„Не че бе нещо изключително — мислено си рече Ема. — Всичко, което лейди Озбърн направи, бе, че ми позволи да използвам канапето й и разреши на мистър Синдел да сложи компрес на китката ми в нейната гостна.“
— О, разбира се — отвърна лорд Озбърн. — Не се безпокойте за това. Надявам се скоро да се оправите, мис Ема! Жал ми е да ви гледам в толкова окаяно положение. Хайде, Мъсгрейв, мисля, че Синдел иска да ни прати по дяволите.
Докато караше каретата на връщане, мистър Синдел даде воля на чувствата си и каза:
— Учудвам се, че лейди Озбърн не ви покани да прекарате нощта в замъка! Ако не бяхте вие, дъщеря й можеше да остане много по-дълго затворена в ледницата! Но лейди Озбърн е високопоставена личност, тя изобщо не се замисля, че може да предложи помощ на онези, които стоят по-ниско от нея. Изненадан съм обаче, че мистър Хауард не настоя дамата да ви покани.
— Не бих искала да прекарам нощта в замъка — бързо изрече Ема. — За нищо на света! Не се чувствах добре там.
Когато сестра й бе докарана в пасторския дом, Елизабет изказа мнение, подобно на това на мистър Синдел, но много по-бурно:
— Ей Богу! — извика тя. — Лейди Озбърн ме изумява! Може ли да е толкова неблагодарна! Ти спасяваш дъщеря й от една нощ в ледницата, защото са могли да минат часове, преди някой да отиде да я търси, ако не си била ти, и цялата благодарност, която получаваш, е да те укоряват за неподобаващо на дама поведение. Всеки друг в околните петдесет мили би те настанил на легло и оставил да пренощуваш в дома му; всеки друг би те нагостил с вечеря, би полагал грижи и би се държал най-ласкаво с тебе. Казваш също, че и мистър Хауард присъствал? Защо той не е настоял, че състоянието ти не позволява да пътуваш? Развалих си мнението за него. Не мога да приема подобно безсърдечие!
— Но, Елизабет, аз не исках да остана в замъка. Бих се тревожила до смърт за тебе и татко.
— Хората от замъка можеха да ни пратят известие по някой от прислугата. Или по мистър Синдел.
— Но лейди Озбърн е толкова студена и отблъскваща. Много по-щастлива съм вкъщи. Нищо не би ми било по-омразно, от това да прекарам нощта под нейния покрив и да се чувствам задължена.
— Сега — тъжно каза Елизабет — никога няма да разберем дали наистина чаршафите във всичките им легла са копринени и дали господата действително ядат печени омари и пържени в тесто стриди на закуска, както Бетси е чула от сестра си.
5
На следващата сутрин мис Озбърн и мис Кар дойдоха на посещение с файтон, теглен от пони. Скоро на сестрите в пасторския дом стана ясно, че през изминалото време в замъка Озбърн нещата са били обсъдени отново и се е стигнало до известна преоценка. Може би мистър Хауард бе изнесъл проповед за християнското милосърдие пред господарката на имението, или старата вдовица се бе намесила, или застъпничеството и молбите на мис Озбърн в крайна сметка бяха пожънали плодове и постигнали умилостивяващ ефект — каквато и да бе причината, посетителките донесоха кошница с цветя и плодове от специалните оранжерии на замъка, както и всякакви любезни послания от самата лейди Озбърн. Тя се надявала, че китката на младата дама не причинявала твърде силна болка или неудобство, била дълбоко задължена за любезната услуга, оказана на дъщеря й, предполагала, че злополуката ще попречи на мис Ема Уотсън да посети следващия бал в Доркинг и затова съжалявала за липсата на възможност да се срещне с нея там, но се надявала, че ще се появи удобен случай и т.н., и т.н.
Естествено, трябваше да се отвърне на тази подчертана любезност от страна на лейди Озбърн. Посетителките бяха поканени да влязат в пасторския дом и да опитат печените ябълки и сладкия кейк, които Елизабет неизменно приготвяше за посрещане на сутрешни гости. Тези угощения бяха вежливо отказани, но мис Озбърн още в първия миг забеляза пианото в гостната и попита коя от дамите в пасторския дом е музикантката.
— Сестра ми Ема — отвърна Елизабет с пламенна гордост. — Ема има глас на славей. Учителите й в Шрусбъри не са могли да намерят думи за нейния талант. Успява да вземе и най-високите тонове! А и прекрасно свири на пианото…
— Само че не сега, разбира се — бързо изрече Ема, показвайки превързаната си китка. Нямаше желание да я молят да свири пред тези дами, които по музикален вкус и техника на изпълнението несъмнено далече я превъзхождаха, и смяташе за късмет, че разполага с толкова непобедимо защитно средство.
— О, мис Уотсън! Толкова ми се иска да ни попеете! — промълви мис Озбърн с кръгли, възхитени очи. Ясно беше, че се намира в началния етап на боготворене на своята спасителка. — Нищо не желая повече от това да ви чуя! Моята приятелка мис Кар би могла да ви акомпанира — тя винаги е на пианото, когато танцуваме. Свиренето не я уморява, а може и да изпее дуети с вас. Моля ви, моля ви, мис Ема, направете ни това удоволствие! Позволете ни да ви чуем.
Ядосана, истински уморена от зле прекараната нощ и чувствайки се не съвсем здрава, Ема бе принудена да потисне дълбокото си нежелание да свири. Тя виждаше, че Елизабет се страхува да не обиди дамите от замъка. Самата Ема усърдно се стараеше да скрие от сестра си своето леко неразположение, за, да не би да го сметне за основателна причина да не отиде на бала в Доркинг. След толкова много положени старания Ема бе твърдо решила, че Елизабет трябва да се възползва от тях. Затова престана да възразява и без да обръща внимание на слабото главоболие и пулсирането в китката, изпълни желанието на мис Озбърн и изпя няколко балади.
Мис Озбърн бе във възторг. Какъв чуден глас! Не била чувала нищо по-хубаво в Лондон, дори в Ковънт Гардън. Мис Ема не бивало да крие таланта си! Непременно трябвало да дойде… някоя вечер… съвсем скоро… да попее в замъка Озбърн… нали мис Кар мисли същото?
Ема поблагодари и отказа. Бе много признателна, но не би могла да изпълни желанието й… при това нестабилно здравословно състояние на баща си… не е разумно да поема ангажименти за вечерно време… вероятно по-късно, през пролетта, когато сестра й Пенелъпи се установи в Клисъкс…
Това внесе желаната промяна в разговора. Новината за закупуването на Клисъкс от доктор Хардинг очевидно не бе достигнала още до замъка — на Ема й бе забавно да открие, че онова, което се бе превърнало във всеобщ обект на съседски клюки сред жителите на селото, очевидно проникваше по-бавно до висшата аристокрация. Дамите бяха безкрайно удивени и жадно ги обсипаха с въпроси.
Значи Клисъкс най-накрая ще бъде основно ремонтиран и там ще се настани семейство? Великолепно! Такъв красив стар дом! Колко жалко, че е останал необитаем тъй дълго. Толкова е тъжна историята на сър Мелдред и лейди Торидж — последните представители на древен род…
— За баба ще бъде много интересно да научи тази новина — заяви мис Озбърн, — защото съм я чувала много пъти да казва, че семейство Торидж принадлежат към един от най-уважаваните родове в страната. Значи сестра ви и доктор Хардинг наистина възнамеряват да заживеят там?
— Да, много скоро — започна да обяснява Елизабет, но в този момент мис Кар, която от доста време се опитваше с многозначителни погледи да напомни на младата си спътница, че са останали прекалено дълго за сутрешно посещение, накрая постигна целта си.
След като гостенките се сбогуваха след многобройни уверения в приятелство, Елизабет сурово смъмри по-младата си сестра:
— Защо не пожела да пееш в замъка Озбърн? Това е начин да влезеш в една аристократична среда! Чудесен начин да станеш известна.
— Да! Като наемна изпълнителка! — със свити устни произнесе Ема. — Много благодаря, но предпочитам да вляза чрез лично приятелство или изобщо да ме няма!
— Ема! Ема! Прекалено горда си, това не е добре за теб.
— Горда? Да, горда съм. Не искам да ме въвеждат като животно от цирка, като изпълнителка, която с музиката си изкарва хляба. Не забеляза ли колко смаяни останаха, когато чуха, че Пенелъпи и съпругът й ще се настанят в Клисъкс? И колко шокирани? Те гледат на нас като на същества от по-нисша категория. Стремежът на хора от нашата среда да водят подобен начин на живот се счита за нещо неуместно!
— О, срамота, що за глупост, Ема! Въобразяваш си повече, отколкото случаят позволява. Те се изненадаха, това е всичко.
— Прекрасно — каза Ема. — Когато Пенелъпи и нейният доктор се преместят, ще видим колко внимание
