че няколко месеца след като семейство Хардинг се бе настанило, къщата ще е придобила по-подреден вид на истински дом, независимо от превратностите на съдбата, които бяха преживели собствениците.
Но, неизвестно защо, това не се бе станало. Все още се виждаха струпани в безпорядък купища строителни материали. А когато стигнаха още по-близо и прекосиха портите, навсякъде се личаха белези от неприключени планове и недовършена работа.
Мисис О’Браян въздъхна и поклати глава.
— Горката Пенелъпи — каза тя. — Като дете не бе способна да доведе до край нито едно начинание. Вечно недоволна, все неумееща да вземе нещата в свои ръце, всичките й плановете бяха неясни и объркани. Виждам, че не се е променила.
— Е, в този случай обстоятелствата бяха против нея — изтъкна Ема. — Трябва да й е много мъчително да остане без пари точно в момента, когато е замислила толкова чудесни промени. Наистина ми е мъчно за нея.
— Но мястото е прекрасно, независимо от бъркотията! Дом за Спящата красавица с тези надвиснали букове по склона и реката долу. Надявам се Сам да успее да убеди доктор Хардинг да приеме предложението му и да му го продаде. Би било много жалко, ако семейството не запази тази къща. Мисля, че Мери Едуардс отлично ще се грижи за нея. Бих искала да видя как децата от моята кръв, внуците и внучките на моя брат лудуват из тия гори и се къпят в реката.
Ема си помисли за нелепия край на малкия Чарлс Блейк и не каза нищо. Не искаше да разваля приятната разходка с тъжни спомени. А и бе уверена, че трагедията никога не изчезваше задълго от мислите на бедния Том Мъсгрейв.
Когато спряха в големия двор Пенелъпи излезе да ги посрещне. Изглеждаше раздразнена, макар и Ема, и Сам да се бяха постарали да я уведомят за деня и продължителността на посещението.
— Ама че неудобно се получава! — заяви тя, още преди да са слезли от кабриолета. — Първис избра тъкмо това време да ни посети, без дори да намекне за намерението си. А аз трябва да подготвя и организирам цялото това стягане на багажа и наистина е ужасно да ме лишат точно в този момент от помощта на Елизабет…
— Стягане на багажа? — извика Ема. — Значи, имате намерение да се местите?
— Ами да, всичко е решено. Ние, тоест аз, намерих малка къща в Доркинг. Не е голяма, но е елегантна и магазините и заемните библиотеки са ми много близо. При това е съвсем стилна — в нея ще можем да поддържаме достатъчно изискан начин на живот със сравнително скромни средства…
С обичайния си маниер Пенелъпи заливаше събеседниците си с порой от приказки, без много да им обръща внимание, но сега Ема я прекъсна:
— Пенелъпи, това е моята леля, мисис О’Браян. Мисля, че не сте се виждали от много години…
— О, да, съвсем вярно. Как си, лельо, напълно ли се възстанови? Бихте ли влезли, моля? Да ви предложа чай? За съжаление обикновено Елизабет се грижи за това, а не знам къде се е запиляла… Много безсъвестно от нейна страна…
В този момент излезе доктор Хардинг и с по-искрено гостоприемство и учтивост поздрави мисис О’Браян. Ема с горчивина забеляза колко много се е променил през малкото месеци, в които не го бе виждала. Бе прегърбен и остарял, движенията му бяха забавени. Тя се опасяваше, че предателството на Тикстаф, към когото изглеждаше изключително привързан, се бе оказал жесток удар за него, по-тежък дори от загубата на състоянието му. Въпреки всичко той поздрави Ема, която му бе любимка, много ласкаво, намери сърдечни, братски думи за Сам и се държа любезно с Том Мъсгрейв, макар с отрицателен жест да поклати главата си.
— Не става, млади момко, няма полза да идвате като ухажор тук. Много се опасявам, че надеждите ви са провалени, веднъж завинаги…
— Ама, сър, какво искате да кажете? — силно разтревожен, извика Том.
— Струва ми се, че Първис вече е направил предложение. Да, ето ги, идват, сияещи като слънца… — и лицето на добродушният стар господин грейна от неподправено задоволство. — Да, да, моята балдъза Елизабет е прекрасно момиче и заслужава най-доброто — няма две мнения по този въпрос!
Действително Елизабет и Първис бяха заобиколили градината, хванати за ръка и до такава степен потънали в разговор, че най-напред не забелязаха групата пред себе си. Но когато я видяха, на лицата им грейнаха еднакви усмивки на пълна радост. Нямаше нужда да се говори, всички ясно виждаха какво става.
Мисис О’Браян прошепна на Ема:
— Какви бяха тия безсмислици, които ми говореше, Ема, че сестра ти се смятала за грозна? Та тя е красавица!
Пенелъпи гневно произнесе:
— Ето те и тебе накрая, Елайза. Е, хайде всички да влезем вътре и да се подкрепим. Честна дума, не разбирам защо всички стърчим на двора!
Бедният Том Мъсгрейв възкликна нещо нечленоразделно и отчаяно, отдалечи се, метна се на коня си и препусна в галоп. Скоро изчезна от погледите, чуваше се само тропотът на копитата му по алеята към къщата.
— Ох, горкото момче — съчувствено въздъхна мисис О’Браян. — Да се надяваме, че няма да предприеме някое глупаво прибързано действие, докато сърцето му е изпълнено с мъка.
— Не мога да разбера защо трябва да се главоболим заради Том Мъсгрейв — извика Пенелъпи. — Нека понася, каквото си натворил.
По замисленото, благо лице на Първис бе изписана дълбока загриженост и той се обърна към Елизабет:
— Не мислиш ли, моя любов, че е редно да го догоня? И да му кажа няколко утешителни думи? Смяташ ли, че би било нахално?
— Не, върви — каза тя и меко добави: — В края на краищата, ти и аз имаме пред себе си цялото останало време до края на живота ни…
Групата влезе вътре и Сам се отдели с доктор Хардинг, за да обсъдят продажбата на къщата. В това време четирите дами седяха и пиеха ликьор от малки като напръстник чашки, а Пенелъпи разсъждаваше за предимствата на новата малка къща в Доркинг и ужасните неудобства и влага в Клисъкс.
— Тази къща е като гробница! Не мога да проумея защо доктор Хардинг изобщо настоя да се заселим тук. Такива са мъжете! Не бе възможно да го разубедя. Държеше да живее тук! Желая на Сам и Мери да се радват на тоя мрачен дом!
Ема разказа на Пенелъпи и Елизабет за уникалната чест, оказана посмъртно на техния баща от Уелския принц. Елизабет изпита огромно задоволство от новината, но Пенелъпи заяви учудено.
— Колко странно! Каква полза има баща ни от това, след като е мъртъв? Би имало повече смисъл да му се окаже някаква чест или да му се отпусне пенсия, докато бе още жив. Не понасям подобни безполезни показни жестове.
В края на посещението, докато се връщаха към кабриолета, Елизабет намери начин да изостане с Ема, която с неподправена радост я поздрави със заслуженото щастие.
— О, Ема, толкова е прекрасно! Никога не бих повярвала, че мога да се чувствам така, както сега. Дори всичко да секне сега, в този миг, ще ми бъде достатъчно, че съм го изпитала, дори да доживея до сто години и никога да не почувствам нещо подобно.
Ема се разсмя.
— Надявам се да доживееш до сто години, скъпа сестричке, и винаги да се чувстваш така. Напълно си го заслужила!
— Мила Ема, бях толкова лоша с теб. Ужасно съжалявам. По онова време ми се струваше, че всеки източник на радост е изчезнал завинаги. — Елизабет улови ръката на Ема. — Моля те, Ема, прости ми! О, Ема, надявам се един ден ти също да се чувстваш като мене сега. Може би с мистър Хауард?…
Но Ема поклати глава.
— Не, не, ако се омъжа за мистър Хауард, мога да доживея до сто години и никога да не се почувствам като тебе. Трябва да чакам да удари моят час и да се надявам, че и това ще стане.
