— Пусна си куршум в главата, горкичкият. „Марая — каза ми, — нищо добро н’виждаш с мен, абсолютно нищо“. И после се застреля.
Очевидно по време на съвместния живот на мисис О’Браян бе усвоила донякъде акцента на съпруга си.
— Чувствах се толкова потисната за бедния човек, а и бях зле със здравето. Мислех, че непременно ще умра. Но имах огромно желание да умра в родината си, не в Ирландия, която, трябва да кажа, скъпа, макар там да живеят някои мили хора, е най-мръсният, запуснат и окаян малък остров, който някога съм имала нещастието да посетя.
— Но защо избра Епсъм? — попита Ема, когато леля й поукрепна.
— А, ще си помислиш, че причината е глупава приумица, миличка, но капитан О’Браян винаги бе имал огромно желание да посети Епсъм заради дерби надбягванията. Помислих си, че ще оставя костите си да лежат там, където той бе искал да дойде някой ден.
— Но защо не ми изпрати съобщение?
— О, не! Не можех да те натоваря с подобна тежест, бедно дете! Та ти беше устроила живота си така хубаво и уютно сред братята и сестрите си.
Ема още не бе решила да просвети леля си относно пълната липса на такива семейни чувства сред въпросните братя и сестри, които да носят нещо хубаво и да създават уют. Досега единственият, който прояви съчувствие и даде практически съвети, бе Сам. Ема бе написала бележки на Робърт, Пенелъпи и Елизабет, но не получи отговор. Но Сам дойде на кон от Гилфорд, обсъди състоянието на леля Марая с Хенфорд, доктора, одобри предписаното лечение и ободри болната с приятелски разговор. Даде на Ема и малко пари.
— Бих искал да ти отделя повече, Ема — каза той, — но хвърлих по-голямата част от моето наследство в проекта на Тикстаф за канала. Той твърди и аз се надявам да се окаже прав, че парите ми ще се утроят за една година. Мисля обаче, че Хардинг ще ти помогне, ако изпитваш нужда. Той е мил човек и се чувства виновен, че не е направил повече. Не бих разчитал на Робърт. Джейн твърде скъпернически контролира разходите му. Но той може да направи нещо по юридически път — да заведе дело срещу семейството на капитан О’Браян за всичките пари, които е измъкнал от леля.
— Не бих разчитала на това — отвърна Ема.
Сам изглеждаше отслабнал, уморен и измъчен. Ема въздъхна болезнено, докато той се отдалечаваше на коня си. Още не бе обявен годежът на мис Едуардс и лорд Озбърн, но само за това се говореше и се очакваше да стане всеки ден.
От сестрите си в Клисъкс Ема най-накрая получи писма, които я разочароваха, но не и изненадаха. Пенелъпи твърдо отказваше да направи какво и да е за мисис О’Браян.
„Тя никога не си е мръднала пръста за мене. Ти беше онази, която тя избра да осинови, и ако си решила да й помагаш сега, това е изцяло твоя работа. Пък и доктор Хардинг казва, че е направил, каквото е могъл — повече, отколкото тя заслужава, смея да твърдя, ако се разбере истината. Така че отсега нататък тя трябва да се оправя, както може.“
Елизабет пишеше, че съжалява, но има само стоте лири, наследени от баща си, и по нейно мнение била длъжна да ги пази за непредвидени случаи в бъдеще. „Значи е отхвърлила Том Мъсгрейв“ — помисли си Ема.
„Но веднага щом ми се удаде възможност, ще донеса малко сладка и вино от иглика, приготвени миналата година в Стантън, както и някои дрехи“ — се казваше в писмото.
Робърт сурово порицаваше Ема в изпратения отговор.
„Няма да влизам в подробности относно твоето чудовищно държане към проявилата толкова добрини към тебе твоя снаха Джейн — пишеше той, — макар от всяка гледна точка то да е достатъчно възмутително. Но твоето настаняване в квартира под наем с опозорената си леля по такъв бедняшки начин неизбежно хвърля петно върху цялото семейство и ужасно ни принизява в очите на обществото. Как можа да паднеш толкова ниско и да заживееш над аптека (защото, както научих, на такова място си се установила)? Това е достатъчно, за да посрамиш името Уотсън. И да предлагаш уроци по музика върху табелка, изложена на витрината на хлебарница! Напълно съм отвратен от тебе, Ема, и се опасявам, че сега съм принуден да прекъсна всякакви връзки с тебе. Твой и т.н.“
— Ех, той наистина пише като надменен и надут човек — въздъхна мисис О’Браян, когато в края на краищата Ема не успя да намери начин да избегне разказа за този отговор на своята молба за помощ. — Трябва да ти кажа, че според мен не е никаква загуба да се лишиш от неговото приятелство. Но какво щастие, скъпа Ема, че твоите уроци по пиано се ползват с успех. А сега и уроците по арфа, както ми казваш?
Табелката във витрината на хлебарницата бързо бе привлякла голям интерес към уроците. Изглежда, че младите дами в Епсъм изгаряха от желание да бъдат обучавани да свирят на арфа и пиано. За своя собствена изненада Ема бе успяла да се снабди с пиано под наем и сега имаше малки, но постоянни и непрекъснато нарастващи доходи, така че голяма част от петдесетте лири на доктор Хардинг оставаше все още неизразходвана. Мисис О’Браян се бе възстановила достатъчно, за да може да посещава топлите бани три пъти седмично, което оказваше изключително благотворно въздействие върху нейните подути и болни стави.
Един ден Ема бе приятно изненадана от посещение на мис Озбърн, която, притеснена и изчервена, се поинтересува дали не би могла да помогне в плащането на наема за арфата.
— Мама не знае, че съм тук — призна тя. — Не съм сигурна, че напълно ще одобри постъпката ми. Но мисля, че вие сте изключително смела, мис Ема! Уверена съм, че и мистър Хауард е на същото мнение.
За свое собствено задоволство Ема установи, че вече е в състояние да пита за здравето на мистър Хауард без онова ускорено биене на сърцето, което някога съпровождаше подобни въпроси.
— Ами… ние не го виждаме често в последно време. От Антигуа се завърна един братовчед на мама — лорд Руфъс Бънги. Той е страшно колоритна личност, много е забавен, а и донесе такова количество странни предмети със себе си, че вниманието на мама е изцяло заангажирано. Тя загуби пари след отмяната на търговия с роби — обяви наивно мис Озбърн, — затова се радва, че може да иска съвети от братовчеда Руфъс…
Мисис О’Браян се бе оправила достатъчно, за да прекарва всеки ден част от времето си в гостната и й бе много интересно да се запознае с мис Озбърн.
— Познавах баща ви, мила, преди много години, когато бях суетно палаво момиче на баловете в Доркинг, а той бе красив млад лорд, всепризнатият франт в балните зали. Ох, ама че репутация имаше! Кажете ми, кога почина той?
— О, преди петнайсет години, госпожо. Почти не си го спомням.
— А брат ви прилича ли на вашия баща?
— Мисля, че по външен вид много, ако се съди по портретите на татко — колебливо отвърна мис Озбърн, — но не и по характер. Брат ми е стеснителен и сдържан в обноските си.
— Лорд Озбърн наистина ли има намерение да се ожени за мис Мери Едуардс? Обявено ли е вече? — попита Ема, мислейки за бедния си брат Сам.
Мисис О’Браян се стресна и изпусна чашата порто, която поднасяше към устните си.
— О, милостиви Боже! Колко ужасно непохватна съм. Боя се, че още съм доста слаба. Ах, колко вино разлях. Много съжалявам…
— Моля те, не обръщай внимание, лельо, ще почистя всичко за минутка…
Мис Озбърн стана да си върви, като се извиняваше и изказваше опасенията си, че е преуморила една болна жена. Но когато си отиде, мисис О’Браян възкликна:
— О, Боже! Брак между младия лорд Озбърн и Мери Едуардс в никаква случай не бива да се допуска. Та те са брат и сестра!
— Какво? Не, не, не мога да го повярвам!
