— Нейното огромно състояние няма да е пречка за нашето щастие — нито тя, нито аз ще позволим това. Тя предложи да купим Клисъкс от доктор Хардинг, тъй като той, бедният човек, е принуден да го продаде, за да изплати дълговете си. И тогава можем да предложим дом на всеки член на моето семейство — най-вече на вас. Не смятате ли, че този план е великолепен?
— Може би за мене няма да е лесно да намеря ученици, на които да преподавам музика там на хълма — изтъкна Ема.
— Любима сестричке, няма да трябва да даваш уроци по музика! Целият този тежък труд ще остане в миналото.
— Но на мене ми харесва да преподавам музика — по принцип — призна Ема. Тя подреди мислите си. — Твърдо съм уверена, че богатството няма да те накара да изоставиш лекарската си практика, нали? Животът само вкъщи, е твърде еднообразен, твърде ограничен. Вкъщи единствените другари са собствените чувства, а те обременяват. За мене моите уроци по музика са средство да държа отворен прозореца си към света. Понякога уроците са трудни и мъчителни, гледката през прозореца не е приятна, но тя е гледка и тя разшири моя кръгозор. В последно време научих нови неща.
— Хайде, хайде — отвърна Сам. — Няма да се караме. Но предложението си остава. Може да промениш възгледите си. (Струват ми се малко пресилени.) Обмислете предложението ми.
— Ще го направим, и то с благодарност. Да си виждал мистър Хауард в последно време или да си чувал нещо за него? — попита Ема, на пръв поглед без всякаква връзка.
— Не, не съм — отговори Сам. — Горкият човек, предполагам, че неговите надежди са съвсем попарени, точно когато моите процъфтяват. Лейди Озбърн е загубена за него. Доколкото разбрах, след две седмици ще се омъжи за братовчед си. Казват, че лорд Руфъс е спечелил огромно състояние от захарна тръстика. Синът й, лорд Озбърн, щял да я предаде на младоженеца по време на сватбената церемония… Може би мистър Хауард ще се ожени за мис Озбърн. Това ще е по-подходящ брак за него, отколкото да се жени за майка й. По-близки по възраст. Едно време си мислех, Ема, че той те харесва, но навярно съм грешил. Трудно е да се проумее този странен човек.
Ема не каза нищо. Тя копнееше да чуе известия за кораба „Лакония“ на капитан Фриймантъл, но изглежда нямаше кого да попита.
Сам стана да си върви. Ема, вярна на навика си, го съпроводи до улицата и топло го целуна за довиждане.
— Толкова съм радостна за тебе, мили Сам. Мери Едуардс е мило, добро момиче, а ти напълно заслужаваш големия си късмет. Убедена съм, че ще сте много щастливи.
В очите й имаше сълзи, докато изричаше това пророчество. Сам ги видя и остана трогнат.
— Мила Ема! Аз пък се надявам, че ти също някой ден ще намериш не по-малко щастие.
Том Мъсгрейв слезе от коня си, весело се поклони на Ема и след като повери животното на едно момче, се приготви да се качи по стълбите. Сам изгледа подире му с подчертано неодобрение.
— Отново тоя човек! Не мога да разбера защо му разрешаваш да идва тук толкова често.
— Леля Марая му дава съвети как да се грижи за конете си. Каза ми, че това е единствената й полза от прекараното в Ирландия време. Била се превърнала в истински специалист относно тренировката на конете. А двойката коне на Том, както знаеш, ще участва в лятното надбягване в Епсъм следващия месец.
— Пфу! — възкликна Сам. — Човек би си помислил, че мисис О’Браян достатъчно се е напатила от коне, за да намрази всичко, свързано с тях. Ема, какво би казала, да ви отведа с леля Марая до Клисъкс тия дни? Бих искал да огледам къщата и да обсъдя продажната й цена с доктор Хардинг. Пък и мисис О’Браян изобщо не стъпвала там. Ще й бъде приятно да я види, не мислиш ли? Ще наема карета.
— О, Сам, разбира се! Ще е истинско удоволствие! Много ще се радваме. Пък и мисля, че след като Пенелъпи и Елизабет се срещнат лице в лице с нас, може да престанат да се държат толкова отчуждено.
Сам кимна и се отдалечи. Ема влезе в къщата и докато се качваше по стъпалата, чу гласа на леля си:
— Никога няма да сбъркаш, Том, ако дадеш малко хубава бира или вино на един кон, когато искаш да превърнеш в елитен. При недостатъчни здрави копита винаги трябва да се използва гутаперча, разтворена в топла вода и смесена с амонячна сол. Разбира се, ако искаш краката да не се пързалят, това се прави със смес от глина и говежди тор, а може да прибавиш и малко мъх или кълчища. За напукани копита се използват равни части сапун и катран, но се надявам, Том, че никой от конете ти не е с напукани копита? Манастирският балсам е чудодейно средство за всякакви рани. Моят скъп съпруг, капитан О’Браян, винаги използваше смес, която сам бе измислил: зехтин, терпентинов спирт, камфорова тинктура, тинктура от опиум и пресен жълтък. Но яйцето действително трябва да е прясно.
— Ще приготвя тая смес, мисис О’Браян, благодаря ви — неусетно Том бе възприел навика да се обръща към мисис О’Браян като към близък човек. — За щастие, никой от моите коне няма рани точно сега, но те непрекъснато се жулят в трънаците или се порязват от клони на дърветата в живите плетове. Една така смес ще бъде безценна. Онова, което всъщност искам да науча, се отнася до подготовката на моята двойка за състезанието — Изгубена надежда и Отчаяна надежда. Не искам много да ги пресилвам с тренировки.
— В никакъв случай, Том! — категорично изрече дамата. — Капитан О’Браян малко поотпускаше конете, когато наближаваше денят на надбягванията. Казваше, че това ще им даде хъс. Разбира се, не трябва да се забравя, че ефективността на неговата методика е съмнителна, тъй като нито един от конете му никога не спечели…
— Може би — забеляза Ема, влизайки с горещата бира с разбито яйце за леля си, — той не е притежавал нито един действително добър кон?
— Май това е истината — с въздишка се съгласи леля й. — Горкият Патрик отчайващо не умееше да преценява конете. Сега, Том, както ти казвах…
— Лельо Марая — намеси се Ема. — Сам предлага да ни заведе в Клисъкс някоя хубава сутрин тия дни.
— О, прието! — възкликна ентусиазирано леля й. — Нищо не би ми допаднало повече!
Лицето на Том светна.
— Ще имате ли някакви възражения — попита стеснително той — да ви придружа? За мене е толкова трудно да видя мис Елизабет — за мисис Хардинг и доктора не съм много желан гост…
— А за самата Елизабет?
Той въздъхна.
— Не мога да кажа, че ми е дала някакво основание да се надявам. Но мисля, че надеждата умира последна!
Той леко се усмихна. Ема внезапно бе обхваната от спомена как навремето той бе пристигнал на посещение в Стантън, леко пиян, заедно с приятеля си лорд Озбърн. „Колко много се е променил — помисли си тя — оттогава насам!“
— Разбира се, че можеш да дойдеш с нас, Том — ласкаво каза тя и си помисли, че Сам няма да е доволен, но няма да може да им откаже.
За посещението си в Клисъкс избраха един топъл, облачен следобед в края на май. С лъчистия си цвят синчецът сякаш грееше под буките по стръмния хълм, а блестящата зеленина на дърветата сияеше по-ярко поради липсата на светлина от небето. Сам караше кабриолет с два коня, нает за случая, а Том яздеше отстрани.
Сам, както се бе опасявала Ема, не бе твърде доволен, че имат придружител, но бе отстъпил след настойчивите молби на сестра си:
— Скъпи Сам! След като ти самият си толкова щастлив, не трябва да издигаш прегради пред онези, които също се стремят към щастие.
— Е, не мисля, че Мъсгрейв ще го намери при сестра ни Елизабет — отвърна той. — Тя има достатъчно здрав разум, за да не се омъжи за подобен развейпрах.
След като заобиколиха хълма и взеха завоя, зад който се показа Клисъкс, Ема бе поразена. Очакваше,
