ще получат от семейство Озбърн. Ще открием чия преценка е била по-близко до истината.
На Елизабет все още й бе много трудно да убеди себе си, че Пенелъпи и доктор Хардинг някога наистина ще се върнат и ще се настанят в Клисъкс. Но реалността на намеренията им стана очевидна, когато с пощата на следващия ден пристигна писмо от Пенелъпи.
„Доктор Хардинг и аз решихме да удължим нашето сватбено пътешествие до Уеймут — пишеше новата мисис Хардинг, — водени от допълнителната причина, че от онова, което чуваме за напредъка на строежа в Клисъкс, разбираме как работниците не са стигнали доникъде и колко мудно напредват. Моля те, скъпа моя Елизабет, иди там и ги подкани да работят по-бързо. Надявахме се да сме се настанили до момента, в който получиш писмото ми, но се опасявам, че вероятността за това е нищожна. Определено не мога да си помисля да създам дом без добре уредена кухня и облицована печка.“
— Мили Боже — силно озадачена, отбеляза Елизабет. — Откъде са могла да хрумнат на сестра ни такива претенциозни идеи? Никога не сме имали облицована печка тук, нито пък ни е минавало през ум да я правим.
— Е, хайде, непременно ще отидем в Клисъкс и ще настояваме работниците да се трудят по-бързо — весело каза Ема. — Трябва да призная, че съм много любопитна да видя отново това място. Спомням си, че мама ме води веднъж там, когато бях петгодишна. Приличаше ми на палата на Спящата красавица.
Клисъкс, господарската къща с имение, закупена от Пенелъпи и нейния съпруг, се намираше над река в подножието на обрасъл с гори хълм, на около миля разстояние от пасторския дом в Стантън и в посока, противоположна на Озбърн Парк. Това определено бе най-старият дом в околността, много по-древен от замъка Озбърн. Според някои историци части от Клисъкс датираха от времето на саксите. Семейството, което го бе обитавало, Торидж, бе от сравнително старинно потекло, но през този век бе преживяло тежки времена, особено последният му представител, сър Мелдред Торидж, който, както се твърдеше, бе загубил на хазарт цялото си наследство в размер на седемдесет хиляди лири годишен доход в Уейтиърс и неотдавна се бе хвърлил в морето от една скала в Брайтън.
До къщата се стигаше по криволичещ път покрай реката. От едната страна се извисяваше покритият с букова гора хълм, а от другата — водата проблясваше между храстите.
— Прекрасно е — каза Ема, докато Елизабет нагаждаше темпото на тегления от понито файтон към извивките на пътя, — но представи си да пътуваш оттук през нощта! Или при навалял сняг! Чудя се как сестра ни Пенелъпи е решила да се установи в място, до което се достига след толкова много серпентини. Дали е помислила за това?
— И аз си задавах същия въпрос — отвърна Елизабет. — Пенелъпи е виждала пътя само веднъж, през слънчев октомврийски ден, когато листата са лежали мъртви на земята и пред нея се е разкривала светла гледка. Но когато този хълм се скрие под летния листак, ще стане съвсем мрачно. Сестра ни е склонна да взима прибързани решения въз основа на повърхностна и ограничена преценка, а после, ако нещата се окажат не наред, както често се получава, отказва да поеме вината и нарочва за изкупителна жертва онзи, който й е най-удобен.
Взеха още един завой и видяха пред себе си къщата — дълго, ниско, несиметрично знание, разположено на малка височинка над реката. Ясно беше, че се извършва ремонт: чуваше се пилене и чукане, работници караха колички напред-назад. Елизабет, която познаваше всеки мъж, жена и дете в този край на разстояние двайсет мили наоколо, привлече вниманието на един такъв познат и го попита дали не може да намери главния строител, Джосая Докинс, тъй като трябва да му предаде съобщение.
Той кимна и изчезна под една арка, а кобилата бавно продължи напред и навлезе през входа в главния двор на зданието с формата на обърнато Г.
В този миг зърнаха още една карета.
— Охо! — каза Елизабет. — Та това е файтонът на лейди Озбърн! — А ето я, няма лъжа, ей Богу, самата мис Озбърн заедно с мисис Блейк.
Старата кобила с желание спря и мис Озбърн дойде да ги поздрави:
— О! Скъпа мис Ема, боя се, че ни заловихте да надничаме през ключалката. Надявам се, ще ни простите. Баба бе толкова любопитна да научи какви промени се правят тук — въпреки нашите уверения, тя трудно можеше да повярва, че се е намерил смел човек, който действително смята да възстанови тази порутена къща и да живее в нея.
Мисис Блейк се усмихна на Ема и каза:
— А освен това се случи така, че на посещение у брат ми е дошъл един наш братовчед, капитан Фриймантъл, голям ентусиаст на тема архитектурни забележителности, особено от периода на саксите. След като разбра колко близо до Клисъкс се намираме, изрази горещо желание да види мястото, особено преди да са извършени големи промени в него, за да не би, нали разбирате, подобренията да го направят неузнаваемо, както често става. Той е в задната част, катери се по купчини тухли и старателно разглежда каменните строежи на саксите. Накратко, скъпа мис Уотсън, трябва да ни простите за прекаленото любопитство.
Елизабет, малко объркана от присъствието на неочакваната компания, любезно поздрави дамите с „добре дошли“ и ги покани да разгледат всичко, което пожелаят. Сетне, забелязала главния строител, на драго сърце го използва за претекст да се извини и прекоси двора, за да му предаде съобщението на Пенелъпи. Мис Озбърн тръгна след нея да търси господина, който ги придружаваше.
Ема приятелски заразпитва мисис Блейк за здравето на малкия Чарлс и изрази надежда, че приключението в ледницата не е довело до лоши последици.
— Не, не, никакви, благодаря ви, мила мис Ема — отвърна мисис Блейк. — Чарлс стои вкъщи и се занимава допълнително с уроци с брат ми като наказание за своето безразсъдство. Всъщност (между нас казано) това се прави само за успокоение на хората от замъка, тъй като ние не виждаме как иначе би могъл да постъпи. В края на краищата наказанието не е голямо, защото той обича уроците с Адам. Той самият не е пострадал, но естествено скърби за малкия Файдо — много скърби — добави тя със снишен глас, след като мис Озбърн се отдалечи, за да каже нещо на един господин, който точно в този момент се появи изпод арката.
— Малкият Файдо? — удивено попита Ема. — Защо? Той ранен ли е? Нали Чарлс каза, че нищо му няма.
— Така е, но лейди Озбърн бе толкова раздразнена от случката, че заповяда животното да бъде унищожено.
Ема бе шокирана и известно време можеше само да гледа втренчено в пространството, преди да осмисли тази вест. После с горчив глас запита:
— Но защо? Не разбирам. Кучето нищо лошо не бе направило — всичко бе случайност… топката се търколи…
— Боя се — със същия тон й отвърна мисис Блейк, — че след като веднъж подобна идея е влязла в главата на въпросната дама, всякакви уговорки са излишни. Тя е неумолима. Но сега — добави тя с по-висок глас — позволете ми, мис Ема, да ви представя капитан Фриймантъл. Матю, това е нашата приятелка и съседка мис Ема Уотсън.
Мъжът, който пристъпи напред, не се отличаваше с особен ръст, но създаваше впечатление, че е висок, защото бе слаб и изискан. Носеше светлокестенявата си коса малко по-дълга, отколкото бе обичайно, и това отиваше на продълговатото му усмихнато лице с тясна, изпъкнала челюст, красив нос и живи очи с цвят на тъмен лешник под високо чело.
— Мис Уотсън — той се наведе над ръката й. — Позволете ми да ви поздравя с придобиването от сестра ви на този изключително интересен имот! Струва ми се, че Клисъкс може би някога е бил едно от кралските имения на Кеулин Уесекски, който, както несъмнено знаете, е известен и като Бретуалда Южноанглийски през VI век, завладява територията чак до река Севърн и се превръща в един от първите големи владетели в страната. Виждате ти, соук, от староанглийските саку и сокн, означава право на юрисдикция, така че Клисъкс нищо чудно да произлиза от древния израз за ленно владение на Кеулин — естествено, думите сокен и сокенманри са се появили по-късно с нахлуването на викингите. Разбира се, не по-малко възможно е имението да е принадлежало (и много вероятно така да е станало по-после) на Кадуала, който през VIII век (както навярно знаете) става господар на Уесекс и басейна на Южна Темза чак до Кент и напълно ликвидира ютския елемент на остров Уайт.
Докато съобщаваше тези факти, капитан Фриймантъл се усмихваше на Ема тъй пламенно и искрено, че
