14
Мисис О’Браян бе убедена, че е жестоко докато двама членове на семейство Уотсън, Сам и Елизабет, се радват на блестящи перспективи и щастие, Ема, нейното собствено протеже, да е принудена да се труди усърдно, без да вижда нещо примамливо в бъдещето, което да я насърчава. Само тежка работа и враждебност от страна на лейди Озбърн.
Мисис О’Браян реши да се посъветва с Том Мъсгрейв, като по този начин се надяваше с един изстрел да улучи два заека. И му написа писмо. (Както с облекчение научиха приятелите на Том Мъсгрейв, той не си бе пръснал черепа от отчаяние поради загубата на Елизабет Уотсън, а просто бе посветил цялото си време и съсредоточил всичките си усилия да тренира своите коне, записани за надбягванията в Епсъм.)
Писмото доведе Том на посещение у мисис О’Браян в момент, когато Ема имаше урок.
— Ни най-малко не е редно и справедливо — заяви дамата — моето бедно момиче така да слабее, да губи всякаква руменина и да е потиснато, докато всички останали от семейството са весели като пойни птички. (Ако не смятаме мис Маргарет, защото не знаем дали тя е щастлива или нещастна с оня Тик). Но защо ти, Том, мило момче, не направиш предложение на Ема? Та тя е най-добрата душа на света.
— Няма да има полза, госпожо. Тя няма да се омъжи за мен. Не си подхождаме — честно отговори Том. — Аз не съм човек за Ема, защото много-много не обичам да чета книги. На нея пък скоро ще й омръзнат конете ми.
— Като стана дума за коне — сети се Мисис О’Браян — слушай, Том: трябва да направиш всичко възможно, но да не допуснеш Изгубена надежда да получи колики. Този кон е много предразположен към тях. Лауданум, терпентин, ленено масло, промивки с топла вода, барбадоско алое, млечка, каломел! Но преди всичко, не позволявай да се случи. Колко жалко, че сме толкова далеч от морето — най-доброто нещо за конете е да погалопират няколко дни до коляно в солена вода. Ама пък да изминат четиридесет и пет мили — не, боя се, че трябва да изоставим тая мисъл. Значи, Том, ти не смяташ, че Ема ще се омъжи за мистър Хауард?
— Не, със сигурност не, лельо Марая. Мисля, че го е отхвърлила. Дала му е ясно да разбере, че няма да й е приятно да я ухажва. А и според мене той се опитва да се сближи с мис Озбърн.
— Ема няма ли да иска да се омъжи за Озбърн?
— Ох, него тя никога не би приела, госпожо. Той не е нито достатъчно деен, нито достатъчно решителен за мис Ема. Много обичам това момче, има добро сърце и разбира от коне, но не е за нея. Не. Нищо няма да излезе.
— Тогава какво да правим — завайка се мисис О’Браян. — Плесенясало сено, Том! Полагаш най- старателни грижи, нали, тези коне да се хранят само със сено от най-добро качество? Достатъчна е най- малката плесен, за да се чудиш как да се справиш с газовете в стомаха им. В такъв случай ще ти са нужни ленено семе, свинска мас и катран, но да се надяваме, че никога няма да се налага да прибягваш до тези лекове.
— В никакъв случай, госпожо. Все пак съм ви благодарен, че сте си помислили за това.
— О, Боже! Какво ще правим с бедната ми Ема? Как да й вдъхнем по-весели мисли?
Том се замисли.
— Ами — предложи той след дълга пауза — бихме могли да я вземем с нас да наблюдава дерби надбягването. Мислите ли, че ще й е забавно? В края на краищата, само на една крачка нагоре по хълма е. А аз искам и вие да видите как ще се състезават моите коне, след като така усърдно участвахте в подготовката им. Ще бъде справедливо. Те почти са толкова ваши, колкото и мои.
— Е — отвърна мисис О’Браян като поразмисли. — В това няма нищо лошо.
Така излетът бе уреден.
Денят на дербито ги посрещна със сиво, ветровито и ледено утро. Отчайваща потиснатост гнетеше националния дух в цяла Англия по това време, тъй като Наполеон току-що бе нанесъл съкрушително поражение на руснаците, които бяха преминали в пълно отстъпление след загубата на половината си войска и се готвеха да подпишат мирен договор с победителите. В този момент изглеждаше, че Англия е изправена съвсем сама срещу огромната френска заплаха.
Това се оказа още едно важно основание надбягванията в Епсъм да се превърнат в тържествено събитие със знамена, оркестри и увеселения. Украсата бе придала весел вид на улиците на малкия град и от ранни зори лондончани се бяха отправили масово на югозапад с карети, големи файтони с гюруци и кочияши, кабриолети и фермерски каруци. Планинската верига Даунс бе почерняла от хиляди зрители, довели със себе си хора, които да ги развличат: гадатели, майстори, актьори, представящи куклени комедии с традиционните Пънч и Джуди, други кукловоди, изпълнители на селски танци. Въпреки студеното, почти зимно време, събраното множество се забавляваше, като се замеряше с кокосови орехи, возеше се на въртележките и се люлееше на люлките. Цигани продаваха букети цветя и предсказваха бъдещето. Групи семейства в карети се бяха разположили на пикник около цялата огромна овална падина сред Даунс, където се намираше пистата за надбягвания, и енергично разтваряха бутилки с шампанско и разопаковаха кошници със закуски. Режеха се парчета шунка и се печеше на шиш обвито в тесто месо. Жените носеха най-топлите си пелерини, а мъжете бяха съчетали цилиндрите с добре закопчани кожени яки. Предприемчиви търговци предлагаха горещи тухли под наем.
Конюшните близо до стартовата бариера бяха място на трескава дейност. Том Мъсгрейв не се виждаше никъде, когато Ема, мисис О’Браян, Сам и Мери Едуардс изминаха пътя по Бъръхийт Роуд и стигнаха до падината в Даунс.
— Да си изберем място до Татнъм Корнър — предложи Сам. — От там ще можем да наблюдаваме приближаването към финалната черта.
Имаха късмет, че пристигнаха рано, защото скоро не остана никакво свободно място в този предпочитан район. Сам успя да посочи няколко видни светски личности — мистър Кънинг, Йоркския херцог, лейди Д. и херцогиня Б. После забеляза свой приятел, умен млад аптекар от Лондон, някой си мистър Хейдън, и го доведе да го запознае с тях. Мистър Хейдън и Ема скоро установиха, че между тях съществува естествена духовна близост поради любовта им към музиката и подеха оживен разговор. Тогава случайно стана ясно, че бащата на Сам и Ема е написал „Проповедите на един селски свещеник“.
— Ама че работа! — възкликна мистър Хейдън. Един мой приятел, преподобният Джеймс Кларк смята, че книгата е великолепна.
— Да не е мистър Кларк, библиотекарят на принца?
— Той е написал писмо на сестра ми! — преливащ от гордост, каза Сам.
— Мистър Кларк ще присъства днес тук. Ще ми позволите ли да ви го представя, мис Уотсън?
— Разбира се — отвърна Ема. — За мене това ще бъде голяма чест.
— Значи, ти си зарязал пациентите си днес, а, Хейдън? — подкачи го Сам.
— Ни най-малко! Един от моите пациенти — най-високопоставеният — ще дойде тук. Всъщност… извинете ме… — и той стремително се отдалечи.
Чу се как някъде далече оркестър свиреше „Владей, Британийо, моретата“.
В този момент се появи Том Мъсгрейв, широко усмихнат. Вратовръзката му бе наполовина развързана, а по жакета му имаше сламки.
— Е — гордо попита той Сам, — заложихте ли на Изгубена надежда? При сто към едно едва ли ще пострадате.
— Какво означава това? — попита Ема. — Сто към едно?
— Това означава, невежо момиче, че ако заложиш една лира на коня и той победи, печелиш сто лири — великодушно й обясни Сам.
— Боже Господи! Всички трябва да заложим! Ще спечелим купища пари.
— Само ако конят излезе пръв. Курсът на залаганията показва, че публиката няма високо мнение за шансовете му.
— Кой кон е фаворит?
— Този на принца — Панджандръм. Курсът е три към едно.
Долу, до желязната преграда, която отделяше пистата, стояха множество букмейкъри. Те крещяха
