— Разбира се, скъпа лельо! И за момент не съм допуснала, че нещата могат да бъдат по-различни! — бе уверила Ема мисис Търнър, при това съвсем искрено. По природа тя бе уравновесена и разсъдлива и след смъртта на вуйчо си гледаше към бъдещето с практичен реализъм. Смяташе за много вероятно леля й, все още красива, жизнена, общителна и преди всичко доста състоятелна, да има много възможности да се омъжи повторно. И действително така стана.
„Само да не бе избрала капитан О’Браян!“
Макар да бе усмихнат, любезен и пълен с ирландски чар, капитанът не успя да заблуди наблюдателната и неподатлива на внушения племенница на жената, която преследваше така усърдно. И на свой ред капитан О’Браян скоро почувства силна антипатия към Ема Уотсън и даде ясно да се разбере от самото начало, че нейното присъствие в дома му след брака ще е неприемливо. Това опечали мисис Търнър, но тя се подчини.
— Миличка, трябва да се учим да се подчиняваме на желанията на съпрузите си. Така се държах със скъпия ти вуйчо и в резултат се радвах на семейно щастие и сигурност в продължение на двайсет две години. Искрено се надявам един ден ти също да ги имаш, любима моя Ема.
„И ти, любима моя лельо“, бе си помислила Ема, но въпреки това беше стаила дълбоки съмнения и опасения, които сега, както изглеждаше, се оказваха напълно основателни. „Твърде късно“, укоряваше се горчиво тя, задето не бе положила повече усилия с намек или директно да изрече своето предупреждение, да настоява поне за отсрочка на сватбата, докато не се изясни по-добре характерът на капитан О’Браян. „Но всъщност нима можех? — помисли си тя. — Не ми прилягаше да го сторя. Млада, зависима, лишена от житейски опит и получила толкова много облаги и помощ, не бях в състояние да призовавам към по-голяма предпазливост. Би изглеждало като нетактичност, намеса в лични въпроси, нахалство. А също и като ужасно користолюбие.“
Нито един от тези доводи не помагаше на Ема да облекчи мъката, която й причиняваше сегашната пълна невъзможност да окаже помощ. Дори не можеше да изпрати на леля си писмо, в което с любов да я утеши.
Даже Елизабет с цялото си състрадание и тревога не бе способна да схване напълно дълбоката скръб на сестра си. Елизабет не беше живяла с леля Марая в продължение на четиринайсет години, не беше другарувала всекидневно с нея, не беше участвала във всичките й занимания и не беше споделяла искрената й скръб от смъртта на мистър Търнър.
„О — мислеше си Ема, — ако само имаше някой, към когото бих могла да се обърна за съвет! Дори Сам, колкото и да е честен и сърдечен, вероятно ще е на мнение, че леля Марая трябва да се подчини на съдбата, и за всичко следва да вини единствено себе си…“
Мистър Хауард, който идваше по алеята, яхнал сивия си нисък як кон, най-напред зърна Ема в профил и му се стори, че тя си почива на пейката край водата със стиснати в скута ръце и празна кошница в краката си.
Едва когато дойде по-близо, той забеляза сълзите, които се търкаляха по страните й. Тя изобщо не го видя, нито чу, тъй като крякането на патиците, борещи се за коричките хляб, заглушаваше тропота на копитата по обраслия с трева път.
Мистър Хауард се поколеба: трудно му беше да реши дали да прояви съпричастност или да не я безпокои. Но слънцето бе залязло и вечерта ставаше мразовита…
В този миг сивият кон изпръхтя при шума от боричкането на ятото. Ема се обърна и едва сега откри присъствието на посетителя.
— О… мистър Хауард… изобщо не ви чух… трябва да ме извините…
Тя отправи слабо подобие на усмивка, без да прави опит да скрие сълзите, блеснали по бузите й. Тя изглежда, помисли си Хауард, като трагична маска с тези мокри страни, разтворени устни и очи, вперени в някакво далечно скръбно пространство.
Дълбоко разтревожен, той слезе от коня и застана редом с нея.
— Мис Ема! Да не би… случайно… баща ви? Мога ли да помогна с нещо?
Тя поклати глава и като извади кърпичка, с изящен жест избърза страните си.
— Благодаря ви… не… не. Положението на баща ми не се е влошило, слава Богу. Той спи.
— Какво тогава? Не искам да се натрапвам, ако е личен въпрос, но като ви виждам така опечалена…
— О… благодаря. Много сте мил.
Между думите й имаше дълги паузи, защото се бореше да овладее гласа си. Но при следващото изречение той потрепери и отново секна.
— Става въпрос за нещастната ми леля… бившата мисис Търнър… получих толкова отчаяно писмо от нея.
Тук Ема напълно загуби власт над себе си и в продължение на няколко минути плака неудържимо, скрила лице в шепи.
— Горката ми леля — отново поде тя на пресекулки. — Това чувство… съзнанието… че не мога нищо… нищо да направя за нея… дори не зная къде е тя… и не смея да съобщя на баща си… той ще бъде тъй ужасен… толкова напълно смазан…
— Мис Ема, позволете ми да ви отведа в къщата. Чаша вино…? Може би вашата сестра…
— Не… не… Елизабет замина в града. Чувствам се по-добре тук на свеж въздух.
— Става студено.
— След минута ще ми мине. Аз съм… аз съм ви много признателна за съчувствието. — И в отчаян опит да промени положението и да му придаде естественост добави: — Няма ли да влезете вътре и да видите баща ми? Вие сте твърде скъп приятел, за да е нужно да се съобщава за пристигането ви…
— Ей сега — отвърна той. — Аз действително дойдох да видя мистър Уотсън. С Първис заедно обмисляхме… всъщност очаквам го да пристигне всеки момент. Само че, мис Ема, не мога да ви оставя сама така разстроена. Мой дълг като свещеник… и, разбира се, мое искрено желание е да ви помогна. Да ви дам съвет. Не бихте ли могли да ми кажете какво ви тревожи толкова? Какво се е случило с вашата леля?
И той седна на пейката до нея.
Ема се намръщи и леко се отмести встрани.
Първото й чувство при звука на гласа му бе искрено облекчение и радост. Тук бе човекът, на когото най-много сред всички останали би предпочела да се довери. Ала като на приятел, не като на свещеник. Изглежда той се въздържаше да подходи към нея като приятел. Собственическата ревност на лейди Озбърн скоро щеше да отрови всякакви подобни отношения. Приятелство не бе предложено. „Мой дълг е да ви помогна“ — беше казал той.
„Не се нуждая от вашия дълг — помисли Ема. — Няма да ми помогне.“
И все пак тя не можеше да отрече, че самото му присъствие носеше някаква утеха и разведряване.
В този момент съвсем спонтанно, Ема извади писмото на мисис О’Браян и го показа на мистър Хауард.
Той го прочете бавно, мълчаливо, със стиснати устни. После й го подаде обратно.
— Скъпо дете — каза той. — Наистина ви съчувствам най-искрено. Фактът, че леля ви сама си е виновна за трудното положение, в което е изпаднала, не би могъл да облекчи вашите страдания. Но той не бива и да се забравя. А и жените често приемат прекалено сериозно подобни въпроси. Леля ви може би преувеличава. Да се надяваме, че нещата не са толкова лоши, колкото ги описва.
„Какво ви кара да се надявате? — помисли си ядно Ема. — Не виждам основания за подобна оптимистична перспектива.“
Тя каза студено:
— Леля ми няма склонност към преувеличения. Много пъти съм била свидетелка как с лекота посреща трудностите и запазва високия си дух в беда.
— Подобни новосъздадени връзки след време често щастливо улягат. В края на краищата тази двойка не се е оженила много отдавна. Може би й е необходимо приспособяване. И това ще стане.
„От страна на кого? — помисли си Ема. — На мене са ми известни повече неща за семейния живот,
