиндръш — помисли си тя. — Засегнато е било самолюбието ми, не чувствата.“
— Разходи се из овощната градина — меко предложи Ема. — Мисля, че те ще си отидат най-много след десет минути. Мистър Хауард заяви, че не желаел да изморява татко. След като си заминат, ще дойда да те повикам.
И наистина, когато Ема влизаше в къщата през задния вход, чу двамата господа да слизат по стълбите.
Мистър Първис бе хвърлил поглед навън през прозореца на горната площадка.
— Да не би на младите дами да гостува леля им? — чу го Ема да пита Хауард с изненадан тон. — Стори ми се, че я зърнах в двора на конюшнята.
— Не, сигурно си видял по-възрастната мис Уотсън; леля им е в Дъблин. Всъщност мис Ема нещо се тревожи за нея… — долетя отговорът на Хауард, но Първис не изслуша останалата му част.
— Това е била мис Елизабет? Толкова се е променила! Изглежда остаряла! Не бих я познал…
Долу двамата господа приятелски се сбогуваха с Ема и мистър Хауард потупа с ръка дебел пакет, обвит в кафява хартия.
— Част от творбите на вашия баща са на сигурно място у мене, мис Ема, и ви обещавам, че ще се отнасям най-грижовно с тях. Освен това ще наминава за още, докато вие изпълнявате мисията си да му ги четете на глас. Имам големи надежди, че резултатите от този план могат да са много успешни. И — той сниши глас — няма да забравя обещанието си за мисис О’Браян. Още тази вечер ще пиша на моя приятел Монтагю.
— Благодаря ви, сър. Ще ви бъда задължена — кратко отвърна Ема.
Докато наблюдаваше двамата мъже да яздят надолу по алеята, сърцето й се изпълни с гняв. Трудно й бе да определи срещу кого точно е насочен този гняв. Те са много любезни, мислеше си объркано тя, да идват тук и да вършат доброто си дело; те няма да бъдат изгонени от домовете си; те не са подложени на прищевките на съпрузи, които харчат парите им и се държат грубо; те не са лишени от гарантирано положение и бъдеще в резултат на едно емоционално хрумване.
Но после въздъхна, защото си припомни казаното от Сам, че Първис има болнава жена и жалък доход, с който да я издържа; че мистър Хауард по някакъв начин бе обвързан с лейди Озбърн — положение, което не изглеждаше да му вдъхва много радост. Той е щастлив единствено когато е със сестра си и племенниците
