тя не се въздържа и му отговори с подобна усмивка.
— Наистина ли го е направил? Струва ми се, че е трябвало да извърви доста път само за да ликвидира ютите.
— Честна дума, така е било! На свой ред наследник на Кадуала става Ин, издал редица закони, на които силно се възхищава крал Алфред. За съжаление влиянието на Ин до известна степен е ограничено от Уихтред Кентски. За нещастие, след Ин идва Ателбалд Мерсийски, който, със съжаление трябва да кажа, е бил най-долен негодник.
— Ужасно! Имам предвид, действително ли е бил такъв?
Капитан Фриймантъл отново очарователно й се усмихна и показа два реда блестящи бели зъби. Очите му искряха.
— Ателбалд е бил невероятно скандален човек, уверявам ви. Но за щастие докато копаел гроб на другите, сам паднал в него — убил го собственият му телохранител, след което братовчед му Офа (същият, който построил земленото укрепление между Уелс и Мерсия) успял да възстанови реда.
— Много се радвам да го чуя — каза Ема.
— Но местоположението на този имот тук, край реката — нали разбирате, много важен път през онези времена, когато огромна част от страната все още е била покрита с непроходими гори, особено Уелд — прави изключително голяма вероятността той да е принадлежал на крал. Могат да се намерят още няколко евентуални собственици: Кунеулф е друг крал на западните сакси, разгромен от Офа през 777 г., или пък Куикхелм, крал преди него, умрял през 636 г. Куикхелм побеждава бритите при Бийндън, но самият той претърпява поражение от Едуин Нортумбрийски през 626 г. (Все пак остава жив и успява да се покръсти след десет години).
— Много се радвам, че не е загинал в тая битка — каза Ема. — Колко много крале са имали тези западни сакси.
Капитан Фриймантъл й отправи още една от лъчезарните си усмивки.
— Смея да твърдя, че вие, както повечето останали жители по тия земи, смятате случилото се между 55 г. пр. Хр. и 1066 г. за нещо маловажно. Но ви обещавам, че насочите ли веднъж вниманието си към този период, ще откриете колко завладяващо интересен е той. Тази епоха поглъщала съзнанието ми по време на множество дълги и лишени от събития пътувания по море. Е, и по време на други, които по-скоро бяха наситени с прекалено бурни преживелици.
— Мисля, че трябва да дойдете и да се запознаете с баща ми — предложи Ема, — ако гостуването ви в нашия край е по-дълго. Той също високо цени крал Алфред и много обича да чете историческа литература.
— Ще ми бъде приятно! Чувал съм от братовчед си за огромната ерудиция на баща ви и будния му интелект. Бих счел за чест да се запозная с него. За съжаление, пребиваването ми тук вероятно ще е кратко. Но ако през това време…
Подканата на мисис Блейк прекъсна думите му.
— Хайде, мис Озбърн, хайде, братовчеде. Смятам, че дълго притеснявахме мис Уотсън и мис Ема — време е да си вървим. А и лейди Озбърн несъмнено с нетърпение очаква да чуе разказа на мис Озбърн.
— Мислите ли, че сестра ви ще може скоро да се настани в къщата, мис Уотсън? — жадно се поинтересува мис Озбърн.
— Така ме увери мистър Докинс.
— Но на мене нещо ми подсказва, че лейди Озбърн няма да бъде сред онези, които ще посетят Пенелъпи и доктор Хардинг, когато се установят тук — сухо и полугласно изтъкна Ема пред Елизабет, докато файтонът от Озбърн Парк с трополене излизаше от двора.
— Какво те кара да го мислиш?
— Елизабет, знаеш ли какво е направила лейди Озбърн?
С гневно възмущение Ема разказа на сестра си за ненавременния край на малкия Файдо.
Елизабет поклати глава, не по-малко шокирана, но не чак толкова смаяна.
— Чувала съм и други подобни истории за поведението й, когато е разгневена. Гневът й може да бъде безмилостен. Ако прислугата предизвика яростта й, тя я уволнява мигновено. Един стар кочияш, който не искал да кара по засипан със сняг път, бил изпъден на мига… Мисля, че когато децата й са били по-малки, се е отнасяла жестоко с тях…
— Какво би могъл да намира мистър Хауард в нея? — възкликна разпалено Ема, когато Елизабет обърна кобилата и подкара файтона обратно по крайречния път.
— Опасявам се, Ема, че не се ръководи от чувства.
— Но той е добър човек! Човек с принципи и здрав разум!
— Може би се надява да й помогне да се промени.
— Не виждам голяма вероятност. В края на краищата тя трябва да е петдесетгодишна. На тази възраст хората не се поддават на промени — прекалено дълбоко са вкоренени в тях обноските и навиците им. Как би могъл да понася перспективата, пред която е изправен?
Гласът на Ема, цялото й поведение бяха тъй разстроени, че Елизабет, която обичаше сестра си и искаше да я предпази от ненужна болка, каза бързо:
— Ние нищо не можем да направим за него. Всеки сам избира съдбата си. А и за всички е очевидно, че лейди Озбърн го обича безумно. Мисля, че ще водят спокоен съвместен живот. Какво впечатление ти направи капитан Фрйимантъл? Мисис Блейк ми разказа историята му, докато разговаряхте. Горкият човек, загубил е ръката си в битката в залива Ока. Пуснали го у дома в отпуск по болест, тъй като раната не заздравявала както трябва и той се консултирал с лекар в Лондон, но сега скоро щял да се върне на кораба си…
Ема вторачено и с ужас гледаше сестра си.
— Загубил ръката си?
— Да, не видя ли? Ръкавът му бе забоден за жилетката.
— Изобщо не забелязах — Ема бе потресена. — Как съм могла да бъда толкова невнимателна… толкова ненаблюдателна? Предполагам, че през цялото време съм гледала лицето му и съм очаквала да чуя какво ще каже. Лицето му е толкова необикновено, че нищо друго не се забелязва…
— Е, мисля, че капитанът предпочита така да се държат с него — допълни Елизабет спокойно. — Мисис Блейк казва, че не обича да споменават за недъга му — старае се да го омаловажи, колкото е възможно. О, между другото, открих защо Пенелъпи не се тревожи особено за този лъкатушен път — работниците изсичат задната алея и прокарват нов път през хълма…
6
Най-накрая денят на бала в Доркинг дойде, и Ема, чиято китка бе почти оздравяла, откара сестра си в града. Според отдавнашен обичай Елизабет щеше да вечеря и да прекара нощта у гостоприемното семейство Едуардс. Тя се надяваше през това време да разбере нещо повече за наследството на чичото от Плимут и доколко бяха разбити надеждите на бедния Сам.
— Макар че ще се чувствам определено неловко — каза тя. — Това наследство сякаш издълба пропаст между мене и Мери Едуардс. По-рано бяхме приятелки, а сега няма да съумея да се държа непринудено с нея. А мисис Едуардс винаги има толкова сдържан вид и се държи с толкова хладна любезност. Ех, Ема, ако ти също можеше да дойдеш! Ти се чувстваш много по-свободно от мене във висшето общество — резултат от всичките години, които прекара с леля Търнър.
— Ох, скъпата ни леля — въздъхна Ема. — Как копнея за вест от нея. — До този момент не бе пристигнало нищо. — Но ти, Елизабет, не бива да говориш така. С новата си наметка ще изглеждаш отлично, косата ти е за чудо и приказ, с което и двете можем да се гордеем — не обръщай внимание на сдържаността или на хладната любезност на мисис или мис Едуардс. Искам да се чувстваш непринудено, да прекараш една весела вечер, да участваш във всеки танц и, ако е възможно, да отклониш поканата на лорд Озбърн, понеже вече си обещала да танцуваш с друг.
— Няма голяма вероятност да се случи подобно нещо, мила Ема — със смях каза Елизабет, докато спираха пред хубавата къща на мистър Едуардс с бели колони и вериги отпред, които пазеха фасадата откъм улицата. — Но се надявам, че твоето прекарване на вечерта ще се окаже не по-малко приятно, макар и по
