големи подробности: тясното му дълго изразително лице, блестящите лешникови очи, закачливата усмивка, разкриваща здравите бели зъби. „Това е той. Защо не го разбрах? Но не, разбрах го, разбрах го още в първия миг.
Само да можех да отговоря на писмото му!“
10
— Чудна работа! — възмутено каза Джейн на Робърт една вечер, когато той се прибра вкъщи. — Мисис Томплинсън идва днес с дъщерите си. Какво, мислиш, се говори, из града?
— За заседанието в „Белия елен“ в Гилфорд? Провели са го. Сформирали са комитет от девет души, които да подготвят петицията до Парламента. Сега трябва да се спрат на инженер, който да подбере най- доброто трасе за канала. Няма съмнение, че Хардинг е на тръни.
— Не, не, не става въпрос за тоя скъпоценен канал. За Бога, не желая да чувам повече думата „канал“ или „плаване“ — раздразнително отвърна Джейн. — Става за дума за тази, тази опозоряваща ни клюка за сестра ти Пенелъпи и Пърси Тикстаф.
— Е, какво са направили? — попита неспокойно Робърт.
— Говорят… о, ужасни неща! Много по-лоши от това, че сестра ти Ема е използвала случая, за да ускори смъртта на баща ти.
— Никога не съм вярвал на тия приказки — рече Робърт. — Защо й е било да го направи? За да се озове без покрив на главата си? От подобна постъпка не би спечелила, точно обратното.
— Е, това между другото. Но сега — осведоми го Джейн с дълбоко осъдителен тон, в който имаше и примес на задоволство — се говори, че Пенелъпи и Тикстаф заедно са съставили план тя да се омъжи за доктор Хардинг и така да получи възможност да се разпорежда със състоянието му.
— Не ми се вярва — моментално отвърна Робърт. — Как така Хардинг ще се остави да го използват? Той не е глупак.
— Не е, Робърт, но може би има нещо вярно. Какви писма получавам от Маргарет, откакто тя се премести в Клисъкс. Тя твърди, че Пенелъпи и Тикстаф непрекъснато са заедно, срещат се къде ли не, все се съвещават насаме и че Пенелъпи се държи безобразно с доктор Хардинг, говори му пренебрежително и троснато, нито за миг не обръща внимание на онова, което той казва, не се съобразява с неговите желания, не се грижи да му е добре. А едва ли има шест месеца, откакто са женени!
— Е, Пенелъпи открай време си беше хитра и ловка с усет за благоприятния шанс. Винаги ще се чудя как успя да оплете в мрежите си доктор Хардинг. А за това, че я е взел, никой не му е виновен. Но тя би била глупачка, по-голяма глупачка, отколкото съм предполагал, ако се впусне в някаква безразсъдна авантюра с човек като Тикстаф. Знам, умее да печели симпатии, поне така казвате, вие, жените, макар че аз не съм забелязал подобно нещо. За мене той е една противна личност. Но Хардинг притежава солидно състояние и къща, на която всеки може да завиди, а какво има Тикстаф? Нищо, освен убедителен език и план за свързване на няколко водни пътя, който вероятно никога няма да мине и на първо четене в Парламента.
— Ох, говориш като всички мъже!
— Ами аз съм мъж.
— А представи си, че скъпоценният ти брат Сам вложи наследството си в строителството на канала и загуби всичко? Кой тогава ще го издържа?
— Не и аз — отвърна Робърт. — Но не мисля, че Сам е толкова лишен от мозък, та да го направи.
Камбанката на вратата иззвъня.
— Мили Боже — изрече Робърт, поглеждайки през еркерния прозорец. — Това е червеникавокафявият кон на Том Мъсгрейв. Неговите коне все си ги бива. Но какво би могъл да прави в Кройдън?
— Том Мъсгрейв? — почти изписка Джейн. — Ти нямаш намерение да приемеш този човек, надявам се? След като причини смъртта на онази нещастна жена?
— На тебе не може да ти се угоди, Джейн — забеляза Робърт. — Първо се оплакваш, че лорд Озбърн никога не ни посещава. После се противопоставяш на идването на неговия приятел Том Мъсгрейв. Все пак нищо не ни пречи да разберем какво иска.
Оказа се, че Том Мъсгрейв иска да разговаря с мис Ема Уотсън. Много студено и неохотно мисис Робърт Уотсън даде съгласието си да бъде повикана младата дама (която в една от задните стаи се опитваше да учи малката Гюси как се свири на арфа). Самата тя се готвеше да остане, за да надзирава визитата, но Том Мъсгрейв, който изглеждаше отслабнал, измъчен и състарен, неочаквано събра смелост и поиска разговорът да бъде на четири очи.
С рязко кимане на глава Робърт изведе жена си от стаята.
— Може би в края на краищата той има намерение да й направи предложение! Макар изобщо да не съм знаел, че проявява някакъв интерес към Ема. Той клонеше към Маг… или към Елизабет.
— Но той се опозори! Изненадана съм, че се осмелява да се появи в толкова почтен квартал!
— Все пак, Джейн, в края на краищата той разполага с годишен доход от шест хиляди лири.
Том Мъсгрейв не бе дошъл да прави предложение на Ема. Основното му намерение бе да даде воля на чувството си на срам, съжаление и безполезно разкаяние. Как е могъл да бъде толкова, безразсъден и несръчен проклет глупак, та горката нещастна жена да падне от колата и това да причини края й? И на малкия Чарлс — най-доброто малко момченце, играло някога крикет, вечно готово да се забавлява. Сърцето му се късало, като си помислел за бедния баща, капитан Блейк, който се намирал някъде в Западна Индия, вероятно без все още да е научил за сполетялата го загуба. А мисис Блейк бе винаги толкова добра и разбираща. О, мис Ема…
Всичко това бе задавено излято почти в скута на Ема.
— Моля ви, моля ви, мистър Мъсгрейв, престанете! — замоли го тя. — Безсмислено се терзаете. Не ви виня, наистина не ви виня. Всъщност вие и аз донякъде се намираме в едно и също положение. За мене казват, че съм причинила смъртта на баща си — при това нарочно — и аз трябва да понасям подобни приказки, като знам, че нищо не съм сторила. Затова мога добре да разбера вашите чувства. И ви уверявам, че не тая гняв към вас…
— Вие не ме вините? Вие ми прощавате?
— Всъщност не на мен се пада да прощавам, не съм засегнатата страна — каза Ема. — Но съм сигурна, че… че мистър Хауард ви прощава. Негов дълг е да го направи, след като е свещеник — не се въздържа да не добави доста сухо тя.
— О, вие ми правите такова добро, мис Ема — Том Мъсгрейв кротко избърза очите си. — Толкова съм ви признателен!
Ема неволно почувства особена благосклонност към него. Той много приличаше на твърде израснал за възрастта си ученик.
— Мисля, че сме далечни роднини, не е ли така? Не беше ли първият съпруг на моята леля Марая, мистър Търнър, ваш чичо, втори братовчед или нещо от този род? — добави тя с мило усилие да го окуражи.
— Може би… не съм сигурен… вероятно, да… Но, мис Ема, аз съм дошъл ви помоля и за друго — продължи той и гласът му стана по-настойчив. — Не бихте казали добри думи за мене на сестра си Елизабет? Вас тя ще послуша, сигурен съм, аз обаче не мога да се доближа до нея. Не иска да ме види! Ходих до Клисъкс пет-шест пъти, но без резултат. А толкова, толкова много искам да я видя. Откровено казано, мис Ема, мис Елизабет е жена за мен. Не знам защо толкова дълго съм се лутал насам-натам. Бил съм истински глупак. Когато я видях на последния бал, тя изглеждаше някак толкова променена, толкова усмихната, мила и добра… не знам защо тъй дълго не съм го забелязвал… не съм го разбирал…
„Ето въздействието на балсама за укрепване на косата — помисли си Ема. — И на наметката, направена от персийската коприна на мисис Блейк.“
— После — бързо продължи Том Мъсгрейв — баща ви почина и аз извърших онова ужасно нещо и си помислих, че съм я загубил завинаги. Всички в околията ме мразят и презират. Аз самият се презирам. Не правя нищо друго, освен да стоя вкъщи и да се занимавам с конете си. (Между другото, мис Ема, имам една двойка — чудо и половина!) Не желая да се виждам с хора. Дори Озбърн ме заряза. Той ухажва мис Мери Едуардс, макар, между нас казано, това не му е по сърце. Ако лейди Озбърн не бди над него като валкирия,
