небрежност от една дебела повлекана на име мисис Хегарти, за чиито разностранни задължения мога само да се досещам. Тя се разхожда боса, с провиснало по гърба й огромно валмо черна коса и се държи към мене много неучтиво.
Моя скъпа Ема, колко често, колко твърде често копнея отново да съм с тебе в нашето уютно жилище Форгейт. Колко сигурни, щастливи и доволни се чувствахме, когато посещавахме заемната библиотека, пиехме кафе в „Дъбовете“, срещахме се с познати в Абатството. Тук нямам нито познати, нито посетители, освен отец Малони, който ходи на лов със съпруга и девера ми пет дни в седмицата, и разбира се, няколко невъзпитани хора, които при най-малката възможност нахлуват в долните етажи.
Не зная колко дълго здравето ми ще издържи на този постоянен дъжд, на студените стаи, на отвратителната храна, поднасяна в противно състояние, и на грубо пренебрежение. И моят съпруг не е тъй чаровен като преди, не е така нежен — но по този въпрос съм длъжна да не давам воля на перото си. Устните ми са запечатани.
Не ми пиши на този адрес, мила Ема, защото капитан О’Браян предлага следващата седмица да заминем за град Дъблин, където трябва да присъстваме на конните надбягвания. Надеждите ми за по-големи удобства там са помрачени от пронизващ страх, че съпругът ми ще загуби огромни суми на залагания и в хазартни игри, както стори, когато преминавахме през този град на път за тук.
Ще ти пиша отново, когато съм в състояние да ти дам някакъв сигурен адрес в Дъблин.
Двете сестри втрещени се вторачиха една в друга.
— О, горката леля Марая! — прошепна Елизабет. — Спомням си какво каза ти: тонът на предишните й писма те кара да се опасяваш, че тя е започнала да се разкайва за прибързаността си, че не е тъй щастлива, както е очаквала да бъде, но не съм предполагала, че нещата са толкова зле…
— Чувствам се безпомощна, напълно лишена от възможност да направя каквото и да е.
Ема втренчено се загледа в нечетливото и зацапано с черно мастило писмо не леля си, сякаш то можеше да й разкрие някаква следа, която да й подскаже къде се намира подателката в момента.
— Тя вече несъмнено е в Дъблин, но кой знае какъв й е адресът? Нямам никакви пари — не мога да отпътувам за Ирландия. А дори да имах — къде да я търся? Пък и да я намеря, каква помощ бих могла да й окажа? Какво да сторя? Тя е омъжена за този ужасен човек. О, ако само имахме на разположение някой разумен мъж, който да ни помогне и да ни даде съвет; ако само Робърт не бе такъв, какъвто е…
— Или ако можехме да кажем на баща ни, но не бива да го правим — съгласи се Елизабет. — Защото тревогата би влошила състоянието му… Единствената му сестра, която се бе устроила така добре и беше толкова жизнерадостна, да се окаже в подобно тъжно и тревожно положение… Боже, колко ужасно се е променил животът й.
Двете сестри замълчаха, мислейки със смут и дълбока загриженост за своята нещастна леля.
— Не разбирам как може да си тъй убедена, Елизабет — внезапно избухна Ема, — че в женитбата е най-голямата надежда на жената. Та бракът е пълен с несигурност! Стократно бих предпочела да остана стара мома, отколкото да направя някоя ужасна грешка подобно на леля.
— Но — възрази Елизабет — мислиш така, защото не си се влюбвала още, Ема. Когато любовта влиза през вратата, разсъдъкът бяга през прозореца. И в крайна сметка бедната леля Марая е извършила само една подобна грешка. Първият път изборът й е бил както разумен, така и достоен.
— Е, аз съм по-добре осведомена от тебе — отвърна Ема — и мога да ти кажа, че, както леля сподели с мене, вуйчо Търнър не е бил първият й избраник. Ухажвал я е млад лейтенант от флота, в когото тя е била много влюбена, но нейните родители не позволявали да се оженят, преди малко да се издигне в професията си. Не му било съдено на клетия до го постигне, тъй като намерил смъртта си в битката при Сангре Гранде, а после леля била убедена от дядо и баба да приеме вуйчо Търнър. Трябва да кажа, че той се оказа изключително нежен и грижовен съпруг и й остави огромно състояние.
— Което тя е на път да загуби заради скъпия си капитан — въздъхна Елизабет. — Е, струва ми се, че нейната история показва едно — решенията по тези въпроси е най-добре да се оставят на родителите.
— А ако няма родители, с които да се съветваш?
— Тогава някой по-възрастен приятел… — колебливо изрече Елизабет. — Проницателен човек с добро име — може би свещеник, някой като мистър Хауард. Лично аз с готовност бих последвала неговия съвет по всеки въпрос…
— Така ли, Елизабет? Въпреки че той самият изглежда на път да предприеме недотам благоразумна стъпка? Този въпрос бе на устните на Ема, но точно в тоя миг Джеймс докара понито и файтона, тъй като Елизабет се бе оставила да я убедят да направи едно от редките си пътувания до Доркинг: да посети шапкарката, да купи нови дантели и панделки, да вземе унция трагаканта от аптеката и да навести приятелката си Мери Едуардс. Неизречената цел на последното посещение бе да изясни, ако е възможно, истинското положение по отношение на наследството от богатия чичо в Плимут, намеренията на лорд Озбърн, желанията на мис Едуардс и шансовете на Сам.
— Не се тревожи за татко — каза Ема, докато целуваше сестра си за довиждане. — На всеки петнайсет минути ще поглеждам в стаята му. И ще стоя при него, ако се нуждае от компания. Тръгвай! Почини си един ден — заслужила си го. Прекарай приятен час с мис Едуардс и предай всичко, което се полага в такива случай от мое име на нея и родителите й. Не я упреквай, ако действително предпочита лорд Озбърн пред Сам. Между нас казано, за мене Мери Едуардс е глупавичко момиче и подозирам, че от гледна точка на интелекта лорд Озбърн би бил по-подходящ за нея от нашия скъп умен брат.
— О, Ема! — укоряващо възкликна сестра й с полувъздишка, полусмях, докато сядаше в стария файтон и поемаше поводите на понито. — Каква е тази способност да гледаш безпристрастно на нещата!
— Не забравяй трагакантата! — извика след нея Ема и тръгна надолу по алеята.
Зад алеята, идваща от пасторския дом в Стантън, се намираше доста голямо езеро, около което растяха върби и елшови храсти. Там Елизабет отглеждаше ято патици и неин любим навик бе късно следобед да ги угощава с корички хляб и обелки от картофи, донесени в кошница от кухнята.
След като най-напред се увери, че баща й се бе унесъл в лека дрямка, което все по-често правеше тези дни, Ема закрачи към езерото с кошницата храна и да наблюдава с весело задоволство как патиците, разпознали кошницата, въпреки че благодетелката им бе друга, заплуваха към нея като множество оцветени в кафяво и бяло остриета на стрели, крякайки и лакомо пълнейки човки, щом се приближиха, като зад себе си оставяха ивица пресичащи се вълнички по повърхността на водата. Тя хвърляше храна с пълни шепи и тъй като вечерта бе мека, сякаш по-скоро бе пролет, а не зима, седна на пейката на брега, за да се наслади на залеза, особено красив тази привечер, когато половината небе бе залято с чиста златиста светлина.
Много скоро, помрачавайки с бързината на гръмотевична буря безметежното настроение на Ема, се появи мисълта за леля Малая, отчаяна и нещастна сред безчувствени непознати в окаяно място — за тази скъпа другарка, неизменен източник на утеха и съпричастие, която бе поела ролята на изгубената й майка и постепенно се бе превърнала във възпитателка, довереница, образец за поведение в обществото и дружелюбна приятелка. Именно мисис Малая бе споделяла скръбта на Ема, когато мистър Уиндръш изненадващо се бе оттеглил. Този млад мъж бе започнал да я ухажва съвсем искрено и сериозно, както изглеждаше, но беше променил изцяло държането си, след като бе обявена скорошната сватба на мисис Търнър с капитан О’Браян, той изчезна внезапно и никога повече не бе посети малката къща във Форгейт.
— Миличка — бе извикала леля Търнър, — ако е преследвал единствено състоянието, което се е надявал да наследиш от мене, не е достоен сърцето да те боли и миг за него. Постарай се да го забравиш колкото е възможно по-скоро. Мила Ема, наистина много съжалявам, че в очите на някого твоето бъдеще може да изглежда помрачено от моята женитба за капитан О’Браян, но се надявам все пак да съм в състояние да ти оставя след време известен доход. Познавам те отлично и съм убедена, че ще разбереш необходимостта интересите на съпруга да се поставят на първо място.
