Мисис Хардинг отчита тоя факт и изпитва уважение към всичко, което той означава, макар да не го признава открито.
— И какво следва?
— Ами следва! — Той подвикна на конете. Вече навлизаха в покрайнините на Кройдън, които изглеждаха неприветливи поради кариерите за добив на чакъл и товарните навеси. Движението бе станало много оживено и постоянният грохот на товарните коли и откритите платформи, виковете на продавачите на вестници, кифли и мляко, тракането на дървените подметки на обувките и сирените и свирките на плаващите по канала шлепове звучаха в ушите на Ема като неприятен съпровод на разговора.
— Ами следва! — продължи мистър Тикстаф, след като бе овладял конете. — Всичко, което искам, е да подскажете на мисис Хардинг по възможно най-мекия и деликатен начин, че кесията на нейния съпруг не е бездънна и че търпението му може да не се окаже безгранично. Зная, че тя съвсем отскоро е омъжена и че е чакала този шанс много години, но е разумно да й се отправи внимателно предупреждение, внимателно предупреждение, мис Ема. Тя е малко прекалено невъздържана, мис Ема, разбирате ли какво искам да кажа?
Той отправи към Ема красноречив поглед, след което бързо насочи вниманието си към юздите.
— Кройдън е чудесен град, не намирате ли? — забеляза словоохотливо мистър Тикстаф. — Мисля, че в него има над сто и шейсет къщи. Може би тази на брат ви е сто шейсет и първата. Тук се намира прекрасната болница, „Уитгифт“, и се продават грамадни количества орехи, чакъл и каменни и дървени въглища. Има и забележителна черешова градина и когато след няколко месеца дърветата разцъфтят, ще можете да се насладите на възхитителната гледка.
Ема не откри нищо, на което да се възхищава. Главната улица, която някога бе красива, сега беше претрупана с витрини и задръстена от движение.
Къщата на Робърт, изящна бяла сграда, се намираше на склона на един хълм в горната част на Адискъм Роуд, в източното предградие на Кройдън. Градината бе все още гола, без следи от градинарска дейност. Ема си помисли колко безлична и недовършена изглежда тя в сравнение с вековния парк с неговото старинно изящество и пояс от дървета по края.
— Ще си помисля за това, което казахте, мистър Тикстаф — заяви тя, когато той спря колата. — Но не мога да ви обещая, че ще говоря с брат си.
Ема с изненада усети, че у нея се прокрадва уважение към мистър Тикстаф. Никога преди това не бе изпитвала към него подобно чувство.
В „Брезовия склон“ бяха посрещнати с известието, че Маргарет още не е готова за тръгване и ще й трябва поне половин час, за да приготви багажа си.
— Чудесно — невъзмутимо отвърна мистър Тикстаф. — Ще отида с колата до центъра на града да си свърша работата и ще се върна. — И той се отдалечи сред недоизкусурените нови къщи, недовършените улици с плочи от варовик и шума на уличното движение.
Въпреки факта, че къщата на Робърт се наричаше „Брезов склон“, не се виждаше нито една бреза. Първото впечатление на Ема бе, че домът е тесен и претрупан с мебели, за разлика от огромните помещения с техните приглушени тонове на Клисъкс. Несъмнено Пенелъпи имаше подчертан вкус към ярките цветове, но избраните от нея крещящи нюанси се смекчаваха от големите разстояния в грамадните празни зали. Докато в претъпканото жилище на Джейн, където всичко се виждаше ясно, контрастиращите тонове и разнообразните шарки дразнеха погледа до завиване на свят.
За Ема не бе ново преживяване да открие, че ако пропътува няколко мили и попадне в друга среда, човек можеше да се почувства, сякаш живее в съвсем различен свят. Тя и Елизабет бяха щастливи в Стантън, в благата църковната атмосфера, създавана от техния баща и неговите свещенически задължения. И, помисли си тя, с времето Елизабет можеше отново да намери някакво щастие в Клисъкс. Вярно, Пенелъпи бе егоистка, властна и капризна, но спокойствието и тишината на самия дом, както и кротката сговорчивост на доктор Хардинг бяха неща, които обещаваха в бъдеще известна хармония и стабилност (ако се вземеха предвид съветите на мистър Тикстаф).
Но новата къща на Робърт причиняваше болезнено дразнещо въздействие върху сетивата.
Беше нова, шумна и с вечно течение. Вратите се затваряха с трясък, краката вдигаха тропот по стълбите, гласовете се удряха в твърдите непопили топлина плоскости и се връщаха обратно като ехо. Миришеше на прясна боя и на нови тъкани. Лампите светеха ослепяващо, а прозорците, блестяха прекалено ярко. Ъглите бяха остри, цялата атмосфера бе сурова и нервна. Това се дължеше в известна степен и на личността на Джейн Уотсън, неспокойна и неуморна домакиня, която прекарваше дните си в следене на прислужниците, като ги караше да тичат из цялата къща и ги поучаваше, а нощите си — в оплакване от тях.
— След като си дошла, нищо не ти пречи да ми помогнеш да приключа със стягането на багажа — каза Маргарет на Ема и й възложи за задача да сгъва ризи и батистени рокли и да свива чорапи на топки.
Стаята на Маргарет, която се намираше над предната врата, изглеждаше малка и тясна в сравнение с предишното жилище на Ема и тя бе много доволна, че не се налага да живеят двете. Маргарет се впусна в дълга и злъчна тирада, изпълнена с ядовити упреци срещу неверния мистър Хобхаус, срещу Джейн и Робърт, задето не застанали по-енергично на нейна страна и не го върнали обратно, срещу всички хора по света, които имат повече късмет от нея.
— Откъде накъде Пенелъпи, каквато е злобна, извади толкова печеливш билет? Не е честно!
— Стига, Маргарет — отвърна Ема, която накрая се умори да слуша целия този изблик на самосъжаление. — Та всички от нас си имат своите тревоги. А няма съмнение, че Пенелъпи се е постарала с всички сили да бъде приятна на доктор Хардинг, вместо да се оплаква през цялото време.
— Аха! И ти не я караш съвсем зле, сестро — троснато отвърна Маргарет и яростно се нахвърли върху Ема. — Ти направо уби баща ни, всички го казват. Ти си престъпница и какво възмездие получи? Канят те в Клисъкс, хранят те там с деликатеси, запознаваш се с цяла върволица гости, които постоянно правят посещения… Така чуваме…
Ема пребледня от възмущение.
— Кой говори такива неща?
— О, всички. Така приказват в цял Кройдън. А, ето го мистър Тикстаф, най-накрая се връща. Много се забави! Трябва да кажа, че с удоволствие се разделям с Робърт и Джейн. Той е толкова стиснат! А тя непрекъснато се заяжда. Държа да ти пожелая да си щастлива с нея — рязко каза тя за сбогом, като посочи дебело бледо малко момиченце, което току-що се бе промъкнало предпазливо в стаята и стоеше с пръст в устата, вторачвайки се най-напред в багажа, а после в Ема.
— Коя тая? — неясно попито то, без да вади мокрия пръст от устата си.
— Това е леля ти Ема, която е дошла, за да направи от тебе добро момиче. Невъзможна задача — изрече Маргарет, наметна се с шала и напусна стаята.
Ема скоро откри, че казаното от Маргарет бе самата истина. Да обучи малката Огъста Уотсън беше непосилна задача, при това приличаше на наказание, тъй като детето по природа бе доста глупаво, а липсата на възпитание го бе лишила и от най-малката склонност да полага усилия. Огъста стоеше спокойно миг-два, докато Ема й свиреше простичка мелодия на пиано или арфа (която Джейн доста амбициозно бе закупила), но идеята тя самата да опита да просвири на тези инструменти я караше да излиза извън себе си от възмущение. Единствената форма на свирене, която й харесваше, бе да прокарва пръст по клавишите и да удря с юмруци по купчина ноти.
— Скъпата ми малка душичка! Какъв висок дух има! — казваше любещата й майка. — Уверена съм, че притежава големи музикални способности. Видя как слушаше, докато ти свиреше „Барбара Алън“.
— Да, но единственото, защото ти й беше дала парче торта и бе заета с дъвченето й — решително изрече Ема.
— Ангелчето ми!
